3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
София, 21.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 4196 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на [фирма] и на Я. Г. В. срещу Решение № 241 от 13.05.2013 год. по т.д.№ 313/2013 год. на Пловдивския апелативен съд.
Въззивното производство е било образувано по жалбите на [фирма] и Я. В. срещу Решение № 442 от 19.07.2012 год. по т.д.№ 202/2012 год. на Пловдивския окръжен съд в частта с която са били отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК субективно съединени искове на [фирма] срещу [фирма], както и в частта с която е уважен искът на Банката срещу Я. В.. В частта с която искът срещу [фирма] е уважен, като необжалвано, решението на Пловдивския окръжен съд е влязло в сила.
Предмет на исковете е установяване съществуването на задължение в размер на 282795 лв., произтичащо от просрочено задължение по договор за кредит, дължими лихви и съдебни разноски, за които вземания на основание чл.417 т.2 ГПК е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу кредитополучателя [фирма] и поръчителя Я. В..
Последователно подържаната теза на поръчителката-касатор е, че искът на [фирма] срещу нея е недопустим или евентуално неоснователен с оглед правата и, произтичащи от срока по чл.147 ал.1 ЗЗД.
Двамата ответници са оспорили размера на главното задължение и дължимостта на предявеното вземане за лихви. Първоинстанционният съд е приел, че главното задължение и за двамата солидарни съдлъжници възлиза на 282000 лв., ведно със законната лихва, а претендираното обезщетението за забава за предхождащия период 25.07.2011 – 24.10.2011 год. не е доказано по размер. Въззивният съд е потвърдил решението на ПдОС, приемайки за неоснователни доводите на [фирма] и възраженията на Я. В. по действителността на договора (чл.26 ал.2 ЗЗД) и по привилегията и по чл.147 ал.1 ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на [фирма] се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК поради това, че в противоречие с практиката П. е приел, че договорената и „потвърдена от вещите лица лихва не е дължима”, както и, че въпросът „дължими ли са лихвите, независимо, че са посочени в общ размер и не са диференцирани като договорни и санкциониращи” е от особено значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
По отношение на посочените въпроси не са налице селективните критерии, въведени с ТР № 1/19.02.2010 год., като посочените въпроси нямат характеристиката на правни такива, съобразно разясненията в т.1 на същото Тълкувателно решение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на Я. В. се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Основанието по т.1 се свързва с произнасянето по въпроса за необходимостта от уведомяването на поръчителите за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, а основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – въпросите по прилагането на чл.301 ТЗ в хипотезата на липса на подпис на втори представител на банката по договора за поръчителство, както и с въпроса „за начина на настъпване на предсрочна изискуемост във връзка със срока по чл.147 ТЗ.
По отношение на последния въпрос от изложението на Я. В. е налице приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Становището на въззивния съд, че моментът на предсрочната изискуемост може да настъпи и с депозирането на заявление за издаване на заповед по чл.417 т.2 ГПК е в противоречие с т.18 на ТР № 4/2013 год. на ОСГПК на ВКС, а този момент е релевантен за определяне началото на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД . Кой е точният момент на обявяването на процесния кредит за предсрочно изискуем и изтекъл ли е 6-месечният преклузивен срок за ангажиране отговорността на поръчителя е въпрос по същество.
Не е налице приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение въпроса за прилагането на чл.301 ТЗ, а и той съдържа белезите на въпрос по съществото на спора, доколкото е свързан конкретни данни по делото.
По отношение жалбата на Я. В. касационен контрол ще следва да бъде допуснат с оглед произнасянето по въпроса за предсрочната изискуемост. Касаторката дължи държавна такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1/2008 год. в размер на 5640 лв., вносима по сметката на ВКС в 1-седмичен срок от съобщението.
Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по жалбата на [фирма] на Решение № 241 от 13.05.2013 год. по т.д.№ 313/2013 год. на Пловдивския апелативен съд.
ДОПУСКА касационно обжалване по жалбата на Я. Г. В. на Решение № 241 от 13.05.2013 год. по т.д.№ 313/2013 год. на Пловдивския апелативен съд.
УКАЗВА на Я. Г. В. да внесе по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 5640 лв. и да представи вносен документ в 1-седмичен срок от съобщението.
След изтичането на срока и с оглед изпълнение на задължението за държавна такса, делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.