6
6
Определение по т. д. № 683/10 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 683/10 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№81
С., 16.02.2011 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б., Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Р. т. д. № 683 по описа за 2010 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпили касационни жалби от Държавно предприятие “С. и възстановяване”,[населено място] и [фирма],[населено място], срещу въззивно решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 3100 /2009 г. на С. градски съд и срещу решението от 01.04.2010 г. по същото дело за допълване по реда на чл. 193 ГПК /отм./ на въззивния съдебен акт.
Касационната жалба на ДП ”С. и възстановяване”[населено място] е насочена срещу въззивното решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 3100/2009 г. на СГС в неговата осъдителна част, с която съдът е уважил исковете на [фирма] срещу жалбоподателя с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и чл. 233, ал. 1 ЗЗД. В жалбата се развиват съображения за неправилно приложение на материалния закон – чл. 301 ТЗ и за превишаване правата на директора на предприятието, подписвайки процесния договор за наем.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле, с твърдението, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по спор с правно основание чл. 301 ТЗ, по който практиката била твърде обширна и противоречива. Счита, че въззивният съд необосновано се позовал на чл. 301 ТЗ, тъй като първоинстанционният съд бил приел обратното – че договорът е сключен от лице без представителна власт, т. е., че е налице превишаване представителната власт на директора на поделението на предприятието. Приложил е копия от съдебни актове – Решения на ВКС, въззивен съд и районен съд, без да се посочи каква е връзката и различията между разрешенията в тези съдебни актове и даденото от въззивната инстанция правно разрешение.
Касационната жалба на [фирма] е насочена срещу решението от 01.04.2010 г. по гр. д. № 3100/2009 г. на СГС, с което по реда на чл. 193 ГПК /отм./, въззивният съд е допълнил въззивното решение от 18.12.2009 г. по гр. д.№ 3100/2009 г., като постановил отхвърлителен диспозитив по искането на този жалбоподател за присъждане на законна лихва за времето от депозиране на исковата молба 23.04.2007 г. до окончателното изплащане върху присъдена неустойка за забава по чл. 5.1 от договора за наем от 12.11.2004 г. В жалбата са въведени оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК жалбоподателят е посочил основание за приложно поле по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирайки процесуалноправния въпрос за възможността в решение по допълване при определяне на дължимост на акцесорна претенция да се даде друга правна квалификация на правоотношението, формиращо главницата, от това по въззивното решение, което е допълнено. Досежно материалноправнните въпроси, свързани с приложението на чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на предявен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и за определяне дали е неустойка уговорката, в която страните са определили същата като процент от определена сума за всеки ден забава или това представлява договорена между страните договорна лихва се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като се прилагат решения на ВКС и С..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими /с оглед изискванията за редовност/ – подадени са от надлежни страни срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените от [фирма] срещу Държавно предприятие ”С. и възстановяване”,[населено място] искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, СГС е приел, че сключеният между страните писмен договор за наем на телескописни подпори с дата 12.11.2004 година е породил валидно облигационно отношение между страните. След като ответникът не е твърдял, че е изпълнил задължението си за посочения по делото период и не е доказал, че е заплатил посочените суми, съдът е счел, че исковете са основателни до посочените размери, заедно с претендираната законна лихва.
По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 5.1 от договора, съдът е приел, че уговореното съставлява договорна неустойка, която се дължи, предвид неизпълнението на основното задължение по договора.
По касационната жалба на ДП ”С. и възстановяване”,[населено място] срещу въззивното решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 3100/2009 г. СГС:
Касаторът не е посочил изрично същественият материалноправен въпрос, който е разрешен при наличието на останалите предпоставки, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Позоваването в обстоятелствената част на приложението по чл. 284, ал. 3 ГПК за това дали е налице превишаване правата на директора на поделение В., както и за явно противоречие на спорния договор за наем с принципите на морала и справедливостта, не може да се квалифицират като съществен материалноправен въпрос, представляващ основната, водеща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Същественият материалноправен въпрос е винаги конкретен и се включва в предмета на спора, очертан от ищеца чрез основанието и петитума на иска. Произнасянето на съда по спорното право, съобразно предявеното искане, произтичащо от сочения от ищеца фактически състав, представлява именно произнасяне по съществения материалноправен въпрос. В случая, същественият материалноправен въпрос е приетото от съда потвърждаване от страна на ответника – наемател по договора за наем, на действията без представителна власт, което е обусловило конкретните правни изводи на съда.
Правнорелевантно за съществения правен въпрос е приетото от съда потвърждаване от страна на наемателя на действия без представителна власт на директора на поделение на държавното предприятие. Доколкото в казуса се е проявил субективния елемент от правната норма на чл. 301 ТЗ за узнаване на действието, като за начина на достигане на информацията и формата на приемането й, в това число и преценката за това дали е налице превишаване правата на представляващия поделението, са въпроси на правоприлагане, поради което те са относими към правилността на обжалваното въззивно съдебно решение. Основанията за неправилност не могат да служат същевременно и като основания за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и сочената особена предпоставка за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като даденото разрешение във въззивното решение по отношение приложението на чл. 301 ТЗ не се различава от разрешението, дадено в приложената съдебна практика – решенията на ВКС и на С. окръжен съд. Решението от 18.06.1999 г. по М. № 1/98 г., на което се позовава касаторът, е постановено по арбитражно дело и не попада в приложното поле на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, а Решение № 175/10.01.2008 г. на РС Пловдив не съдържа означение, че е влязло в сила и не следва да бъде коментирано.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че по отношение на тази касационна жалба не са осъществени предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 3100/2009 г. на СГС.
По касационната жалба на [фирма],[населено място] срещу решението по чл. 193 ГПК/ отм/ за допълване от 01.04.2010г. по гр.д. № 3100/2009 г. :
Настоящият състав приема, че поставеният от касатора водещ процесуалноправен въпрос за допустимостта, съответно недопустимостта в решение по допълване да се приеме различно материалноправно квалифициране на претенция, въз основа на която се иска присъждане на законна лихва, за времето от датата на исковата молба до окончателното й издължаване, е съществен за делото. Действително с въззивното решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 3100/2009 г. СГС е приел, че е сезиран с искове, правно квалифицирани от него по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, предвид конкретните клаузи на процесния договор за наем от 12.11.2004 г. За да отхвърли претенцията за присъждане на законна лихва, върху неустойката, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, СГС в решението си по реда на чл. 193 ГПК /отм./ е приел, че уговореното в клаузата на чл. 5.1 от договора всъщност съставлявало договорна лихва за забава, а не както е посочил в основното решение – договорна неустойка. Според съда, с уговарянето й страните са дерогирали в цялост предвидената в чл. 86, ал. 1 ЗЗД законна лихва за забава върху дължимия наем, като неустойката има същата обезщетителна функция, както законната лихва.
По отношение на така формулирания процесуалноправен въпрос е изпълнено както главното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, така и допълнителното изискване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид приложената съдебна практика на ВКС и на въззивни съдилища.
С оглед изложените съображения, атакуваното решение от 01.04.2010 година по гр. д. № 3100/2009 г. на СГС, постановено по реда на чл. 193 ГПК /отм./ следва да бъде допуснато до касационнен контрол.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение от 18.12. 2009 г. по гр. д. № 3100/2009 г. на С. градски съд.
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 01.04.2010 година по гр. д. № 3100/2009 г. на С. градски съд, постановено по реда на чл.193 ГПК /отм./.
Указва на [фирма],[населено място] в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 25 лв.
При неизпълнение на горните указания производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на държавната такса, делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: