4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
гр.София, 13 октомври 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 50230 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма] срещу Решение № 4547/17.06.2015 г., постановено по възз.гр.д. № 1570/2015 г. по описа на СГС, II „Е“ състав, с което е потвърдено Решение № 8-48-122/15.07.2014 г. по гр.д. № 19853/2013 г., СРС, 48 състав. С първоинстанционното решение частично са уважени предявените от И. М. М. среду ЗД [фирма] кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във вр. с чл. 45 ЗЗД и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите: 6 000 лв. – обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за неимуществени вреди, причинени от ПТП, станало на 09.05.2008г.; и за сумата 1 857.74 лв. – обезщетение за забава за периода от 08.05.2010г. до 08.05.2013г. Решението на съда, в частта, с която претенциите на пострадалата са отхвърлени до предявените с исковата молба размери, съответно – 25 000 лв. за неимуществените вреди и 14304.35 лв. – за обезщетението за забава, е влязло в сила като необжалвано.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, жалбоподателят е поставил множество въпроси, за които сочи, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол. Въпросите, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / и уточнени от състава на ВКС/, се свеждат до следното: 1/ При формиране на преценката си за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 от Закона за движение по пътищата, длъжен ли е съдът да изследва дали конкретната пътна обстановка, мястото на удара и условията на видимост предполагат внезапна поява на пешеходци на платното за движение на автомобили, с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението; 2/ Когато скоростта на движение на автомобила е в рамките на разрешената за съответния пътен участък, може ли тя да се квалифицира като несъобразена с пътните условия по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП, единствено поради обстоятелството, че при управление на МПС с по-ниска скорост, произшествието би могло да бъде избегнато. По тези въпроси се твърди противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната съдебна пректика – Решение № 185/15.07.2013 г. по гр.д. № 889/2012 г., IV г.о. на ВКС, Тълкувателно решение № 106/31.10.1983 г. по н.д. № 90/82 г. на ОСНК на ВКС и Решение № 80/22.01.1972 г. по н.д. № 1456/71 г., III н.о. на ВКС.
Въпросите, за които касаторът твърди, че касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, са формулирани така: 1/ При преценката на виновното и противоправно поведение на водача, изразяващо се в нарушение на правилата, установени в чл.22, ал.1 ЗДвП, следва ли да се изследва конкретната пътна обстановка и какви са факторите, определящи скоростта като „ниска“; 2/ Необходимо ли е, при преценката на виновното и противоправно поведение на водача, изразяващо се в нарушение на правилата, установени в чл.20, ал.2 ЗДвП, да се изследва дали скоростта, при която би могъл да бъде предотвратен ударът не е твърде ниска по смисъла на чл.22, ал.1 ЗДвП; 3/ Налице ли е противоправно поведение на водача, когато съобразената с оглед конкретната обстановка скорост на движение, е твърде ниска, по смисъла на чл.22, ал.1 ЗДвП; 4/ Натоварената пътна обстановка, интензивното движение, големия поток от хора и влошената видимост – представляват ли основателна причина за водача да се движи с твърде ниска скорост, по смисъла на чл. 22, ал.1 ЗДвП.
От ответната страна по жалбата – И. М. М. – в срока за отговор е постъпил такъв, изготвен и подписан от адв. Р. М., за която в указания от съда срок не е представено пълномощно, установяващо представителната й власт в производството пред ВКС. Поради констатираната и неотстранена нередовност на това процесуално действие, същото не се зачита за извършено пред касационната инстанция.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е прието, че по договора за застраховка „Гражданска отговорност“ /застрахователна полица № 071080218801/ 11.03.2008г./ застрахователната отговорност на делинквента – св.Г. С. Д. е била обезпечена от ответното застрахователно дружество – [фирма]. При станалото на 09.05.2008г. ПТП, пострадалата ищца е насочила иска си за заплащане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди срещу застрахователя на прекия им причинител. След обсъждане на събраните по делото доказателства – писмени, гласни и експертни заключения – въззивният съд е приел, че в конкретния случай е налице противоправно поведение на водача на МПС, при сблъсъка с което са причинени телесните увреждания на М.. В мотивите и на двете инстанции е посочено, че при избиране на скоростта за движение водачите на автомобили са длъжни да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие /чл.20 ал.2 ЗДвП/. Прието е още, че макар в случая скоростта, с която водачът е управлявал автомобила си, да е била по-ниска от разрешената за съответната пътна отсечка, тази скорост не е била съобразена с особеностите на конкретната обстановка, предполагаща интензивен поток от хора, включително и внезапна поява на пешеходци на пътното платно. В тази връзка е посочено, че водачът на МПС не е съобразил ограничената видимост към тротоарите, поради наличието на колони от други автомобили в съседните две ленти за движение. При анализа на механизма и причините за станалото ПТП, съдът е приел, че с поведението си ищцата – пешеходец също е нарушила императивни норми на ЗДвП, тъй като е предприела пресичане на пътното платно на необозначено място, при ограничена видимост и засилен трафик на автомобили, както и че същата внезапно се е появила в опасната зона за спиране на автомобила, в резултат на което е допринесла в значителна степен за настъпването на ПТП. При изследване поведението и на двамата участници в ПТП, съдът е направил извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, който е определил на 60 %, поради безспорно установеното нарушение на разпоредбата на чл.114, т.1 ЗДвП – неправомерното навлизане на пострадалата в платното за движение на автомобила, на необозначено за това място. В заключение, отчитайки характера на увреждането, неговата тежест, интензитет, претърпените от пострадалата болки, страдания и неудобства, както и периода на лечение, съдът е счел, че за претърпените травми справедливият размер обезщетение възлиза на сумата 15 000 лв., от която след приспадане на процента за съпричиняване, следва да се присъди сумата от 6 000 лева.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационния контрол по първия въпрос – при формиране на преценката си за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 от Закона за движение по пътищата, длъжен ли е съдът да изследва дали конкретната пътна обстановка, мястото на удара и условията на видимост предполагат внезапна поява на пешеходци на платното за движение на автомобили, с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. По този проблем приетото с въззивното решение е в противоречие с представеното от касатора Решение № 185/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 889/2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна за съобразяване от съдилищата практика. По останалите въпроси, касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като в едната си част въпросите са общо поставени, а в друга част са фактически, респ. – свързани с анализа и оценката на доказателствата от съда, чийто отговор следва да бъде даден в производството по чл.290 и сл. ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 4547/17.06.2015г., постановено по възз.гр.д. № 1570/2015 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му част.
УКАЗВА на касатора [фирма] – София, че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесе държавна такса по сметката на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на сумата 157.15 лв. и да представи платежния документ по делото. В противен случай производството ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.