Р Е Ш Е Н И Е
№ 82
гр. София, 17 май 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ХРИСТИНА МИХОВА
НЕВЕНА ГРОЗЕВА
при секретаря М. Петрова и
с участието на прокурора от ВКП Гебрев,
като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 296/2019 г. по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурор от ОП-Пловдив и жалба на граждански ищец К. Д. Б. чрез повереника му адв. С. срещу присъда на Окръжен съд –Пловдив по внохд № 1386/18 г.
В протеста са релевирани касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК с искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Основното възражение в него касае дейността на съда по събиране и оценка на доказателствата, което според прокурора е довело до неправилно приложение на материалния закон.
В жалбата на граждански ищец са наведени доводи за нарушение на чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК и е заявено декларативно оплакване за допуснати процесуални нарушения при оценката на доказателствени източници.
В съдебно заседание прокурорът от ВКП поддържа протеста с релевираните в него доводи.
Подс. П. редовно призован не се явява. Защитникът му адв. Д. застъпва позиция, че въззивният съд е приложил правилно закона и постановената от него присъда е справедлива, поради което протеста следва да бъде оставен без уважение.
ВКС –първо наказателно отделение след като изслуша доводите на страните в рамките на правомощията си по чл. 347 ал.1 от НПК намери следното :
Протестът и жалбата на гражданския ищец са неоснователни.
В присъда № 118 от 8.05.2018 г. постановена по нохд №6820/17 г. РС-Пловдив е признал подс. Р. П. П. за виновен в това, че на 24.10.2014 г. в [населено място] е причинил средна телесна повреда на К. Д. Б. изразяваща се в счупване на лявата ябълчена кост, довело до счупване на челюст, поради което и на основание чл. 129 ал. 2 и чл. 54 ал.1 от НК му е наложил една година лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложил изтърпяването за срок от три години. Осъдил е подс. П. да заплати на основание чл. 45 от ЗЗД обещетение на гражданския ищец в размер на 5 000 лв. за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на деянието считано от 24.10.2014 г. в едно със законната лихва и направените по делото разноски.
По жалба на подс. П. чрез защитника му адв. Д. в Окръжен съд- Пловдив е образувано внохд № 1386/18 г. С присъда №91 от 15.11.2018 г. е отменил присъдата на Районен съд- Пловдив и е постановил нова, с която е признал пос. Р. П. за невиновен в това, че на 24.10.2014 г в [населено място] да е причинил средна телесна повреда на К. Б., като деянието е извършено при неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал.1 от НК, поради което на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по чл. 129 ал. 2 от НК. Отхвърлил е предявения граждански иск и е постановил направените по делото разноски да останат в тежест на държавата.
Преди да вземе становище по оплакването за неправилно приложение на материалния закон, настоящият съдебен състав дължи отговор на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения.
Според ВКС оплакването на прокурора и гражданския ищец срещу дейността на съда, изразило се според тях в нарушение на правилата за събиране и проверка на доказателствените материали е лишено от основание. Окръжният Съд е провел въззивно съдебно следствие, като е допуснал до повторен разпит подс. П., пострадалия Б. и св.М.. Назначил е СППЕ на подсъдимия за психичното състояние по време на деянието и е приел заключението на вещите лица в съдебно заседание на 15.11.2018 г. Второинстанционният съд е приобщил показанията на св. М. / л.21/ от 29.10.2014 г. и обясненията на подс. П. /л. 19/ от 29.1-2014 г. депозирани в хода на досъдебното производство от при съблюдаване на процесуалните правила по чл. 281 ал. 5 вр. ал. 1 т. 1 от НПК. Надлежно събраните доказателствени източници са били анализирани в съответствие с правилата на формалната логика и разпоредбите на чл. 14 и сл. от НПК,поради което не може да се приеме че съдебният акт е поставен в нарушение на правилата за събиране и оценка на доказателствата. В изпълнение на задълженията за обективно и пълно изследване на материалите по делото , контролираната съдебна инстанция е констатирала противоречия в гласните доказателствени източници от досъдебното и съдебното производство, в показанията на св. М. и обясненията на подсъдимия по отношение на обстоятелството дали подсъдимият е падал на земята след като е бил блъснат от св. Б. и имало ли боричкане между тях. Чрез съпоставяне на съобщеното от тях в хода на целия наказателен процес с показанията на св. Б. и заключението на СМЕ, контролирания съд с основание е приел, че показанията на прекия очевидец на инцидента -св. М., депозирани в досъдебното производство и приобщени от въззивния съд, позволяват установяването на правно значимата фактология по делото. Първо, защото те произхождат от независим и непредубеден свидетел и второ, защото са неповлияни от външна намеса и от изминалото време, тъй като са били депозирани непосредствено след инцидента, когато споменът за случилото се е бил ярък. Съдебният състав аргументирано е отхвърлил обясненията на подс. П. за механизма на причиняване на съставомерното увреждане, който не е в резултат от боричкане между двамата или падане на пострадалия върху земята, а е резултат от един единствен удар, нанесен от подсъдимия с юмрук в лявата част на лицето на пострадалия.
Съдебният състав е отхвърлил като недостоверни твърденията на св. Б., поддържани в хода на въззивното съдебно следствие, че бутнал подсъдимия леко, тъй като то противоречи на показанията му пред районния съд и на показанията на св. М., като е изложил убедителни съображения за това.
Касационната инстанция не споделя като основателни възраженията в протеста срещу дейността на съда по назначаването на СППЕ на подсъдимия относно психическото му състояние по време на инкриминирането деяние. Неоснователно се твърди в него, че решението на Окръжния съд по приложението на чл. 12, ал.1 от НК се основавало на дадените отрицателни отговори на вещите лица при приемане на експертизата от Апелативния съд, че липсва състояние на силно раздразнение, уплаха или смущение, тъй като те не се нуждаели от специални знания,а положителните отговори за наличието им според прокурора биха довели до различен резултат. Вззивният съд, като втора инстанция по фактите е имал основание да попълни доказателствените материали по свое усмотрение и да направи проверка за тяхната относимост и достоверност с допустимите за това средства и способи. Подходът му е в съответствие с изискванията на процесуалния закон и дейността на въззивния съд в тази насока не търпи критики.
След всичко изложено до тук и след като не констатира пропуски или нарушения в аналитичната дейност на Окръжния съд, настоящият съдебен състав прецени, че материалния закон е приложен правилно и оплакването в протеста и жалбата на гражданския ищец са лишени от основание.
На първо място, следва да се посочи, че в протеста твърденията за неправилно приложение на материалния закон са защитени с фактически твърдения, които не само не са приети за установени от проверявания съд, но, за които липсва доказателствена основа. Приетата от въззивния съд фактическа обстановка, която най- общо се свежда до следното, налага споделяне на изводите за наличието на неизбежна отбрана, поради следното : Пострадалият и св. М. празнували рождения и ден в заведение, в което се намирал и подсъдимия, който бил бивш приятел на свидетелката. Когато си тръгнали от заведението, пострадалият се забавил за да говори със свой познат, а св. М. срещнала подсъдимият, който я спрял и поискал да говори с нея, като я хванал за ръката. Двамата разговаряли в спокойна обстановка, намира ли се на неосветено обществено място до питейно заведение след полунощ около 04 часа. Наоколо нямало други хора. След като излязъл от заведението св. Б. видял приятелската си на 15 метра от входа да разговаря с непознат за него мъж, който я държал за ръцете в областта на китките. Той се насочил към подсъдимия и го блъснал силно с лявото си рамо странично в горната част тялото от към гърба. Подсъдимият се обърнал към свидетеля и с дясната си ръка му нанесъл удар с юмрук в лявата част на лицето в областта на скулата. С това конфликтът приключил и двамата се разотишли.
В съответствие със закона и практиката, залегнала в ПП № 3 /79 г. на ПВС на РБ, въззивният съд е приел, че подс. П. е действал в условията на неизбежна отбрана по см. на чл. 12, ал.1 от НК, поради което деянието му не е обществено опасно. Установено е наличието на противоправно нападение от страна на пострадалия, изразило се в силно бутане/блъскане с рамо в задната част на гърба на подсъдимия. Бутането несъмнено представлява нападение, което е било реално, а не мнимо, тъй като подсъдимият не е бил в грешка относно действителността на нападението от страна на пострадалия. Подсъдимият е отвърнал мигновено с нанасянето на един юмручен удар в лявата скула на пострадалия. Към този момент, нападението не е било прекратено и нищо не е индикирало за такава възможност. Ето защо предприетите от подсъдимия действия по отблъскване на нападателя са защитени от норма на чл. 12 ал.1 от НК, която предоставя право на активна защита в ситуация на противоправно и непосредствено нападение, без да е необходима идентичност или еквивалентност между формите на нападението и на защитата. Нападнатият няма задължение да избегне правото си да се защити чрез други действия – бягство, укриване или търсене на помощ. В случая не би могло да се твърди, че действията на подсъдимия по отблъскване не са съответни на нападението и че има превишаване на пределите на неизбежната отбрана, въпреки използваното средство – юмручен удар срещу блъскане с рамо в гръб, тъй като законът не изисква идентичност в средствата и в настъпилия резултат. Поведението на подсъдимият не е акт на отмъщение срещу новия приятел на св. М., както се сочи в протеста, а е действие на защита срещу неочаквано и противоправно нападение. Това е така ,защото той се е намирал обърнат с гръб към нападателя и не могъл да знаел самоличността му. В конкретната ситуация пострадалият не е имал основания да счита, че обстановката застрашава приятелката му или него самия за да реагира с бутане на тялото на подсъдимия, поради което последният е имал основание да се защити, включително и чрез нанасяне на значително увреждане, а не чрез отвръщане на нападението със сходни средства.
Ето защо съображенията на въззивната инстанция по правото не търпят критика , а се споделят от ВКС, поради което настоящият съдебен състав не намери основание да уважи протеста и жалбата на гражданския ищец, тъй като прилагайки института на неизбежната отбрана съдът е приложил правилно материалния закон.
С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1 т. 1 от НПК
ВКС- първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА ПРИСЪДА № 91 от 15.11.2018 г. на Окръжен съд –Пловдив постановена по внохд № 1386/18 г. по описа на същия съд.
Решението е окончателно.
Председател :
Членове : 1.
2.