1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
гр. София, 15.04.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2173 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б-Дизайн“ ЕООД – гр. София срещу решение № 1264 от 22. 05. 2018 г. по т. д. № 6302/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е потвърдено решение № 1896 от 10. 10. 2017 г. по т. д. № 1759/2017 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-14 състав в обжалваната част, с която „Б-Дизайн“ ЕООД е осъдено да заплати на „Каза дей С.“ ООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 100 840, 68 лв. по протоколи №№ 1-45 по оферта от договор от 2. 09. 2015 г. за установяване и заплащане на натурални видове и СМР, ведно със законната лихва върху посочената сума от 11. 05. 2017 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост и се прави искане за отмяната му по подробни съображения в жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди, че актът на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и множество посочени решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, от които се цитират части, по въпроса за „правомощията на въззивната инстанция“. В изложението се сочи, че решението не съответства на актове на ВКС по приложението на чл. 202, чл. 182 и чл. 50 ГПК, части от които се цитират. Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, като е налице явно несъответствие между действителната фактическа обстановка и направените от мнозинството от членовете на решаващия състав правни изводи.
Отговор на касационната жалба е депозиран от ответното по нея дружество – „Каза дей С.“ ООД, в който се изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от ищеца срещу ответника иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 840, 68 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР по протоколи с №№ 1-45 по оферта от договор от 2. 09. 2015 г., въззивният съд е приел, че спорният по делото въпрос, определен от доводите и възраженията на страните, е за размера на уговореното и дължимото от ответника-главен изпълнител по договор с инвеститора „К. Адвъртайзмънт“ ЕООД на ответника-подизпълнител възнаграждение по сключения между тях договор за изработка. Установил е, че протоколи №№ 1-45 са едностранно подписани от представител на инвеститора и обективират изявленията му за приемане и заплащане на СМР, като по делото не съществува спор, че за приетата по протоколите работа на ответното дружество-главен изпълнител възложителят „К. Адвъртайзмът“ ЕООД е заплатил възнаграждение в общ размер от 760 421, 55 лв. От своя страна ответникът е заплати на ищеца-подизпълнител сумата от 659 580, 87 лв.
Съгласно решението по делото не е представен договор за изработка, сключен между ищеца-подизпълнител и ответника, но ответникът не оспорва, че СМР, които ищецът е следвало да извърши вместо ответника по договора на последния с инвеститора, са именно посочените в процесните протоколи. Съгласно протокол от 2. 12. 2016 г., подписан от представители на ищеца и инвеститора – „К. Адвъртайзмънт“ ЕООД, ищецът е поел гаранция за извършените СМР за период от 24 месеца. Във въззивния акт е посочено, че процесните протоколи №№ 1-45 не носят подписи на представители на страните по делото, но независимо от това посоченото в тях възнаграждение за възложени СМР следва да се приеме за договорено между страните по делото по следните съображения. Въз основа на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза в решението на СГС са направени фактически констатации за извършени плащания по посочените протоколи от страна на ответника към ищеца, съответно по част от протоколите – изцяло на посоченото възнаграждение, а по останалите – частично. Тези фактически констатации не са оспорени от въззивника с оглед доводите му във въззивната жалба, поради което и на основание чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е счел, че е обвързан от неоспорената и установена в тази част фактическа обстановка. Частичните плащания от страна на ответника-възложител, при липса на оспорване на обема и на стойността на отчетените с протоколите СМР, доказват сключването на договора и съществуването на задължение за заплащане на възнаграждение в размера, посочен в протоколите. При тези формирани изводи и въз основа на експертното мнение за осъществените плащания, въззивният съд е направил заключение за дължима неизплатена част от възнаграждение за приета работа по обвързващия страните договор за изработка в размер на 100 840, 68 лв.
Решението е подписано с особено мнение от съдията-докладчик, който е мотивирал становище, че за въззивния съд не е съществувало ограничение да извърши проверка за дължимостта на процесната сума. Изложил е, че главният иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, тъй като ищецът не е доказал твърдението си, че му се дължи възнаграждение за извършените СМР в размер по процесните протоколи. Счел е, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза за дължимите суми по тези протоколи не може да бъде възприето, тъй като не е установена редовността на вписванията в счетоводните книги на ищеца и заключението е в явно противоречие с останалите обстоятелства по делото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
Предвид позоваването от касатора на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК трябва да се посочи, че според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
В случая единственият въпрос, който е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В мотивите на тълкувателното решение е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание са обжалване. По поставения процесуалноправен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитирани от касатора, както и служебно известни на съда – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Мотивите към становището на мнозинството отразяват самостоятелна правораздавателна дейност на втора инстанция по съществото на спора. Въпреки че са кратки, мотивите съдържат произнасяне в границите на чл. 269 ГПК по всички доводи и възражения на страните във връзка със съществуването на спорното материално право на ищеца по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. В съответствие с цитираната процесуална норма съдът се е съсредоточил върху спорния въпрос за договореното от страните и неизплатено възнаграждение за извършените от ищеца и приети СМР. Процесуалноправният въпрос е поставен от касатора във връзка с доводите за смесване на правоотношението между страните по делото с такова с трето неучастващо в делото лице и за формиране на решаващите изводи въз основа на протоколи, които не са подписани от страните по спора. Ето защо трябва да се посочи, че като е обсъдил представените по делото писмени доказателства, въззивният състав е разграничил договорните отношения между инвеститора „К. Адвъртайзмънт“ ЕООД и главния изпълнител-ответника „Б-Дизайн“ ЕООД и отношенията между последния и ищеца-подизпълнител и е възприел, че процесните протоколи не обективират съгласието на страните по делото за заплащане на посоченото в тях възнаграждение. Апелативният съд, обаче, е съобразил неоспорените с оглед въззивните доводи фактически констатации на първоинстанционния съд за извършени частични плащания по процесните протоколи от страна на ответника, основани на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза, при липсата на възражения към моментите на плащане срещу обема и стойността на отчетените в тях СМР, и в мнозинството си е заключил, че тези документи доказват сключването на договора за изработка от страните по делото и съществуването на задължението за заплащане на възнаграждение за осъщественото в посочения в тях размер. Следователно въпросът за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се касае до правилността на извършения от въззивния съд анализ на процесуалните действия на страните, в частност на въззивните доводи и на формираните изводи в резултат на преценката на фактическия и доказателствен материал по делото, то тя не може да бъде контролирана във фазата по селекция на касационните жалби.
Касаторът не е формулирал в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване друг правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Повтаря оплакванията си, че становището на мнозинството за дължимост на процесната сума, представляваща неизплатена част от възнаграждението за извършени СМР по процесните протоколи, е изградено при допуснати нарушения на процесуалния закон. Твърди, че въззивният акт противоречи на цитирана практика на ВКС по приложението на чл. 202, чл. 182 и чл. 50 ГПК. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на посочените процесуални норми. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение.
Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, при аргументация на поддържаното основание очевидна неправилност на въззивното определение, частният жалбоподател отново насочва към оплакванията си незаконосъобразност и необоснованост на становището на мнозинството от решаващия въззивен състав. Твърденията не биха могли да обосноват очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като налагат проверка на действителното съдържание на осъществените от страните процесуални действия, на законосъобразността на съдопроизводствените действия и на съдържанието на събраните по делото доказателства, която може да се осъществи само след допускане на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.
Независимо от изхода на настоящото производство на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1264 от 22. 05. 2018 г. по т. д. № 6302/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: