Решение №686 от 43076 по нак. дело №972/972 на 1-во нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
София, 07.12. 2017 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1683/2017г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 196 от 20.01.2017 г. по т. д. № 956/2016 г. на Софийски апелативен съд. С въззивното решение е потвърдено решение № 52 от 07.10.2015 г. по т. д. № 35/2013 г. на Пернишки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу [фирма], [населено място], [община] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 50 000 лв. по заповед № 4158 от 29.08.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 5652/2012 г. на Пернишки районен съд, което вземане произтича от издаден от ответното търговско дружество запис на заповед от 22.05.2007 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че решаващият състав не е обсъдил всички доводи и възражения на страните, имащи значение за изясняване на фактическата обстановка и че не е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства, в резултат на което е стигнал до погрешния извод за липса на сключен между страните договор за заем за процесната сума 50 000 лв. и съответно за недължимост на същата по издадения за обезпечаването на това задължение запис на заповед от 22.05.2007 г. Според касатора, въззивният съд неоснователно е пренебрегнал признанието на третото лице-помагач Е. С., бивш управител на дружеството към датата на възникване на спорните правоотношения, че е получила сумата в брой в деня на подписване на договора за заем, а се е позовал единствено на липсата на писмен документ (разписка) за получаването на сумата и на липсата на отразяване на вземането/задължението за същата в счетоводството на двете дружества.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за изхода на делото касаторът поставя следните въпроси: „1. Може ли записът на заповед да служи като разписка за получаване на заемната сума по договор за заем при наличие на договор за заем и признание за получаване на заеманата сума; 2. Какви са допустимите доказателствени средства за установяване на реалното предаване на заемната сума при наличие на сключен договор за заем; 3. Допустимо ли е съдът да базира своите изводи за реалното предаване на заемната сума изцяло на косвени доказателства, послужили за обуславяне на крайните изводи на съда, при наличие на пряко доказателство за реалното предаване на заемната сума; 4. Допустимо ли е съдът да не кредитира изявление на третото лице помагач в процеса при противоречие на обясненията на страната и третото лице помагач досежно факт или обстоятелство, от значение за точното прилагане на закона и обуславящ крайните изводи на съда; 5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения на страните и представени доказателства по делото и ако обоснове решението си само на част от доказателствата, следва ли да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, съобразно задължението си по чл. 12 ГПК“.
По отношение на въпроси № 3 и № 4 се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), неаргументирано за първия от тези въпроси и обосновано с липсата съдебна практика – за втория от тях.
За останалите въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдението за противоречие с практиката на ВКС е подкрепено съответно с: решение № 24 от 03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. на І т. о.; определение № 93 от 14.02.2017 г. по ч. т. д. № 1414/2016 г. на ІІ т. о.; решение № 21 от 15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о.; решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009г. на І т. о.; и решение № 729 от 19.05.2003 г. по гр. д. № 1506/2002 г. на V г. о. (за първия и втория въпрос); решение № 24 от 03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. на І т. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о.; решение № 526 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 248/2012 г. на ІV г. о.; решение № 311 от 29.04.2004 г. по гр. д. № 567/2003 г. на ІІ г. и решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ІV г. о. (за петия въпрос).
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], [община] – моли за недопускане на касационното обжалване поради липса на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение. Подробни съображения за това излага в писмен отговор от 11.05.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 22.05.2007 г. страните са подписали договор за заем, с който [фирма], като заемодател, се е задължил да предостави на [фирма] сумата 50 000 лв. за срок до 22.05.2012 г. при възнаградителна лихва 6% годишно; В чл. 2 от договора е уговорено задължение на заемодателя да предаде на заемателя заетата сума в брой, в двуседмичен срок от подписване на договора, срещу разписка; За обезпечаване на вземането на заемодателя, в изпълнение на уговорката по чл. 11 от договора, на 22.05.2007 г. заемателят е издал в полза на заемодателя запис на заповед за същата сума с падеж 22.05.2012 г.; Автентичността на подписите на посочените два документа е потвърдена от заключенията на изслушаните в първоинстанционното производство съдебно-почеркови експертизи.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 50 000 лв. по заповед № 4158 от 29.08.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 5652/2012 г. на Пернишки районен съд, което вземане произтича от издаден запис на заповед от 22.05.2007 г. с издател [фирма] и поемател настоящия касатор, въззивният съд е приел, че между страните не е налице сключен договор за заем за исковата сума, тъй като не е доказано реално предаване на същата. Този извод е направен с оглед липсата на издадена разписка за получаването й от страна на заемателя в съответствие с уговорката по чл. 2 от договора, както и предвид установеното от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че в търговските книжа на ищеца-заемодател липсват данни за осчетоводяване на сумата 50 000 лв. като предоставени по договор за заем от 22.05.2007 г. и не фигурира вземане в такъв размер, а в търговските книжа на ответника-заемател липсва осчетоводяване на същата сума като предоставена по договора за заем от 22.05.2007 г. и в счетоводството на това дружество не фигурира задължение в такъв размер.
Като неоснователно решаващият състав е преценил твърдението на ищеца, че записът на заповед представлява доказателство за факта на плащането на посочената в него сума с позоваване на т. н. конверсия на недействителния поради порок във формата запис на заповед в разписка за плащане по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка съдът се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на ВКС, І т. о. Според въззивния състав, изявлението на третото лице-помагач на страната на ответника Е. С. С., че сумата 50 000 лв. й е била предадена лично от управителя на [фирма] в деня на подписване на договора за заем и на записа на заповед, също не представлява доказателство за предаване на процесната сума. Този извод е аргументиран с липсата на други доказателства, кореспондиращи на твърдението на третото лице, от естество да обосноват вероятното осъществяване на сочения от него факт на получаване на сумата. Поради противоречието между действията и обясненията на страната и на третото лице, съобразно нормата на чл. 221, ал. 2 ГПК, съдът е извършил преценка във връзка с всички обстоятелства по делото, като е взел предвид, че: твърдението за получаване на сумата в деня на сключване на договора за заем и на издаване на записа на заповед противоречи на клаузата на чл. 2 от договора, съдържаща изрична уговорка за бъдещо предаване на обещаната сума в двуседмичен срок от неговото сключване, което имплицитно съдържа признание на страните, че към 22.05.2007 г. предаването не е било осъществено; От неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че предаването на сумата по договора не е осчетоводено нито от заемодателя, нито от заемателя, т. е. липсват данни за извършени от длъжника конклудентни действия по счетоводно отразяване на заетата сума, от които да бъде изведено признание за нейното получаване по договора за заем. Поради това, че между страните не е доказано възникването на правоотношение по договор за заем за исковата сума, е направен извод за недължимостта на същата и по издадения за обезпечаването й запис на заповед.
По отношение частта от първоинстанционното решение, с което е признато за установено съществуване на вземане за законната лихва върху сумата 50 000 лв., считано от датата на исковата молба – 15.01.2013 г., въззивният съд е приел, че същото е недопустимо, доколкото произнасянето в тази насока не съответства на издадената от Пернишки районен съд заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, определяща съответно предмета и на исковото производство по чл. 422 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените от касатора въпроси няма характер на обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и задължителната практика по прилагането му, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Начинът, по който е формулиран, сочи на противоречие в самия въпрос – необходимостта от т. н. конверсия на записа на заповед в разписка за получаване на сумата по него възниква тогава, когато липсват доказателства за сключен договор за заем с предмет сумата, за която е издаден записът на заповед, т. е. при липсата на доказателства за предаване на сумата (предвид реалния характер на този договор). Докато в поставения от касатора въпрос се съдържа твърдение за „наличие на договор за заем и признание за получаване на заеманата сума“. При наличие на доказателства по делото (в т. ч. и признание), че сумата е предадена от заемодателя на заемателя, то изобщо не би съществувала нужда да се преценява дали самият запис на заповед има характер на разписка за предаване на сумата. В действителност, така поставен, въпросът е израз на несъгласието на касатора с извода на въззивната инстанция, че събраните доказателства не установяват предаване на процесната сума, поради което решаването на същия е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
От друга страна, дори и да се счете за обуславящ, този въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Постановеното от въззивния съд решение не е в отклонение от цитираната (и представена) от касатора практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Преди всичко, следва да се отбележи, че в тези решения е обсъждан въпросът за конвертиране на нередовния или недействителния запис на заповед в разписка за предаване на сумата по него. В случая, обаче, изобщо не е твърдяна, нито е констатирана нередовност или недействителност на процесния запис на заповед, а спорът е единствено във връзка с доказване на обезпеченото с него каузално правоотношение по договор за заем и по-конкретно – за предаване на заемната сума, т. е. касае се за извършената от съда преценка на доказателствата относно предаване на сумата. В решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на ВКС, І т. о. изрично е посочено, че „редовният запис на заповед не се конвертира в разписка за изпълнение и не доказва предаването на паричната сума от поемателя на издателя“. Приетото от въззивния съд е в съответствие с посоченото разрешение, поради което не е налице основание за допускане на касационния контрол. Що се отнася до два от цитираните от касатора актове (определение № 93 от 14.02.2017 г. по ч. т. д. № 1414/2016 г. на ІІ т. о. и решение № 729 от 19.05.2003 г. по гр. д. № 1506/2002 г. на V г. о.) същите не следва да бъдат взети предвид – първият, тъй като не представлява практика (определение за недопускане на касационно обжалване), а вторият – поради постановяването му по реда на отменения ГПК и предвид наличието вече на практика по чл. 290 от новия ГПК, имаща характер на задължителна за долустоящите съдилища (при редакцията на чл. 280 ГПК, действаща към датата на постановяване на въззивното решение, приложима и към настоящата касационна жалба).
Невъзможността за допускане на касационно обжалване по втория въпрос произтича от обстоятелството, че същият е поставен само теоретично, без да е отнесен към конкретния казус, а освен това, видно от аргументацията към него, този въпрос касае правилността на извода на въззивния съд за недоказаност на факта на реално предаване на сумата по процесния договор за заем, доколкото същият е израз на несъгласието на касатора с преценката на съда във връзка с изявлението на третото лице-помагач (бивш управител на ответното дружество), че е получило сумата в брой в деня на подписване на договора за заем. Отделно от това, по отношение на посочения въпрос не е осъществено и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като, както и самият касатор признава, цитираната от него практика не дава отговор на въпроса кои са допустимите доказателствени средства за установяване реалното предаване на заетата сума. Отговор на този въпрос следва да се търси в общите процесуални разпоредби относно доказването в процеса при отчитане конкретиката в предмета на доказване при всеки отделен случай.
Изложените във връзка с предходния въпрос съображения са изцяло относими и към въпроси № 3 и № 4. В действителност, тези въпроси са свързани с оспорване извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства и направения въз основа на тях извод, че сумата, предмет на процесния договор за заем, не е предадена на ответното дружество. Като инстанция по съществото на спора, изцяло в правомощията на въззивния съд е да прецени кои от събраните доказателства са относими и допустими и дали да кредитира същите, като правилността на тази негова преценка може да бъде контролирана единствено при разглеждане на касационната жалба, но не е основание за допускане на касационното обжалване. Поради това, посочените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва обсъждане и на заявеното оп отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На последно място, касационният контрол не следва да бъде допуснат и по петия въпрос. Не може да се счете, че е налице отклонение от цитираната практика по чл. 290 ГПК, съобразно която съдът е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, като обоснове защо ги кредитира или не ги кредитира. В случая, решаващият състав е извършил обстоен анализ на всички доказателства по делото и аргументирано е посочил защо приема, че реалното предаване на сумата по процесния договор за заем не е доказано. Въззивният съд е взел предвид и изявлението на третото лице-помагач (бивш управител на ответното дружество), че е получило от ищеца в брой процесната сума в деня на подписване на договора за заем, но поради противоречието между това изявление и действията и обясненията на самата страна, е извършил преценка на същите съгласно чл. 221, ал. 2 ГПК. Както беше посочено вече, правилността на тази преценка е предмет на самия касационен контрол.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 196 от 20.01.2017 г. по т. д. № 956/2016 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Определение №304 от 26.2.2015 по гр. дело №6407/6407 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 304 София, 26.02.2015г. Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди

Прочети »
Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest