Р Е Ш Е Н И Е
№157
С., 29.11.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и десета година в състав:
Председател: Таня Райковска
Членове: Дария Проданова
Тотка Калчева
При секретар К. Атанасова
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Р. т. д. № 262 по описа за 2010 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от ЕТ “К. – С. С.”, гр. Б. чрез процесуалния му пълномощник адв. Ж. Я. срещу въззивно решение № V 82/06.10.2009 г. по гр. д. № 312/2009 г. на Б. окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 426/06.04.2009 г. по гр. д. № 3800/2008 г. на Районен съд гр. Б.. С последното е бил отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ЕТ “Т. – И. Д.”, гр. Б. иск с правно основание чл. 327 ТЗ за сумата 9 566,49 лв., съставляваща неиздължена стойност на доставени стоки, както и обезщетение за забава в размер на 934,33 лв.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Според жалбоподателя, значимият за изхода на делото процесуалноправен въпрос е свързан с непроизнасянето от първоинстанционния съд по искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение с определение по реда на чл. 239, ал. 3 ГПК и за последиците от липсата на такова определение, при хипотеза, че съдът е постановил присъствено решение непосредствено след направеното искане.
В касационната жалба се сочи, че по цитираната правна уредба по новия ГПК /чл. чл. 238 – 239ГПК/ няма създадена съдебна практика от ВКС и това налагало детайлно изясняване съдържанието на правните норми, въз връзка с конкретно създали се процесуални правоотношения по делата.
Ответникът по касационната жалба не взема становище.
С определение № 579/08.07.2010 г. по т. д. № 262/2010 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за правните последици от непроизнасянето на първоинстанционния съд по направено искане от ищеца за постановяване на неприсъствено решение с посочените в ГПК съдебни актове- определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или неприсъствено решение , и вместо това постановяване на решение по общия исков ред , с което искът е бил отхвърлен.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, за да се произнесе съобрази следното:
Ищецът ЕТ ”К. – С. С.” – С. Д. С., със седалище в гр. Б. е твърдял, че с ответника ЕТ ”Т. – И. Д.” – И. И. Д., със седалище гр. Б., са били в трайни търговски правоотношения, като е доставял на последния строителни материали и консумативи, описани по вид, количество и стойност. Посочил е, че за доставките са били издавани фактури, приложени към молбата, същите са подписвани без възражения от упълномощени представители на ответника. Въпреки многократните напомняния за заплащане стойността на стоките по фактурите общо в размер на 9 566,49 лв., и след като на ответника била изпратена и покана за доброволно плащане на сумите по фактурите /нотариална покана № 96/18.03.2008 г./, се претендира присъждане на сумата на договорно основание, както и на мораторна лихва за забава върху главницата.
В първото заседание за разглеждане на делото, след като е констатирано, че процедурата по призоваване на ответника е спазена, предвид неявяването му, както и че не е представен отговор на исковата молба в едномесечния срок предвид отсъствието му, и че липсва уведомяване на съда за разглеждане на делото в негово отсъствие, ищецът чрез процесуалния си пълномощник, позовавайки се именно на тези предпоставки по чл. 238 ГПК е поискал съдът да постанови неприсъствено решение.
По направеното искане няма произнасяне, видно от съдебния протокол с дата 17.03.2009 г., в който се съдържа искането по чл. 238 ГПК, доклада по чл. 146 ГПК, след което е бил даден ход по същество и е завършено разглеждането на делото. Първоинстанционният Б. районен съд се е произнесъл с решение № 426/06.04.2009 г., постановено реда на общия исков процес , с което е отхвърлил обективно съединените искове за посочената главница и мораторна лихва. Решението е обжалвано,като основното оплакване във въззивната жалба е било свързано с неприлагане на института на неприсъственото решение .
В случая, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен иска на жалбоподателя с правно основание чл. 327 ТЗ, Б. окръжен съд е приел, че ищецът не е доказал твърденията си по исковата молба, тъй като представените писмени доказателства за предаване на стоките не удостоверявали получаването им от ответника, пояснявайки, че фактурите били подписвани от лице, за което не било установено дали е работещ в търговското предприятие на ответника. Съдът е посочил, че макар и ответникът да не е оспорил фактурите , т.е релевантния, според него факт, свързан с получаване на стоките , тъй като ищецът не бил представил други доказателства, предявеният иск се явявал недоказан на това основание. Отделно от изложеното, съдът е развил съображения и за това, че ищецът не е установил редовност на извлеченията от счетоводните книги, свързани с точно определяне размера на задълженията на ответника.
По въведения пред въззивната инстанция от ищеца процесуален въпрос за непроизнасянето от първоинстанционния съд по реда на чл. 239, ал. 3 ГПК с определение, с което да отхвърли искането за постановяване на неприсъствено решение и да продължи разглеждането на делото, Б. окръжен съд е приел, че е налице допуснато съществено процесуално нарушение. Съдът е развил съображения затова, че нарушението е довело до преграждане на възможността на страната да сочи нови доказателства, а не до лишаване от някаква законова привилегия. И след като жалбоподателят не се е възползвал от възможността да ангажира допълнително доказателства в подкрепа на исканията си пред въззивната инстанция, процесуалното нарушение не е довело до ограничаване правата на страната в съдебното производство.
Изводите на въззивния съд досежно непроизнасянето от първоинстанционния съд по направеното искане за постановяване на неприсъствено решение по реда на чл. 239 ГПК са незаконосъобразни.
Процесуалноправният въпрос, свързан и с правните последици от непроизнасяне на първоинстанционния съд по направеното искане за постановяване на неприсъствено решение с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК или с неприсъствено решение , вместо това продължаване на делото и постановяване на решение по общия исков ред/ т.н. присъствено решение / е значим, тъй като се отнасят до нов институт въведен с процесуалния закон, в сила от 2008 г., и поради краткия период, и липсата на обобщена съдебна практика, възниква необходимост от произнасяне на касационния съд с оглед точното и еднаквото прилагане на закона и за развитие на правото.
Исковият процес може да завърши с постановяване на неприсъствено решение при наличието на определени от закона предпоставки /чл. 238 ГПК/, свързани най общо с пасивното поведение на една от страните в процеса и с искане от другата страна за произнасяне с неприсъствено решение. В случая, съдът е констатирал, че всички законови предпоставки са били налице – искането на ищеца е изложено своевременно в първото по делото съдебно заседание и първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по това искане или с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, с което да го отхвърли, ако прецени, че не са налице предпоставките за постановяването на неприсъствено решение или, ако счете, че предпоставките по чл. 239, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК са налице, да постанови неприсъствено решение, с което исковете да бъдат уважени.
След като ищецът е упражнил своето процесуално право и своевременно е поискал произнасяне от първоинстанционния съд с неприсъствено решение, съдът е следвало да приложи процесуалната норма на чл. 239, ал. 3 ГПК точно, съобразно вложения от законодателя смисъл, опирайки се на обективните факти по делото. Ако е считал, че някоя от конкретно посочените законови предпоставки не е спазена, то съдебният акт, с който е следвало да се произнесе по това искане е точно определен от процесуалната норма и това е определението по чл. 239, ал. 3 ГПК. Със своето определение съдът следва да маркира кои точно предпоставки отсъстват и съставляват пречка за постановяване на неприсъствено решение, а не както в случая е процедирал съдът – да премине към произнасяне с решение по съществото на спора. С последното той е отхвърлил иска, основан на правоотношения по договор за продажба на стоки между търговци с правна квалификация по чл. 327 ТЗ, произнасяйки се по съществото на спора и приемайки, че от множеството приложени писмени доказателства /фактури/ не се установявало какво е качеството на лицето, подписало фактурите за ответното дружество, при това без да има оспорване от страна на ответника относно фактите, отразени в тези писмени документи.
Не би могло да се приеме, че подобно процесуално нарушение, макар и квалифицирано от въззивната инстанция като съществено, не е оказало влияние на развитието на съдебното производство, и на крайния му резултат, и най-вече не е довело до ограничаване процесуалните права на ищеца.
Ако съдът беше спазил поредността на процедурата, разписана в конкретните процесуални норми при надлежно упражнено искане от ищеца за постановяване неприсъствено решение, то правните възможности биха били различни. Първата възможност предпоставя, ако са налице всички процесуални изисквания по чл. 239, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, произнасяне с неприсъствено решение, в което съдът ще преценява вероятната основателност на обективно съединените искове, с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства / чл. 239, ал. 2 ГПК/. Различието в подобна хипотеза е в това, че при неприсъствено решение не се изисква от съда да обсъжда по същество представените доказателства и да излага мотиви дали те подкрепят в достатъчна степен твърденията в исковата молба, тъй като това решение се мотивира формално, доколкото няма да се разглежда и обсъжда спорното материално право или правоотношение по същество – чл. 293, ал. 2 ГПК.
Другата правна възможност е изрично визирана в чл. 239, ал. 3 ГПК и сочи, че при липса на предпоставките за произнасяне с неприсъствено решение, базирайки се на обективните факти, свързани с неподаване на отговор на исковата молба от ответника, неявяване в първото заседание, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, или преценявайки, че не е налице вероятна основателност на иска, предвид представените с исковата молба доказателства, съдът е следвало да направи подобна констатация и да се произнесе с определение. С този съдебен акт /определение/ не се преценяват фактите по същество, но се достига баланс, при който на пасивното поведение на ответника, не е достатъчно да противостои активното поведение на ищеца, след като последният не е представил по делото достатъчно доказателства, които да водят до извод за вероятна основателност на иска.
Поради изложеното, законодателят е предвидил, че преценявайки отсъствието на условията за постановяване на неприсъствено решение, в това число и поради непредставяне на достатъчно доказателства, които да предпоставят вероятната основателност на иска, след като направи тези свои констатации в определението си, съдът продължава производството по делото /чл. 239, ал. 3 ГПК/. Смисълът на подобна разпоредба се свързва с прогласеният в чл. 7 ГПК принцип на служебното начало, предвид правните възможности на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като е постановил съдебен акт – решение, с което се е произнесъл по съществото на спора, преценявайки приложените към исковата молба многобройни писмени доказателства, от към тяхното съдържание без да е налице оспорване на релевантните факти от страна на ответника, вместо да се произнесе по направеното искане от ищеца или с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК, решаващият съд е постановил недопустим съдебен акт. Той е отказал приложение на процесуалните норми на самостоятелния институт в процесуалното право – този на неприсъственото решение, при упражнено надлежно процесуално право от страна на ищеца за постановяване на решение по реда на чл. 239 ГПК. При констатирано надлежно упражнено право от страна на ищеца по реда на чл. 238 ГПК и отсъствие на произнасяне от първоинстанционния съд по направеното искане за приложение на института на неприсъственото решение, Б. окръжен съд не е следвало да преценява процесуалното поведение на ищеца пред въззивната инстанция /липсата на представени други доказателства с въззивната жалба в подкрепа на исковата молба/, тъй като подобни аргументи са относими единствено към защитата на страната в обикновеното исково производство, за каквато хипотеза, предвид данните по делото, липсват предвидените от закона предпоставки. Производството е следвало да се подчинява или на процесуалните правила, свързани с неприсъственото решение, или с тези, определящи реда по същинското исково производство.
Но дори и при констатация за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, то с оглед спецификата на неприсъственото решение и неговия режим /необжалваемост и процедури по чл. 240 ГПК пред въззивен съд/, Б. окръжен съд, в качеството си в случая на въззивна инстанция, не би могъл да поправи нарушението, тъй като единствено в компетенциите на първоинстанционния съд е постановяването на неприсъствено решение, което не полежи на контрол пред по-горестоящ съд. Именно и поради това, ирелевантно е позоваването на представяне или непредставяне на писмени доказателства от ищеца в подкрепа на иска, във връзка с въззивното обжалване, и обсъждането на въпроса за засягане или ограничаване на правата на жалбоподателя в конкретната хипотеза с оглед вида на съдебното производство и съдебния акт, с който е разрешен правния спор. Защото своевременното упражняването от ищеца на процесуалното право да иска приложение на института на неприсъственото решение препятства произнасянето на първоинстанционния съд с решение по реда на общото исково производство, преди произнасянето по искането с определение по чл. 239, ал. 3 ТЗ. Само когато първоинстанционният съд прецени, че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение той ще следва да се произнесе с изричен съдебен акт – определение, с което ще отхвърли искането и при подобна хипотеза съдебното производство ще следва да бъде продължено по общия ред и да се постанови обикновено решение.
По изложените съображения, на обезсилване подлежи и първоинстанционното решение, като постановено по недопустимо /невъведено/ искане, предвид въведеното искане за произнасяне с неприсъствено решение от страна на ищеца и отсъствие на произнасяне по това искане с допустимите от закона съдебни актове – решение по чл. 239, ал. 1 ГПК, с което се уважава поради вероятната му основателност предявения иск, или определение по чл. 239, ал. 3 ГПК за отхвърляне на искането, и с последица – продължаване разглеждането на делото по общия ред.
Производството по делото пред първоинстанционния съд следва да продължи от онова процесуално действие на съда, свързано с произнасяне по искането по чл. 238, ал. 1 ГПК на ищеца.
Водим от изложеното, на основание чл. 293, ал. 4 ГПК Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 390/ 16.10.2009 г. по в. търг. д. № 415/2009 г. на Б. окръжен съд и първоинстанционното решение.
Връща делото на друг състав на първоинстанционния Б. районен съд за произнасяне по искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: