– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 685
гр. София 12.09.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 08.05.2019 (осми март две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1313 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15/02.01.2019 година, подадена от Т. Н. Д., срещу част от решение № 172/16.11.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 418/2018 година.
С касационната жалба решението на Окръжен съд Сливен се обжалва в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 775/28.06.2018 година на Районен съд Сливен, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 27/2018 година е отхвърлен предявеният от Т. Н. Д. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.) за заплащане на сумата от 917.00 лева, представляваща обезщетение за неползван допълнителен годишен отпуск за периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.01.2018 година до окончателното плащане.
В подадената от Т. Н. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Т. Н. Д. срещу Т. Н. Д. иск с правно основание чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.) да бъде уважен и за посочения период и размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. Н. Д. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Сливен по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е подал отговор на същата с вх. № 638/11.02.0219 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 172/16.11.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 418/2018 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Т. Н. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 05.12.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 15/02.01.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че търсеното право на обезщетение възниквало едва при прекратяване на служебното правоотношение и от този момент започвал да тече тригодишен давностен срок, в който служителят имал право да потърси обезщетението си. В случая служебното правоотношение между страните било било прекратено на 10.12.2015 година и давността била изтекла на 10.12.2018 година. Исковата молба била подадена на 02.01.2018 година, което било преди изтичането на давностния срок, поради което давността в случая не погасявала правата на Д.. В случая обаче следвало да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между страните вече е било погасено по давност на друго основание. За неуредените в специални закони въпроси се прилагали съответно разпоредбите на ЗДСл. С разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл (в сила от 01.03.2011 година) било въведено правилото, че когато платеният годишен отпуск или част от него не бил използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полагал, независимо от причините за това, правото на ползване да се погасявало по давност. От това следвал изводът, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 година) двугодишния давностен срок не можел да бъде приложен, но той се прилагал за правото на отпуск, което било възникнало след 01.03.2011 година. По този начин се оформяли два процесни периода. Първият бил от 01.01.2003 година до 01.03.2011 година, а вторият от 01.03.2011 година ( 01.01.2011г.) до 30.06.2014 година. По отношение на втория период следвало да се има предвид и разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл за двугодишната давност. Така дължимото обезщетение щяло да е от една страна за периода от 01.01.2003 година. до 31.12.2010 година. (ЗДСл бил изменен преди приключване на първото тримесечие на 2011 година поради което за нея не се дължало обезщетение), в размер на 5820.34 лева. За периода от 01.01.2013 година до 31.12.2014 година. се дължало обезщетение в размер на 1455.09 лева. За периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година обезщетението за допълнителен годишен отпуск било погасено по давност и не се дължало (за 2011 година отпускът следвало да се ползва до края на 2013 година, за 2012 година отпускът следвало да се ползва до 31.12.2016 година). По този начин на Д. следвало да се присъдят 7275.43 лева вместо присъдените й от първата инстанция 8192.43лева (или с 917.00 лева по-малко от присъдените) като недължимо обезщетение за 2011 година. и 2012 година, като първоинстанционното решение следвало да бъде изменено в този смисъл.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. Н. Д. е поискала обжалваното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси:
1) Могат ли да се погасяват по давност неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 212, ал. 2, т. 3 от ЗМВР от 2006 година (отм.)?
2) Въведената от законодателя 2-годишна давност за погасяване на правото на платен годишен отпуск по чл. 176а от КТ и чл. 59а от ЗДСл, в сила от 01.03.2011 година, приложим ли е и за допълнителните платени годишни отпуски за положен извънреден труд по ЗМВР, които са възникнали в периода след 01.01.2011 година?
3) Може ли по аналогия на закона да се приложи норма от общ закон (чл. 176а от КТ и чл. 59а от ЗДСл), предвиждаща погасяване по давност спрямо субективно трудово право, което е регламентирано в специален закон, а именно ЗМВР от 2006 година (отм.), съдържащ трудовоправни разпоредби, в които не само, че не е предвидена погасителна давност за това право, но и съдържа изрична възможност за ползване на неизползвани отпуски за минал период до края на службата?
4) Налице ли е празнота в специалния закон ЗМВР, която да се допълни чрез правилата за субсидиарно приложение на общия закон или чрез прилагането по аналогия на правото при наличието на специална правна регламентация на реда за ползване на правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по ЗМВР в подзаконов акт, издаден от оправомощения министър по силата на изрично делегираща права специална правна норма?
Горепосочените въпроси могат да бъдат сведени до един общ въпрос за това приложима ли е разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл в трудовите и служебни правоотношения възникнали и уреждащи се по реда на ЗМВР от 2006 година (отм.) и по-конкретно по отношение на правото на отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 от закона и ако да при какви условия. Поради това и съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, следва да се извърши уточнение на поставените от Т. Н. Д. четири правни въпроса, като същите бъдат сведени до един въпрос в посочения по-горе смисъл. Доколкото по този въпрос не е установено наличието на съдебна практика е налице предвидената в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Сливен по въпроса и такова трябва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 172/16.11.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 418/2018 година.
Делото да се докладва за насрочване в съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.