О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
София, 09.07.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 730/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 2230 от 31.10.2017 г. по т. д. № 3550/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1100 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 17045/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, І-21 състав, изцяло са отхвърлени предявените от касатора срещу Агенция по заетостта обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 39 600 лв., представляваща стойност на ваучери за обучение по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, Схема „Аз мога повече“ за придобиване на квалификация по специалност „Автотранспортна техника“ код 5250101, проведено в периода 27.12.2012 г. – 09.05.2013 г.; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 104.35 лв. – лихва за забава върху първата сума за периода 09.07.2013 г. – 14.10.2014 г. и иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за сумата 44 000 лв. – частична претенция от общо вземане в размер на 219 633.84 лв., представляваща пропуснати ползи от заличаване на дружеството-ищец от списъка по чл. 7, ал. 2 от ПМС № 251 от 21.10.2009 г., изразяващи се в нереализирана печалба от обучение срещу ваучери за периода м. април – м. декември 2013 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Излага подробни съображения срещу извода на съда, че от негова страна е налице неизпълнение на сключения с ответната агенция договор (споразумение) от 28.04.2010г., даващо основание за неплащане на стойността на ваучерите за обучаемите лица в процесния период и за прекратяване на правоотношението, както и срещу извода, че не са налице предпоставките за присъждане на претендираното обезщетение за пропуснати ползи от заличаването му от списъка на доставчиците на услуги (обучение) по чл. 7, ал. 2 от ПМС № 251 от 21.10.2009 г. Оплакванията в касационната жалба са за това, че: Въззивният съд неправилно е възприел, че изложената в исковата молба фактическа обстановка се отнася за Искане за плащане № 7/10.04.2013 г., докато същата се отнася за Искане за плащане № 8/13.05.2013 г.; Решаващият състав не е разграничил, а напълно е приравнил, основанията за прекратяване на сключеното между страните споразумение от 28.04.2010 г. и основанията за отказ да бъде заплатено процесното Искане за плащане № 8/13.05.2013 г.; Мотивите на решението са неясни, нелогични и непоследователни, като между част от тях и диспозитива е налице и противоречие; Изводите на въззивния съд не отговарят на фактическата обстановка и събраните по делото доказателства; По отношение на иска за пропуснати ползи липсват мотиви, които да отразяват решаващата, а не проверяващата дейност на въззивната инстанция, т. е. в които да са обсъдени исканията и възраженията на страните, да е извършена самостоятелна преценка на доказателствата и да са формирани самостоятелни изводи по съществото на спора; По отношение на този иск е допуснато и процесуално нарушение, изразяващо се в прилагане на разпоредбата на чл. 272 ГПК, въпреки изразеното от въззивния съдебен състав становище, че мотивите на първата инстанция съдържат противоречия и неясноти.
С оглед посочените съображения, касаторът моли за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт. Освен това, счита, че същият съдържа произнасяне и по значими за изхода на делото въпроси, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а именно: „1. Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора; 2. Допустимо ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, когато същите, според самия въззивен съд, са вътрешно противоречиви и е налице явно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно предявения иск за пропуснати ползи“.
Ответникът по касация – Агенция по заетостта, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. В депозирания по делото отговор от 28.07.2017 г. са изложени съображения единствено за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отхвърли (след отмяна на първоинстанционното решение) предявения от [фирма] срещу Агенция по заетостта иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че претендираната от ищеца сума 39 600 лв., представляваща, според него, стойността на обученията по Искане № 7/10.04.2013 г., е недължима, тъй като ищецът-обучител не е предоставил посоченото във всеки отделен ваучер обучение в уговорения обем и качество. Този извод е формиран на база представените по делото констативни протоколи, съставени от служители на ответната агенция, в които при посещение на място е констатирано, че: На 19.12.2012 г., на обявения адрес за провеждане на обучението от 16.15 часа до 16.30 часа сградата е била заключена, липсвали са присъстващи обучаеми и преподавател, не се е наблюдавал обучителен процес; На 21.12.2012 г. в [населено място] е проведен изпит по практика на предварително обявеното място, на който са присъствали всичките петима обучаеми и техния преподавател, но от проведената анкета сред обучаемите е установено разминаване в датите и продължителността на обучението; На 22.02.2013 г. и на 27.02.2013г., при посещения на експерти, на обявения от ищеца адрес, не е установено провеждане на обучение. Като неоснователен е преценен доводът на дружеството за надлежно приемане на работата от страна на агенцията-възложител, доказателство за което е извършеното частично плащане по Искане № 1/14.01.2013 г., по съображения, че „по процесното искане за плащане № 7/10.04.2013 г. е отказано заплащането на обучения за периода 26.11.2012 г. – 05.04.2013 г.“. Решаващият състав е счел посоченото четирикратно неизпълнение на задълженията на ищеца за съществено и даващо право на ответника да откаже заплащане на исковата сума, а също и да прекрати сключеното между страните споразумение на основание чл. 5, ал. 1, т. 2. Именно поради това, че преустановяването на облигационната връзка е законосъобразно, съдът е приел, че законовата последица от същото – заличаването на ищеца от списъка на лицата, предоставящи обучителни услуги срещу ваучери, не може да обоснове ангажиране отговорността на ответната агенция за вреди по реда на чл. 82 ЗЗД. Ето защо, поради липсата на един от съществените елементи на фактическия състав за обезвреда – виновно поведение на ответника, първоинстанционното решение, с което този иск е отхвърлен, е потвърдено, макар и по различни съображения.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само частично – по отношение на главния иск по чл. 79, ал. 1ЗЗД за сумата 39 600 лв. и обусловения от него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 104.35 лв. – лихва за забава. С оглед твърденията на касатора, че решаването на спора по посочения главен иск е обусловено от съобразяването на факти, които не са заявени и поддържани като основание за дължимост на претендираната сума, касационният контрол следва да бъде допуснат за проверка допустимостта на въззивния акт в посочената негова част. Поради това, не подлежат на обсъждане заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
В останалата му част, обаче, т. е. по отношение на иска по чл. 82 ЗЗД, не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, което изключва и необходимостта от преценка за наличието на заявеното към тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос е относим изцяло към правилността на обжалвания акт и отразява несъгласието на касатора с приетото от въззивната инстанция. В случая, решаващият състав е изложил свои собствени мотиви за неоснователност на втория обективно съединен иск по чл. 82 ЗЗД, като е приел за достатъчно основание за отхвърлянето му отсъствието на един от задължителните елементи от фактическия състав на посочената разпоредба – липса на виновно поведение от страна на ответника за преустановяване на процесната облигационна връзка, чиято законова последица съответно е заличаването на ищеца от списъка по чл. 7, ал. 2 от ПМС № 251 от 21.10.2009 г. Именно поради това, че въззивният съд е изразил различно становище по посочения въпрос, същият не е преценявал наличието на останалите елементи от фактическия състав на отговорността на чл. 82 ЗЗД, в т.ч. и дали е настъпила твърдяната от дружеството-ищец вреда под формата на пропусната полза.
Що се отнася до втория въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че той не съответства на изложените по делото мотиви. В същите липсва твърдяното от касатора препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, което е напълно обяснимо предвид направените от въззивния съд съвсем различни правни изводи – по отношение на първия главен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД – че е неоснователен, а по отношение на втория главен иск по чл. 82 ЗЗД – че е неоснователен по други съображения. Освен това, напълно произволно е съдържащото се във втория въпрос твърдение, че решаващият състав е преценил мотивите на първата инстанция като „вътрешно противоречиви и е налице явно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно предявения иск за пропуснати ползи“. Подобна оценка не фигурира в обжалваното решение.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба, които, с оглед изложеното по-горе, не обосновават извод за наличие на това основание.
Поради изложените съображения касационното обжалване следва да бъде допуснато само по отношение на иска по чл. 79, ал. 1ЗЗД и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2230 от 31.10.2017 г. по т. д. № 3550/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на решение № 1100 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 17045/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, І-21 състав, изцяло са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу Агенция по заетостта обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 39 600 лв., представляваща стойност на ваучери за обучение по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, Схема „Аз мога повече“ за придобиване на квалификация по специалност „Автотранспортна техника“ код 5250101, проведено в периода 27.12.2012 г. – 09.05.2013г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 104.35 лв. – лихва за забава върху първата сума за периода 09.07.2013 г. – 14.10.2014 г.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2230 от 31.10.2017 г. по т. д. № 3550/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1100 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 17045/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, І-21 състав за отхвърляне на предявения от [фирма], [населено място] срещу Агенция по заетостта иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за сумата 44 000 лв. – частична претенция от общо вземане в размер на 219 633.84 лв., представляваща пропуснати ползи от заличаване на дружеството-ищец от списъка по чл. 7, ал. 2 от ПМС № 251 от 21.10.2009 г., изразяващи се в нереализирана печалба от обучение срещу ваучери за периода м. април – м. декември 2013 г.
УКАЗВА на [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 894.09 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: