ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 686
София, 06.07. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 55 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на РБ /ПРБ/ чрез прокурор в АП В. Св. К. М. и по насрещната касационна жалба на адвокат Я като процесуален представител на С. Т. С. от гр. В. срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 15.V.2008г. по в.гр.д. № 131/2008г.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение Варненският апелативен съд по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Варненския окръжен съд от 26.VІІ.2007г. по гр.д. № 2041/2006г. в отхвърлителните му части по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на 5000лв. и на 789.47лв. разноски, както и в осъдителната част за 380лв. държавна такса, и вместо него е постановил друго, с което е осъдил на основание чл.2 ал.2 от ЗОДОВ ПРБ да заплати на Ст. С. 5000лв. обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие воденото срещу него наказателно производство по НОХД № 2374/2003г. на РС В. за периода 17.І.2002г. – 03.VІ.2006г., приключило с оправдателна присъда по повдигнатите обвинения, ведно със законната лихва, считано от 09. ХІ.2006г. до окончателното изплащане, както и сумата 789.47лв. разноски за двете инстанции. Със същото решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на ищеца и 5000лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатен от ищеца по наказателното производство адвокатски хонорар, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу ПРБ иск за присъждане на 3000лв., представляващи направени от ищеца разходи за пътуване до М. за събиране на доказателства във връзка с наказателното дело, и в отхвърлителната част по претенцията за неимуществени вреди за разликата над 5000лв. до предявения размер 11000лв.
За да постанови решението в частта по претенцията за неимуществени вреди, въззивният съд, вземайки предвид периода на разследването срещу ищеца по повдигнатите му обвинения, ограниченията, които взетата мярка за неотклонение спрямо него са наложили, броят на повдигнатите обвинения, три от които тежки, предвиденото за тях наказание лишаване от свобода, липсата на данни за съдебно минало, отражението, което с оглед показания на свидетели наказателното преследване е дало върху съседите и съконтрахентите му – недоверие, понижен авторитет, прекъснати търговски и бизнесконтакти, е приел, че с оглед и на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД отговорността на ответника следва да бъде ангажирана до размер на 5000лв. По претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в заплащането на адвокатски хонорар по наказателното производство, въззивният съд е оценил като неоснователно възражението на ПРБ, че липсва пряка причинна връзка между този разход и оправдателната присъда, с оглед на което редът за възстановяване на сумата е този по ЗОДОВ.
В изложението на ПРБ по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, частично инкорпорирано и в касационната жалба, относно допускането на касационно обжалване на решението в частта по претенцията за неимуществени вреди се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, а именно: презумпция ли е настъпването на вреди от осъществено деяние по чл.2 ал.2 от ЗОДОВ и може ли само на база на материалите по наказателното дело съдът да присъди обезщетение за неимуществени вреди, респективно, трябва ли ищецът да докаже в производството действително причинени му от държавата вреди, може ли това да се постигне чрез свидетелски показания, базирани на споделена от ищеца информация и оценени от съда като достатъчно данни за отражението на наказателното преследване върху съседите и съконтрахентите му, кои са критериите за определяне на имуществения еквивалент на понятието “справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетения за неимуществени вреди по реда на чл.2 ал.2 от ЗОДОВ. Твърди се, че произнасянето по тези въпроси е в противоречие с практиката на съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона. Сочи се и че по претенцията за имуществени вреди въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос /макар и не формулиран дословно/ – допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен по друго производство /в случая наказателно/, по реда на чл.2 ал.2 от ЗОДОВ, решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в представени решения на състави на ВКС.
Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по претенцията за неимуществени вреди за разликата над 5000лв. до претендирания размер 11000лв. в касационната си жалба /и чрез изрична препратка към основанията за допускане на касационно обжалване, релевирани от ПРБ/ касаторът С. сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос по приложението на чл.52 от ЗЗД, решаван противоречиво от съдилищата, без да се представят съдебни актове в тази насока.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение само в частта му по претенцията за имуществени вреди. Представените решения в тази насока на състави на ВКС установяват твърдението на касатора ПРБ за противоречиво разрешаване на поставения съществен материалноправен въпрос.
Касационно обжалване на въззивното решение в останалите му обжалвани части не следва да бъде допускано.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно, и то се допуска, когато въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съществен е въпросът, от който зависи законосъобразното разрешаване на спора по делото и който, ако бъде разрешен по различен начин, би довел до различно решение по спора.
В разглеждания случай посоченият от касаторите материалноправен въпрос по приложението на чл.52 от ЗЗД е съществен, но той в случая е решен в съответствие със закона и с трайната съдебна практика, според която приложението на въздигнатия в посочената разпоредба принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по тежест за всеки отделен казус, което обуславя и различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. С оглед на това и че в случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, преценявайки броят и тежестта на повдигнатите и поддържани обвинения за престъпления, продължителността на наказателното преследване, отражението на същото върху физическото и психическото състояние на пострадалия ищец, върху името му в обществото и върху взаимоотношенията с близкото му обкръжение, оправдаването на ищеца поради това, че деянията му не представляват престъпления от общ характер, не е налице твърдяното противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса по приложението на чл.52 от ЗЗД. От друга страна, за необходимостта от промяна на тази практика касаторът ПРБ не е изложил никакви съображения и не я е обосновал, а и настоящият състав счита, че такава необходимост не е налице.
По останалите посочени от ПРБ процесуалноправни въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като изводът си за наличие на увреждане съдът не е основал само на материалите по наказателното дело срещу ищеца, а и на неопровергани от други доказателства показания на свидетели; тъй като тези доказателства са приобщени към делото по искане на Ст. С. съобразно разпоредбата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./ за разпределение на доказателствената тежест и тъй като показанията не са базирани само на споделена от ищеца информация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, постановено на 15.V.2008г. по гр.д. № 131/2008г., в частта по претенцията за присъждане на 5000лв. имуществени вреди, изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар, по касационната жалба на Прокуратурата на РБ.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалите му обжалвани осъдителна и отхвърлителна части по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по касационните жалби на Прокуратурата на РБ и на С. Т. С..
Определението не подлежи на обжалване.
Държавна такса по жалбата на ПРБ не се дължи.
Делото да се докладва на Председателя на ІV ГО на ВКС на РБ за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: