3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 755
София, 09.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 68/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №652 от 27.03.2012 г. по т.д. №1918/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Развил е разбиране, че тъй като съдебната практика включвала всички актове, в настоящия случай САС е постановил решение, което противоречи на две приложени определения на ВКС. Тези определения били относими, според страната, към въпроса за приложното поле на иска по чл.422 ГПК, от което е изведено твърдението, че претенцията на банката следвало да бъде реализирана чрез осъдителен иск, а не по реда на чл.422 ГПК. От така развитото разбиране са изведени два въпроса, а именно – 1/ Допустимо ли е иск по чл.422, вр. чл.417 ГПК да се иска от съда установяване на вземане по предаване на движими вещи и 2 / Допустимо ли е искът по чл.422 ГПК, който разрешава със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане на кредитора срещу длъжника за което е издадена Заповед за изпълнение по реда на по реда на чл.417 ГПК”. Страната е посочила, че е налице и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е поддържала, че към жалбата били приложени решения на ОС – Русе и Окръжен съд Габрово които „ доказват” че практиката на съдилищата по приложно поле на иска по чл.422 ГПК е противоречива. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Общо поставеният от него въпрос относно допустимостта на иска по чл.422 ГПК не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Допустимостта на иска се извежда директно от закона. Заповедното производство се образува съобразно изричния регламент на чл.417,ал.1, т.4 ГПК / в каквато хипотеза е предявено в случая заявлението/, а валидно образуваното заповедно производство предполага и провеждане на съдебното установяване на претендираното право- негов предмет- именно чрез иска по чл.422 ГПК, както е обосновал въззивният съд, произнесъл се изрично по аналогично оплакване на страната пред него. Съставът е мотивирал още тази допустимост със защитата на длъжника срещу незабавното изпълнение досежно наличие на предпоставките за реализиране на вземането и принадлежността на правото.Спрямо тези решаващи мотиви не е поставен правен въпрос. Второто изречение обозначено като № 2 не съдържа въпрос, тъй като е недовършено. Следователно, касаторът не е обосновал наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК,като не е поставил правен въпрос, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание без правно значение за установяването му са направените оплаквания за неправилност на съдебния акт в контекста на защитната теза на страната по спора, а и те не са относими към производството по чл.288 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът е приложил две определения, които третират характеристиките на иска по чл.422 ГПК и нямат никаква връзка с фактическите обстоятелства, при които е постановено въззивното решение т.е. налице е пълна липса на фактически идентитет, а не е обосновано и противоречие с правен извод на съда с оглед обсъждане наличие на соченото и основание. Извън това както развитите съображения по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК така и тези по т.2 на чл.280 ГПК са ирелевантни в разглеждания случай тъй като е постановено ТРОСГТК №4/13г., с което характера и предпоставките по този иск са разяснени със задължителна практика. В тази връзка ирелевантно за редовността на сезирането е обстоятелството, че страната не е приложила решенията на съдилищата, тъй като както вече бе отбелязано е налице задължителна практика. След като въззивното решение е постановено при пълно съобразяване с тази практика, то и доводите относно противоречие / каквото не се установява/ с каузална такава са без правно значение за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №652 от 27.03.2012 г. по т.д. №1918/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: