О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 832
гр.София, 04.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1923 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. О. Ю. против решение № 376 от 30.11.2018 г., постановено по въззивно гражданско дело № 1339 по описа за 2018 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е отменено решение № 305 от 29.05.2018 г. по гр. д. № 1601 по описа за 2017 г. на Казанлъшкия районен съд и е постановено друго за прогласяване нищожността на договор за аренда от 30.12.2014 г., сключен между Ю. О. Ю. и О. Ф. К. за аренда на поземлен имот с планоснимачен № 026013, находящ се в местността „Мартинови орехи“ по плана за земеразделяне на [населено място], [община], с площ от 6 037 кв.м., поради липса на съгласие и за осъждане на Ю. О. Ю. да предаде на О. Ф. К. владението върху имота.
Касаторът твърди, че решението на Старозагорския окръжен съд е недопустимо, тъй като е разгледан и уважен непредявен ревандикационен иск, без ищецът да има правен интерес, а евентуално е и неправилно-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи недопустимост, очевидна неправилност, както и противоречие с практиката на ВКС по въпросите допустимо ли е кумулативно обективно съединение на главен иск с правно основание чл.26, ал.2 от ЗЗД с акцесорен ревандикационен иск по чл.108 от ЗС и налице ли е правен интерес от воденето на иск за собственост, когато ответникът не оспорва това право на ищеца, а единствено претендира, че държи вещта на валидно правно основание. Според касатора по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба О. Ф. К. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира за заплащане на 840 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
О. Ф. К. е заявил в исковата молба, че е съсобственик на процесния имот, за който е сключил с ответника на 30.12.2014 г. аренден договор. Посочил е, че цената на арендното плащане не е точно и ясно определена в договора, нито е определяема, тъй като е записано, че арендното плащане е във вид на зърно в размер на минимум петдесет килограма за всеки декар. Освен това срокът е неясно посочен-с цифри на 18 години, а словесно не може да бъде разчетен. Затова е поискал договорът да бъде обявен за нищожен поради липса на съгласие, евентуално-да бъде обявен за недействителен на основание чл.40 от ЗЗД като сключен във вреда на представлявания по подробно изложени в исковата молба съображения. След като бъде обявен за нищожен или за недействителен договорът за аренда, ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да му предаде владението на имота. Изрично е окачествил на три пъти този иск като ревандикационен, посочвайки защо е допустим и основателен.
В отговора на исковата молба ответникът Ю. О. Ю. е оспорил исковете за нищожност и недействителност на договора като неоснователни. Казанлъшкият районен съд е отхвърлил всички предявени искове, но Старозагорският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение, прогласил е договора за аренда за нищожен, оставил е без разглеждане иска за недействителност на договора по чл.40 от ЗЗД и е осъдил ответника да предаде на ищеца недвижимия имот. Съображенията на въззивния съд за нищожност на договора поради липса на съгласие са, че не е било изяснено какъв вид е зърното/пшеница, ечемик, други/, което се дължи; при какви условия се дължи уговореният минимум и при какви условия се дължи повече от минимума. Уредено е само минималното плащане, като не са предвидени никакви други хипотези-нито за плащане над минималното, нито за максимално плащане при максимални добиви. Затова арендното плащане не е нито определено, нито определяемо по смисъла на чл.2, ал.2 от Закона за арендата в земеделието. Приел е също, че словесното изписване на срока на договора не се чете, с цифри този срок е посочен на 18 години, а на друго място в договора-от 2014 г. до 2029 г., следователно е неясно определен. Така изложените мотиви на въззивното решение не съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика. Не е приложена правна норма в противоположния и смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо въззивното решение не може да се окачестви като очевидно неправилно и на това основание не може да се допусне касационното му обжалване.
Тезата на касатора, съдържаща се в изложението на основанията за касационно обжалване, се състои в разбирането, че предявеният срещу него иск за предаване на имота не е ревандикационен, а е с правно основание чл.34 от ЗЗД-за връщане на даденото по нищожен договор. Затова въззивният съд е разгледал и уважил непредявен иск с правно основание чл.108 от ЗС, поради което решението му е недопустимо, а евентуално и неправилно. Тази теза е погрешна и противоречи както на правната теория, така и на съдебната практика. Собственикът на недвижим имот, който е предоставил фактическата власт върху него на основание нищожен договор, може да иска връщането му както на основание чл.34 от ЗЗД, така и с ревандикационен иск по чл.108 от ЗС. В случая ищецът е избрал да предяви ревандикационен иск, което ясно личи от съдържанието на исковата молба, изготвена от адвокат. Когато са възможни две правни основания и пълномощникът на ищеца, който разполага с необходимите правни знания, е избрал едното от тях, съдът не може да преквалифицира иска под предлог, че не е обвързан с дадената от ищеца правна квалификация. Следователно съдът е разгледал и уважил точно предявения от ищеца иск, поради което решението е допустимо. Несъстоятелно е и твърдението на касатора, че липсвал правен интерес от предявяване на ревандикационен иск, тъй като той не оспорвал правото на собственост, а само се позовавал на годно правно основание да държи имота. Неговото становище е класическо възражение срещу ревандикационен иск, което обуславя интереса на собственика на имота да го предяви.
Решението на въззивния съд по повдигнатите от касатора въпроси не противоречи на ТР № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК. В т.2А от тълкувателното решение действително е прието, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от ЗС следва да се произнесе по отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Според мотивите към т.2А от тълкувателното решение такъв пропуск обаче по никакъв начин не ползва ответника и не може да послужи като основание за отмяна на решението по негово искане, тъй като силата на пресъдено нещо се е формирала относно предмета на делото, независимо от пропуска. Решението няма да е неправилно, а съдържа само очевидна фактическа грешка, която винаги може да бъде поправена по реда на чл.247 от ГПК. Ето защо по поставените въпроси касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд не може да се допусне.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по касационната жалба 840 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 376 от 30.11.2018 г. , постановено по въззивно гражданско дело № 1339 по описа за 2018 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е отменено решение № 305 от 29.05.2018 г. по гр. д. № 1601 по описа за 2017 г. на Казанлъшкия районен съд и е постановено друго за прогласяване нищожността на договор за аренда от 30.12.2014 г., сключен между Ю. О. Ю. и О. Ф. К. за аренда на поземлен имот с планоснимачен № 026013, находящ се в местността „Мартинови орехи“, по плана за земеразделяне на [населено място], [община], с площ от 6 037 кв.м., поради липса на съгласие и за осъждане на Ю. О. Ю. да предаде на О. Ф. К. владението върху имота.
ОСЪЖДА Ю. О. Ю.-[ЕГН], да заплати на О. Ф. К.-ЕГН: [ЕГН], сумата 840/осемстотин и четиридесет/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: