О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
гр. София, 09.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 18.09.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 2231/19 г., намира следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. А. Я., подадена чрез адв. Р. Б., срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново по гр. д. № 449/18 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен над сумата от 800 лв. до пълния размер от 26 000 лв. предявеният от касатора срещу Прокуратура на РБ иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл. 325, ал. 5, във връзка с ал. 1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Намира, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са въпросите: 1. Ограничава ли се императивното правило на чл. 10 ГПК в случай, че бъде отказан разпит на непълнолетно лице /независимо от разписаното в чл. 139, ал. 1 ГПК, във вр. със Закона за закрила на детето/ под предтекст възрастта на това лице, вместо което да се даде възможност страната да докаже фактите и обстоятелствата от значение по делото с друг свидетел, чиито възприятия не са толкова пълни; нарушен ли е принципът на законност на чл. 5 ГПК, след като е предвидена възможност непълнолетно лице да свидетелства; право на ищеца ли е да избере най-подходящия за него способ за доказване на едно твърдяно право с конкретни и определени доказателства и нарушава ли му се това право, ако се откаже разпит на непълнолетно лице при условие, че предметът на доказване не развива въпроси, които да изключат присъствието на непълнолетно лице в съдебна зала – въпросите се поставят с оглед факта, че и на двете предходни инстанции е отказан разпит на непълнолетната дъщеря на касатора за изясняване на факти и обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението по ЗОДОВ; 2. Необсъждането на аргументи в писмена защита, приложена още на първа инстанция, основание ли е крайните съдебни актове на инстанциите по същество да бъдат определени като „неправилни“ и „необосновани“; 3. Фактът, че пред наказателен съд е поискан и приет отвод от страна на защитата на подсъдимия, може ли да бъде основание да се третира неблагоприятно ищецът в последващия граждански процес с предмет по ЗОДОВ, поради удължаване на наказателния процес по почин на подсъдимия; следва ли решенията на гражданските съдилища да се позовават, че продължителността на процеса е траела по-дълго време, заради упражненото право на отвод пред наказателния съд; 4. Допустимо ли е да се третира неблагоприятно ищецът при определяне размера на обезщетение в гражданското производство по ЗОДОВ, във вр. с принципа за непосредственост и изслушването на конкретен свидетел, след като същият този свидетел е дал показанията си пред наказателен съд, пред който е отразил обстоятелствата, касаещи въпроси /характеристични данни/, които се повдигат и пред гражданския съд; 5. След като е приобщено наказателното дело в гражданския процес по ЗОДОВ, следва ли гражданските съдилища в мотивите си да се произнасят по сочени писмени доказателства в приобщеното наказателно производство; в случай, че бъде игнорирано такова позоваване, то това прави ли актът на инстанциите по същество неправилен и необоснован; 6. Смята ли се, че Прокуратурата на Република България е надлежно уведомена в момента, в който нейна структура /било Районна, Окръжна, Апелативна, военна, военна-апелативна, специализирана прокуратура/ получи съобщение за изготвено съдебно решение и от кога започва да тече срокът за обжалване на Прокуратурата на Република България – от момента на получаване на съобщението до нейната структура или от момента на получаване на съобщението в централното ведомство на Прокуратурата на Република България; във връзка с това нарушава ли се правото на равенство на страните в процесуалните им възможности и в частност моментът на изтичане на срока за обжалване в случай, че се приеме, че Прокуратурата на Република България с всички нейни подструктури се приема за един субект на правото; 7. От кой момент едно лице търпи вреди от действия, респ. бездействия на Прокуратурата на Република България – от момента на образуване на наказателно производство срещу това конкретно лице или от момента, в който за първи път едно лице е привлечено като обвиняем; с оглед измененията на НПК и решенията на Съда в Страсбург, може ли да се заключи, че в действителност едно лице започва да търпи вреди от момента на образуване на наказателно производство срещу него, а не от момента на привличане в качеството му на обвиняем; 8. Следва ли да се третира, че бащата търпи неимуществени вреди в наказателния процес в случай, че същият не бива допускан до разпит на двете се непълнолетни деца, във връзка с който наказателен процес впоследствие му е повдигнато обвинение; макар да не е насочено пряко срещу него това действие, може ли да се приеме, че субективната представа и преживявания /притеснения, стрес, уплаха, безпокойство и пр./ на бъдещия обвиняем/подсъдим/оправдано лице и ищец започват да се формират в съзнанието му още преди привличането му като обвиняем; 9. Може ли да се заключи, че едно лице търпи вреди от момента, в който му се извърши задължителна полицейска регистрация към момента на привличането му в качеството на обвиняем, съгласно Наредба за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, приета с Постановление № 333/24.10.14 г. на МС и същата тази регистрация в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка ли се намира с привличането на лицето като обвиняемо.
По допускане на обжалването ВКС приема следното: Въззивният съд е уважил иска за обезщетяване на неимуществени вреди на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ до размер от 800 лв. като е приел, че наказателното производство срещу ищеца за извършване на престъпление по чл. 325, ал. 5, във вр. с ал. 1 НК е продължило около 11 месеца (от образуване на досъдебното производство на 10.02.17 г. до влизане в сила на присъдата от 6.12.17 г.). С присъдата ищецът е бил признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение, като на осн. чл. 305, ал. 6, във вр. с чл. 301, ал. 4 НПК, тъй като деянието поради своята по-ниска степен на обществена опасност не представлява престъпление по чл. 325 НК, а административно нарушение, и на осн. чл. 1, ал. 1, т. 2 от Указа за борба с дребното хулиганство му е наложено административно наказание глоба в полза на държавата в размер на 500 лв. Съдът е съобразил факта, че престъплението, в извършване на което е бил обвинен ищецът, е тежко по см. на чл. 93, т. 7 НК – за него се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години, както и че спрямо Я. е била взета мярка за неотклонение „Парична гаранция” в размер на 800 лв., намалена впоследствие на 500 лв.
Според показанията на разпитаните по делото свидетели – съпругата и сина на ищеца, по време на наказателното производство той бил неспокоен, притеснен, че ще бъде осъден и няма да има кой да се грижи за семейството му, не можел да спи, чувствал се безпомощен, унижен, теглил кредити, заедно със съпругата си, за да заплатят възнагражденията на адвокатите, ангажирани в наказателния процес, а обвинението било коментирано в селото.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства, вкл. гласните такива, съдът е приел, че в резултат на незаконното обвинение, ищецът действително е претърпял неимуществени вреди – по време на наказателното производство той изпитвал притеснения поради факта, че спрямо него се води наказателно производство за деяние, което не е престъпление, несигурност от това по какъв начин ще приключи делото; засегнато било неговото основно човешко право – правото на чест и достойнство. Не е установено обаче наказателното производство да се е отразило негативно на името, с което ищецът се ползва сред своите съселяни. Не са наведени и твърдения в резултат на наказателното производство той да е имал специфични проблеми от физическо естество или да са настъпили увреждания на психиката и физиката, извън обичайните.
Съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца за извършена полицейска регистрация във връзка с воденото спрямо него досъдебно производство. Отчел е, че видно от справката за съдимост М. Я. е бил осъждан и е изтърпял реално наказание лишаване от свобода, като на 11.05.18 г. е настъпила пълна реабилитация по чл. 88а НК по всички присъди. За неоснователни съдът приел и оплакванията, че първоинстанционният съд не е взел предвид показанията на кмета на [населено място], дадени по НОХД № 218/17 г. на Районен съд Севлиево. Аргументирал се е, че с оглед принципа за непосредственост в гражданския процес (чл. 11 ПК) е недопустимо обсъждането на показанията на свидетел по друго дело, независимо от обективирането им в протокол за проведено съдебно заседание.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват.
За да бъде разгледана жалбата по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания, с които законът свързва достъпа до касационно обжалване, а именно: да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който се отнася до конкретния правен спор, бил е предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване е обусловило изхода на делото. Същевременно по отношение на този въпрос следва да е изпълнен някой от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.10 г., ОСГТК, ВКС, т. 1, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда и неговите правни изводи, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби.
Поставените от касатора въпроси нямат обуславящо значение за правните изводи на съда и изхода на спора, с оглед конкретно установените по делото факти, а представляват по същността си касационни оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Изложени са подробни съображения във връзка със събирането и преценката на доказателствения материал по делото /недопускане до разпит на посочен от ищеца свидетел – неговата непълнолетна дъщеря, необсъждане на аргументите му в писмената защита, приложена още на първа инстанция, на показанията на разпитан в наказателното производство свидетел, респ. на доказателствата от приобщеното наказателно производство, които въззивният съд не е отчел и обсъдил/. Тези оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на изводите на съда, съответно на преценката на събраните по делото доказателства, могат да бъдат предмет на обсъждане при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство по селекция на касационната жалба. Същите нямат характер на правни въпроси в посочения по – горе смисъл. Това е така, тъй като основанията по чл. 280, ал. 1 са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, според разясненото в ТР № 1/19.02.10 г., ОСГТК, в което са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
Не се установява соченото от касатора противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС по въпроса за задължението на съда да се произнесе по всички повдигнати в исковата молба, писмената защита и въззивната жалба въпроси от предмета на спора.
При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на осн. чл. 52 ЗЗД въззивният съд е преценил и отчел значението на всички конкретни обстоятелства в процесния случай на непозволено увреждане – вид и тежест на повдигнатото обвинение /тежко по см. на чл. 93, т. 7 НК/; взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение „парична гаранция“; продължителността на наказателното производство /около една година/; сравнително малкото извършени с участието на пострадалия процесуални действия; поведението на страните и на техните представители; степента и интензитета на причинените телесни и психични увреждания – физически и душевни болки, стрес, уплаха; вида и интензивността на доказаните и реално преживени от ищеца емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление; причинено ли е разстройство на здравето; настъпили ли са вреди, по – големи от обичайните при несправедливо обвинение. Взел е предвид икономическия растеж, стандарта на живот, средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта и осъществените от М. Я. действия, които макар и да не са осъществили състава на престъплението, за което е било повдигнато обвинение, са обществено укорими. Изводите на въззивния съд съответстват на задължителните указания в ППВС № 4/68 г. и ТР № 3/05 г., както и на постановената за обезщетяване на деликти по ЗОДОВ практика по чл. 290 ГПК, напр. р. по гр. д. № 4158/13 г. на четвърто г. о., по гр. д. № 3706/13 г. на четвърто г. о. на ВКС и др. При преценката за размера на неимуществените вреди съдът е изложил мотиви по всички релевантни обстоятелства, доводи и възражения на страните, от значение за размера на обезщетението, доказаните вреди и причинно – следствената връзка, а претърпяната от ищеца морална вреда е определена по обем и изражение според обстоятелствата на случая.
В съответствие с установената непротиворечива практика на ВКС – напр. р. по гр. д. № 3143/15 г. на четвърто г. о. и р. по гр. д. № 1215/11 г. на трето г. о., съгласно която „употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателнопроцесуален смисъл, както и че лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване дори и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение”, въззивният съд е преценил настъпилите спрямо ищеца вреди от момента на образуване на наказателното производство /с досъдебна и съдебна фази/, а не от момента на повдигане на обвинението и привличане на ищеца в качеството на обвиняем.
В изложението на касатора не са обосновани специфичните допълнителни предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – значението на отговорите на въпросите за точното прилагане на закона или за развитието на правото, поради неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването.
Независимо от това следва да се посочи, че отказът за разпит на непълнолетната дъщеря на ищеца не е обоснован с ниската й възраст, а с необходимостта от защита на нейните права и интереси, с оглед емоционалното й състояние, а ищецът е имал възможност да докаже твърдените от него факти и обстоятелства по делото с посочване на друг свидетел. Обстоятелството, че пред наказателния съд обвиняемият е упражнил правото си на отвод, респ. поискан е и е приет отвод от страна на защитата, не е обусловило решаващите изводи на съда при определяне справедливия размер на обезщетението или по – неблагоприятното третиране на ищеца, в какъвто смисъл са част от изложените въпроси; въззивният съд не се е произнасял и по вредите, които едно лице търпи от момента, в който му се извърши задължителна полицейска регистрация, доколкото по делото не е установена такава за ищеца.
Въпросът в кой момент се смята за надлежно уведомена Прокуратурата за изготвено съдебно решение и от кога започва да тече срокът за обжалване за нея е изцяло неотносим към предмета на спора, поради което не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът не е посочил в каква връзка е зададен въпросът, по делото липсва и подадена от Прокуратурата въззивна, респ. касационна жалба, за да се преценява кога започва да тече срокът за обжалване на решението и спазен ли е този срок, съответно не е посочено в какво се изразява нарушеното право на равенство на страните в процесуалните им възможности в конкретния случай. Затова сочените от касатора осн. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново по гр. д. № 449/18 г. от 14.02.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: