Решение №907 от 29.9.2017 по гр. дело №4339/4339 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

5

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 907

гр. София, 29 септември 2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 571 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№9092/18.11.2016 г. на Т.-п. к. „С.“ против въззивно решение № 171/13.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 373/2016 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което като е потвърдено решение № 1853/27.11.2015, поправено с решение № 716/17.05.2016 г. по гр.д. № 2637/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, жалбоподателят е осъден на основание чл.59 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 28 800 лв. – обезщетение за ползване без основание на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], за периода от 20.08.2009 г. до 20.12.2010 г. В частта, с която е отхвърлен иска за сумата 8 856.49 лв. – обезщетение за забава за периода от 20.08.2011 г. до 20.08.2014 г. – съдебният акт не е обжалван и е влязъл в сила.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол, но текстът на изложението преповтаря доводите в касационната жалба за неправилна преценка от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, за допуснати процесуални нарушения във връзка със задължението на въззивния съд да мотивира акта си и за необоснованост на направените изводи относно основателността на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Същевременно се твърди противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл. 290 ГПК – решение № 733/04.11.2010 г. по гр.д. № 1536/2009 г., I г.о.; решение № 53/11.06.2015 г. по гр.д. № 6031/2014г., I г.о.; решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., I г.о., във връзка с развитите доводи, че „решението по иск с правно основание чл.75 ЗС не доказва правото на собственост на ищеца по него”; както и че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ще е произнасянето на ВКС за „задължението на въззивния съд да основе решението си върху действителното съдържание на доказателствата по делото, а не да изопачава техния смисъл”.
Ответникът по жалбата – [фирма] – в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че с влезлите в сила съдебно решение № 170/19.12.2006 г. по гр.д. № 2685/2006 г. на Районен съд – Пловдив, по което е издаден изпълнителен лист от 02.02.2007 г. и решение № 571/11.04.2008 г. по гр.д. № 403/2008 г. на Окръжен съд – Пловдив, въз основа на което е издаден изпълнителен лист от 22.04.2008 г., ответната кооперация е осъдена на основание чл.75 ЗС да предаде на ищеца владението на следните недвижими имоти: полумасивна сграда с площ от 72,89 кв.м., използвана за кафене; полумасивна сграда с площ от 8,67 кв.м., с предназначение КПП – и двете изградени в североизточната на дворно място с площ от 6 360 кв.м. в [населено място], [улица], съставляващо УПИ IV – [фирма]; както и на едноетажна масивна административна сграда с площ от 304, 56 кв.м., разположена в източната част на дворното място и на едноетажна полумасивна стопанска сграда, представляваща склад – тип „холандско хале“ с площ от 355,91 кв.м. в югоизточната част на същото дворно място. Идентичността на описаните имоти с тези, посочени в исковата молба на ищеца, е установена от приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Страните не са спорили, че за изследвания период от време, обектите са ползвани от кооперацията – ответник, която отдавайки ги под наем на трети лица / [фирма]; [фирма] и [фирма] / е получила наемната цена за тях. При тези данни, съобразявайки влезлите в сила решения, с които търговското дружество е защитило нарушеното си право на владение върху имотите, съдът е приел, че ползването им от страна на кооперацията е било лишено от основание, поради което тя дължи на ищеца обезщетение в размер на сумата 28 800 лв., установено със заключение на съдебно-икономическа експертиза. Посочено е още, че обедняването на ищеца се изразява в невъзможността да събира гражданските плодове от имоти, за които са влезли в сила решения по чл.75 ЗС срещу ответника, а обогатяването на последния се изразява в спестяване на разходи за заплащане на наем за ползваните от него сгради.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, ІV г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват изведени правни въпроси с характеристиките по чл.280 ал.1 ГПК, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които жалбоподателят да е обосновал, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Изложението преповтаря доводите в касационната жалба за неправилна преценка от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, за допуснати процесуални нарушения във връзка със задължението на въззивния съд да мотивира акта си и за необоснованост на направените изводи относно липсата на предпоставки за уважаване на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Многократно в практиката си ВКС е разяснявал, че обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл.280 ал.1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК.
В случая, въззивната инстанция е приела, че ищецът, провел успешно исковете за нарушено владение, поначало има право да претендира от държателя- ответник, който се намира без правно основание в имота, обезщетение за ползването, от което е лишен. Претенцията е счетена за основателна, тъй като е установено, че ответникът е осъществявал фактическата власт върху имотите без основание, вкл. чрез трети лица и е препятствал ползването им от страна на ищеца, на когото със сила на пресъдено нещо е признато правото на защита на владението. Несъгласието на касатора с този анализ и оценка на доказателствата от страна на въззивния съд и оспорването на обосноваността на изводите, каквито доводи съдържа изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не е предмет на производството по чл.288 ГПК и не е основание за допускане на касационния контрол. Извън това, следва да се посочи, че съгласно дадените разяснения в Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС, ищецът разполага с иск по чл.59 ЗЗД, когато не са налице фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, липсва друг път за правна защита, но е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. Съгласно чл.59, ал.2 ЗЗД правото на иск по този текст възниква когато страната не разполага с друг иск, с който да може да се защити. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго. Следователно всеки, който твърди, че се е обеднил за сметка на лице, което не е имало основание за получаване на съответната имуществена облага, разполага със защитата по чл.59 ЗЗД. В този смисъл, няма пречка да се претендира обезщетение за неоснователно ползване на имот от лице, упражнявало владение върху него, независимо от основанието за това – като фактическо състояние или като правомощие на собственика, нарушено от ответната страна. В случая, данните по делото и изложените в исковата молба фактически основания, от които ищецът черпи правата си, сочат на претенция за заплащане на обезщетение за ползване на недвижими имоти, спрямо които ищецът е упражнявал владение, неоснователно нарушено от ответника, който факт е бил установен с влезлите в сила съдебни решения по чл. 75 ЗС. С владелческите искове се търси защита на владение върху недвижим имот или вещно право върху такъв имот, включително и сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца. В случай, че този иск бъде уважен, обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху факта на продължилото повече от шест месеца преди предявяване на исковата молба непрекъснато владение на ищеца върху спорния имот, което следва да бъде зачетено от съда, разглеждащ последващ спор между същите страни за вреди, основани на нарушеното владение. Следва да се посочи, че приложените от касатора копия от съдебни решения на състави на ВКС не могат да бъдат съобразявани, тъй като липсва изведен конкретен правен въпрос, в контекста на който разрешенията в тях биха могли да бъдат обсъждани. При разглеждането на делото въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди правно релевантните факти, от които произтича спорното право, както и събраните по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, в рамките на проверката по чл.269 ГПК. Обосноваността на изводите на съда /в т.ч. допуснатите в тях фактологически неточности/, както и извършената оценка на доказателствата, не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, каквато аргументация съдържа изложението на касатора.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 1 700 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 171 от 13.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 373/2016 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Т.-п.к.„С.“ – [населено място], със съдебен адрес – [населено място], [улица] – адв. С. М., на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на [фирма] -гр. Пловдив, със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет. 1 – адв. Н. А., разноски за тази инстанция в размер на сумата 1 700 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.

Scroll to Top