О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
С., 26.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 08.03.2017 две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 4407/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№4558/20.07.2016г.,подадена от И. Г. П.,чрез пълномощника му адвокат М.Г.,против решение №99/22.06.2016г. на Ямболски окръжен съд,постановено по гр.д.№190/2016г. по описа на същия съд,в частта му,с която се отменя решение №193/06.04.2016г. по гр.д.№2461/2015г. по описа на Ямболски районен съд,в частта на последното,с която се иск с правно основание член 26,ал.1 ЗЗД- да бъде прогласена недействителността на договор за аренда,сключен на 01.10.2014г. между Р. Г. Р. и И. Г. П. и вписан на 18.05.2015г.,поради противоречие с разпоредбата на член 16 ЗАЗ е отхвърлен и вместо него е постановено:прогласява за нищожен на основание член 26,ал.1 ЗЗД,сключеният на 1.10.2014г. Договор за аренда между Р. Г. Р. и И. Г. П.,вписан на 18.05.2015г. в Службата по вписванията-Я.,поради противоречието му със закона.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно,незаконосъобразно и необосновано,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответникът по касационната жалба ЕДНОЛИЧЕН ТЪРГОВЕЦ”П. Ж.”,чрез пълномощника си адвокат Д. Н. Д.,в писмения отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в посочената в жалбата част и моли същото да не се допуска,а по същество-счита жалбата за неоснователна.
Постъпила е и касационна жалба вх.№227/22.07.2016г.,подадена от ЕДНОЛИЧЕН ТЪРГОВЕЦ”П. Ж.”,представляван от П. Ж..- управител,чрез пълномощника му адвокат Д. Н. Д., против горепосоченото въззивно решение,в частта му,с която се потвърждава решение №193/06.04.2016г. постановено по гр.д.№2461/2015г. по описа на Ямболски районен съд-за отхвърляне на предявения от [фирма] против И. Г. П.,иск с правно основание член 28 ЗАЗ да бъде признат за развален договор за аренда от 12.05.2015г.,вписан на 13.05.2015г.,сключен между Р. Г. Р. и И. Г. П.,за отхвърляне на предявения от [фирма] иск, с правно основание член 108 ЗС,да бъде осъден И. Г. П. да предаде държането на недвижими имоти в землището на [населено място]-нива от 10 дка в местн.”Б.”,имот №027105, за отхвърляне предявения от [фирма] против И. Г. П.,иск с правно основание член 73 ЗС, за сумата от 12 000 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно и се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответникът по касационната жалба И. Г. П.,чрез пълномощника си адвокат М.Г.,в депозирания писмен отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената му част и моли същото да не се допуска,а по същество намира жалбата да неоснователна.
По касационната жалба на И. Г. П.:
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че са предявени от ищеца [фирма] против ответника И. Г. П.,два обективно съединени иска,с правно основание член108 ЗС и член 59 ЗЗД и инцидентни искове по член 212 ГПК,вр. с член 28 ЗАЗ по отношение Договор за аренда от 12.05.2015г. и член 26 ,ал.1 ЗЗД по отношение Договор за аренда от 18.05.2015г.Съдът е посочил,че съгласно представения Договор за наем на земеделска земя от 17.06.2014г., между наемодателя Р. Г. Р. и наемателя [фирма],натоящия ищец,е сключен договор за наем на земеделска земя от 10 дка за стопанската 2014-2015г.,който се прекратява с изтичане на срока,а на 12.05.2015г. Р. Г. Р.,в качеството на арендодател и настоящия ответник И. Г. П.- в качеството на арендатор,са сключили аренден договор за същия земеделски имот за срок от шест стопански години,считано от стопанската 2015-2016 година,като договорът с нотариална заверка на подписите е вписан на 13.05.2015г. в СлВп-Я.,а на 18.05.2015г. арендодателят Р. Г. Р. и ответникът И. Г. П. –в качеството си на арендатор,са извършили нотариална заверка на подписите си във връзка със сключен предходен аренден договор между тях от 01.10.2014г. по отношение на същия земеделски имот,като срока на договора е определен от страните на шест години,считано от стопанската 2014-2015г.,който договор е вписан на 18.05.2015г.Съдът е отбелязъл,че след сключване на тези договори,на 02.07.2015г. Р. Г. Р.,в качеството на продавач, сключил договор за покупко-продажба с П. Ж. И., на процесния земеделски имот,обективиран с нотариален акт №38/2015г. на нотариус С. С., с рег.№454 с район на действие съдебен район-РС Ямбол.Във връзка с предявения инцидентен установителен иск,съдът след е посочил,че съгласно предвиденото в разпоредбата на член 3,ал.1 ЗАЗ,договорът за аренда се сключва в писмена форма,с нотариална заверка на подписите на страните и се вписва в нотариалните книги в съответната служба по вписванията-задължителни предпоставки от категорията на абсолютните,които са условие за валидност на отношенията между страните и действителността на договора за аренда,след което последният се регистрира в съответната Общинска служба по земеделие и гори,като последното има не само оповестителен характер,но и защитна функция-редът за вписване запазва права.В тази връзка съдът е приел,че са налице два договора за аренда,сключени между едни и същи страни по отношение на един и същ имот,но с различен начален срок на стопанска година и с различно време на вписване-първият договор за аренда от 12.05.2015г.,вписан на 13.05.2015г.със срок на действие 6 стопанскси години,считано от стопанската 2015-2016г.,и вторият договор за аренда от 01.10.2014г.,считан от стопанската 2014-2015г.,също с нотариална заверка на подписите,извършена на следващата година на 18.05.2015г.,както и вписването на договора на същата дата.Съдът е стигнал до извода,че вторият договор за аренда от 01.10.2014г. е недействителен по смисъла на член 26,ал.1 ЗЗД,тъй като не са изпълнени всички задължителни изисквания по член 3,ал.1 ЗАЗ-нотариалната заверка и вписването на договора е извършено значително по-късно от сключването му и по време на действащ валиден Договор за аренда от 12.05.2015г.,вписан по-рано на 13.05.2015г.Наред с това,съдът е посочил,че за стопанската 2014-2015г. е налице друг договор-за наем от 17.06.2014г.,сключен между наемодателя Р. Г. Р. и наемателя П. Ж. И.,поради което по-късно сключения договор за аренда от 01.10.2014г. е непротивопоставим на ищеца-арендният договор е без предмет,като последният е с недостоверна дата,поради което арендният договор от 01.10.2014г. е недействителен и като противоречащ на закона следва да бъде обявен за нищожен,респективно предявеният инцидентен установителен иск е основателен.
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,наречено „изложение на обстоятелствата за допускане на касационно обжалване” на въззивното решение,касаторът заявява/цитирам/:
„Считам,че постановеното решение на Окръжен съд Ямбол по настоящото дело в частта с която е неправилно,поради нарушение на материалния закон и необосновано,поради което считам,че са налице основанията визирани в член 281,т.3 ГПК”,
След което излага касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част и се иска неговата отмяна в тази му част,като навежда доводи,че постановеното решение е в противоречие със задължителна практика на ВКС,и в заключение/цитирам/:
„Считам,че са налице основанията на член 280,ал.1,т.1 и т.3 от ГПК,тъй като Ямболският окръжен съд се е произнесъл по материалноправен въпрос,в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата и решението на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитието на правото.”
Преди всичко,съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен точно и ясно да формулира правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.ВКС не е задължен да го извежда от изложението му по член 284,ал.3 ГПК,тъй като това би засилило твърде много служебното начала във вреда на ответната страна.
Видно от приетото с решаващите мотиви на въззивното решение в обжалваната му част,както и от съдържанието на изложението на касатора,в последното липсва форумиран правен въпрос по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС.В изложението се посочват изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които обаче са различни от основанията,предвидени в член 280,ал.1 ГПК.Това е така,защото преценката за това дали обжалваното въззивно решение е правилно или не,е предмет и ще се направи едва след допускането му до касационно обжалване,в производството по реда на член 290 ГПК.
Непосочването на правния въпрос,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание да недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част,без да се обсъждат другите основания за това.
По касационната жалба на [фирма]:
С решаващите си мотиви,въззивният съде приел,по предявеният инцидентен установителен иск по член 212 ГПК,вр.с чл.28 ЗАЗ,че договорът за аренда от 12.05.2015г.,вписан на 13.05.2015г. за срок от 6 години и с начало стопанската 2015-2016г. е действителен и валиден,като изготвен в изискуемата от закона по смисъла на чл.3 ЗАЗ и съобразно разпоредбата на чл.4 „б” от Правилника за вписванията.Съдът е посочил,че на основание член 17,ал.2 ЗАЗ,ищецът,който се легитимира като собственик на процесния имот,с нот.акт №38 от 02.07.2015г.,който имот е отдаден под аренда,като приобретател на арнендувания обект по договора замества арендододателя Р. като страна в договора за аренда, и това е настъпило с факта извършената покупко-продажба и то по силата на закона и важи за целия оставащ период от договора.Съдът се е позовал на разпоредбата на член 29,ал.3 ЗАЗ,която визира едностранното прекратяване на договора за аренда,чрез предизвестие и независимо от вида на договора,но само от страна на арендатора или неговите наследници/правоприемници,поради което е стигнал до извода,че процесният аренден договор не е прекратен с едностранното предизвестие на приобретателя- ищеца по делото до арендатора-ответника П.,договорът е срочен и срокът не е изтекъл,не са налице условията на чл.29,ал.1 и ал.3 ЗАЗ,като приобретателят е придобил имот с тежести и следва да се съобразява с тях.За да отхвърли предявеният ревандикационен иск,съдът е приел,че имотът не се държи от ответника без правно основание,а напротив на правно основание-валиден Договор за аренда от 12.05.2015г.,вписан в Службата по вписванията на 13.05.2015г. със срок на действие 6 стопански години,считано от стопанската 2015-2016г.По отношение на иска, квалифициран от първоинстанционния съд като иск с правно основание член 73,ал.1 ЗС,въззивният съд е приел тази квалификация като неправилна,като е намерил,че искът е с правно основание член 59 ЗЗД и е насочен срещу държателя на имота,обаче ищецът нито е конкретизирал,нито е доказал размера на предявения иск,както по отношение на периода,за който се претендират сумите,така и липсват данни какъв е средният наем върху декар земя в този регион за стопанската 2015/2016г.,поради което е стигнал до извода,че същият е неоснователен.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора част,се твърди,че са налице основанията на член 280,ал.1,т.1 ГПК,като /цитирам/:
„Материалноправният въпрос,по който се е произнесъл съда и който е обусловил изхода на спора е:
Допустимо ли е разваляне/прекратяване на двустранен възмезден договор с едностранно предизвестие,отправено от една от страните,прието с конклудентни действия от другаата страна.
Този спор е решен в противоречие с практиката на ВКС.”
Така формулираният правен въпрос,освен че е по същество и неговото разрешение е в зависимост от установеното с доказателствата по конкретното дело,които формират крайните изводи на съда,а и видно от изложеното в решаващите мотиви,цитирани по-горе,е напълно неотносим към приетото с последните,тъй като такава хипотеза не е разглеждана и не е разрешавана с постановеното възззивно решение.Доводите на съда,изложени в мотивите му, във връзка с това,са свързани с приетото с разпоредбите на специалния закон-Закона за арендата в земеделието,които регламентират,както сключването, така и реда за прекратяване на договорите за аренда,респективно възможността за развалянето на тези договори.Напълно неотносима е и цитираната приложена с изложението практика,която се отнася до договорни отношения,регламентирани с оглед разпоредбите на ЗЗД,в случая с приложението на член 87,ал.1 ЗЗД и член 19,ал.3 ЗЗД.
На второ място касаторът посочва,че/цитирам/:
„Процесуалноправния въпрос,който обуславя изхода на акцесорния иск е:
Допустима ли е промяна в квалификацията на отношенията между страните в решението на въззивния съд,без доклада на първата инстанция да дава указания в такава посока и без въззивния съд да е дал възможност на страните да установят релевантните факти при променената квалификация.
Решението в тази му част противоречи на ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС,т.2
Когато въззивният съд прецени,че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна,вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти,той следва служебно,без да е сезиран с такова оплакване,да обезпечи правилното приложение на материалния закон,като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест,и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства.
Това въззивният съд не е сторил.”
Касационният съд намира,че този правен въпрос е разрешен в съответствие,а не в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС.Това е така,защото задължението на въззивният съд в тази хипотеза е налице само при дадените неточни указания относно подлежащите на доказване факти.С оглед приетото с решаващите мотиви след като е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд квалификация,съдът се е съобразил с приетото в горепосоченото тълкувателно решение на ВКС,тъй като в настоящия случай няма посочване на нови факти и няма необходимост от нови доказателства,поради което не е била налице необходимостта от нов доклад,нови указания и събиране на нови доказателства.
С оглед изложеното,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част.
При този изход на делото разноски на страните за настоящата инстанция не следва да се присъждат.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №99 от 22.06.2016г. на Ямболски окръжен съд,постановено по гр.д.№190/2016г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: