О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
София, 15.07.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело № 106/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. С. Н. от гр. Варна и „А.” Е., с.Тутраанци, община Провадия срещу решение № 194 от 23.07.2018 г. по в. т. д. № 193/2018 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 13 от 05.01.2018 г. по т. д. № 1768/2014 г. на Варненски окръжен съд, по предявени от „Банка Д.” ЕАД, гр. София искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че: „А.” Е. дължи на банката-ищец по сключен с нея договор за кредит за оборотни средства от 22.05.2009 г.: сумата 45 973.90 лв. (13 броя месечни вноски с падежи в периода от 25.05.2013 г. – 03.06.2014 г.), от която: главница в размер на 42 250 лв. и редовна лихва в размер на 3 723.90 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 03.06.2014 г., до окончателното погасяване на задължението, а П. С. Н., в качеството му на поръчител по същия договор за кредит, й дължи в условията на солидарност с кредитополучателя „А.” Е.: сумата 20 506.08 лв. (6 броя месечни вноски с падежи в периода от 25.12.2013 г. – 03.06.2014 г.), от която: главница в размер на 19 500 лв. и редовна лихва в размер на 3 723.90 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 03.06.2014 г., до окончателното погасяване на задължението.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск и на непредявено основание, доколкото банката-ищец се е позовала в исковата молба единствено на предсрочна изискуемост на процесния кредит, каквато съдът е приел, че не е налице, без да е направила искане за установяване дължимост на вноските, чиято изискуемост е била настъпила към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, за които съдът е уважил исковете. В касационните жалби са изложени подробни оплаквания и за неправилност на въззивния акт, едно от които е оплакването, че след обезсилването на първото въззивно решение с решение № 48 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 61206/2016 г. на ВКС, І г. о. при новото разглеждане на делото в състава на въззивния съд са участвали съдии, които са били в състава, постановил първото въззивно решение.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в приложените към касационните жалби изложения (напълно идентични по съдържание) са поставени следните въпроси: „1. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради предсрочна изискуемост на кредита да бъде уважен за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ; 2. Допустимо ли е за пръв път във въззивната жалба да се навеждат доводи за уважаване на иска за изискуемите към датата на заявлението по чл. 417 ГПК погасителни вноски и лихви по кредита при положение, че в исковата молба няма петитум за установяване съществуването на вземане за изискуеми задължения по кредита; 3. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради предсрочна изискуемост на кредита да бъде уважен за вноските с настъпил падеж, при липса на разграничение на падежирани и непадежирани погасителни вноски към датата на заявлението, в заявлението по чл. 417 ГПК и в исковата молба, с която е предявен иск по чл. 422 ГПК; Допустимо ли е съдът да уважи иск за вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл. 422 ГПК, в хипотеза на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита при липса на разграничение на падежирани и непадежирани погасителни вноски; 4. За задължението на съда да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си; 5. Следва ливтороинстанционният съд, с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК, да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото; 6. За задължението на съда да се произнесе по предмета на делото, който се определя от страните; 7. Допустимо ли е разглеждане на дело и постановяване на решение на въззивния съд от същия състав на съда, на който делото е върнато от ВКС за ново разглеждане, в хипотезата на обезсилено от ВКС решение; В какъв състав на първоинстанционния и въззивния съд следва да се разглежда делото след обезсилването му от ВКС като недопустимо, като разгледано на непредявено основание – в същия или в друг състав на съда; Допустимо ли е решение, поставено от състава на въззивния съд, в който участват членове-съдии, които са участвали и при предходното разглеждане на делото или решението е неправилно; Ако решението не е недопустимо, основание ли е това за самоотвод на състава, респ. на тези членове, които са участвали при предходното разглеждане делото; 8. Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката кредитор по реда на чл. 418 ГПК. във вр. с чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ; 9. Следва ли съдът служебно, без да е сезиран за това с ИМ, да установява изискуемост на вземания за неплатени вноски по кредит, съответно да постановява решението си по иск по чл. 422. ал. 1 ГП, въз основа на представения документ по чл. 417, т.2 ГПК, извън наведеното в ИМ основание за дължимост на вноските – предсрочна изискуемост на кредита; 10. Какво разграничава недопустимото решение, с което първата инстанция се е произнесла по непредявен иск от първоинстанционното решение, с което искът е квалифициран неправилно; 11. Има ли правомощие въззивната инстанция за пръв път да се произнесе по искането на ищеца за присъждане на падежирали вноски, въпреки дадените му в противен смисъл указания на ВКС”.
По отношение на така поставените въпроси касаторите поддържат, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (конкретно цитирана и приложена), както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това молят за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част.
Ответникът по касация – „Банка Д.” ЕАД, [населено място] – оспорва жалбите и моли за недопускането им до разглеждане, респ. за отхвърлянето им като неоснователни по съображения в писмен отговор от 05.12.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявените от „Банка Д.” ЕАД, [населено място] срещу П. С. Н. от [населено място] и „А.” Е., [населено място], община Провадия искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за част от сумите, предмет на издадена в полза на банката заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, представляващи вземания по договор за кредит за оборотни средства от 22.05.2009 г., въззивният съд е приел, че независимо от обстоятелството, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем преди подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, вноските с настъпил към този момент падеж са дължими, като по отношение на ответника-поръчител е отчел преклудиране на отговорността му за част от тях на основание чл. 147 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато единствено по въпросите по т. 7 от изложенията на двамата касатори, които ВКС, в съответствие с правомощията си по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обобщава и уточнява в следния смисъл: „В какъв състав следва да бъде разгледано делото след обезсилване на въззивното и първоинстанционното решение от Върховен касационен съд и връщането му за ново разглеждане”.
По отношение на този въпрос е налице както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК (т. 5), решение № 246 от 31.05.2017 г. по т. д. № 2406/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 118 от 25.09.2018 г. по т. д. №[ЕИК] г. на ВКС, ІІІ г. о. (посочени от касаторите) и решение № 69 от 01.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. (служебно известно на състава).
С оглед обстоятелството, че изходът на делото е изцяло зависим от решаването на посочения въпрос, останалите поставени от касаторите въпроси не следва да бъдат преценявани във връзка с допускане на касационното обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 194 от 23.07.2018 г. по в. т. д. № 193/2018 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 13 от 05.01.2018 г. по т. д. № 1768/2014 г. на Варненски окръжен съд, по предявени от „Банка Д.” ЕАД, гр. София искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че: „А.” Е. дължи на „Банка Д.” ЕАД, гр.София по сключен с нея договор за кредит за оборотни средства от 22.05.2009 г.: сумата 45 973.90 лв. – (13 броя месечни вноски с падежи в периода от 25.05.2013 г. – 03.06.2014 г.), от която: главница в размер на 42 250 лв. и редовна лихва в размер на 3 723.90 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 03.06.2014 г., до окончателното погасяване на задължението, а П. С. Н., в качеството му на поръчител по същия договор за кредит, й дължи в условията на солидарност с кредитополучателя „А.” Е.: сумата 20 506.08 лв. – (6 броя месечни вноски с падежи в периода от 25.12.2013 г. – 03.06.2014 г.), от която: главница в размер на 19 500 лв. и редовна лихва в размер на 3 723.90 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 03.06.2014 г., до окончателното погасяване на задължението.
УКАЗВА на „А.” Е., с. Тутраканци, община Провадия в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 919.48 лв.
УКАЗВА на П. С. Н. от гр. Варна в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 464.48 лв.
При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: