О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 12.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 02.12.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 5777/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№93218/20.07.2015г,подадена от А. Т. Б.,чрез пълномощника му адвокат А. П.,против решение №4197/15.06.2015г. на Софийски градски съд,ГО,ІV-В въззивен състав,постановено по гр.д.№13923/2014г. по описа на същия съд,с което са оставя в сила решението от 14.03.2014г.,постановено по гр.д.№33946/2008г. по описа на Софийски районен съд,36 състав,за отхвърляне на предявените от А. Т. Б., конституиран на основание чл.120 ГПК /отм./ като правоприемник на починалия в хода на производството първоначален ищец Т. Б. Т., срещу В. К. Д.,А. Т. Я. и С. К. М.-Я.,субективно съединени искове, с правно основание член 97,ал.1 ГПК/отм/ ,за признаване за установено,че А. Т. Б. е собственик на 1/3 идеална част от недвижим имот,представляващУПИ XXIV-168 от кв.45 по дворищнорегулационния план на м. „Б.”, [населено място], цялото с площ от 701 кв.м., при съседи: улица, УПИ XXV-167, УПИ III-164, УПИ XXIII-162, 163, УПИ IV-161, който е нанесен в кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/, одобрени със заповед РД-18-68/ 02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК с идентификатор № 68134.1942.168, с площ по скица от 1035 кв.м. и с граници: имоти с идентификатори № 68134.1942.1199, 68134.1942.1114, 68134.1942.163, 68134.1942.162, 68134.1942.161, 68134.1942.164, 68134.1942.165 и 68134.1942.167, ведно с построената в имота жилищна сграда със застроена площ от 66, 79 кв.м., състояща се от стая, хол, кухня и сервизни помещения, заедно с мазе, таван, складово помещение, която е нанесена в КККР с идентификатор № 68134.1942.168.1, в качеството му на наследник по закон на починалото лице Т. Б. Т., който е придобил правото на собственост върху описания имот на основание наследяване по закон от М. Б. Т., както и на евентуално заявеното основание – придобивна давност, изтекла за периода 1990 г. – 2003 г.,както и за отхвърляне на предявените от А. Т. Б., конституиран на основание чл.120 ГПК /отм./ като правоприемник на починалия в хода на производството първоначален ищец Т. Б. Т., срещу И. С. Г. и З. М. Г., искове с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че А. Т. Б. е собственик на 1/3 ид.ч. от недвижим имот, представляващ УПИ XXIV-168 от кв.45 по дворищнорегулационния план на м. „Б.”, [населено място], цялото с площ от 701 кв.м., при съседи: улица, УПИ XXV-167, УПИ III-164, УПИ XXIII-162, 163, УПИ IV-161, който е нанесен в кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/, одобрени със заповед РД-18-68/ 02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК с идентификатор № 68134.1942.168, с площ по скица от 1035 кв.м. и с граници: имоти с идентификатори № 68134.1942.1199, 68134.1942.1114, 68134.1942.163, 68134.1942.162, 68134.1942.161, 68134.1942.164, 68134.1942.165 и 68134.1942.167, ведно с построената в имота жилищна сграда със застроена площ от 66, 79 кв.м., състояща се от стая, хол, кухня и сервизни помещения, заедно с мазе, таван, складово помещение, която е нанесена в КККР с идентификатор № 68134.1942.168.1, в качеството му на наследник по закон на починалото лице Т. Б. Т., който е придобил правото на собственост върху описания имот на основание наследяване по закон от М. Б. Т.,както и на евентуално заявено основание –придобивна давност изтекла за периода 1990г.-2003г.,и за осъждане на И. С. Г. и З. М. Г. да предадат на А. Т. Б. владението на гореописания недвижим имот.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е неправилно,поради нарушение на материалния закон и необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба З. М. Г. и И. С. Г.,чрез пълномощника си адвокат Ц. Й.-С.,в депозирания писмен отговор на жалбата,считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна.
Ответникът по касационната жалба А. Т. Я.,чрез особения си представител адвокат И. Г.,в писмения си отговор на жалбата заявява,че същата е неоснователна и следва да се остави без уважение.
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че по делото е установено,а и не се спори между страните,че М. Б. Т. е бил собственик на процесното дворно място по силата на договор за покупко-продажба,както и на построената в същото жилищна сграда-на основание член 92 ЗС.Съдът е посочил,че спорният въпрос е свързан с това,след смъртта на М. Б. Т.,в чия правна сфера е преминало правото на собственост върху процесния имот-в тази на първоначалния ищец Т. Т.-наследник по закон на М. Т.,или на А. Б.,в полза на когото е завещан със саморъчно завещание от 08.08.1983г. процесния имот от завещателя М. Б. Т.,като истинността на представеното завещателно разпореждане не е била оспорена в срока по член 154,ал.1 ГПК/отм/,за което не е било налице и правен интерес за А. Б./първоначален ответник по делото/,тъй като това би довело до отричане от негова страна на едно субективно негово право-за което се е снабдил с констативен нотариален акт за този имот и впоследствие се е разпоредил с него.Съдът е стигнал до извода,че това валидно завещателно разпореждане е породило своите последици след смъртта на М. Б. Т.,като в резултат на това правото на собственост върху процесния имот е преминало в правната сфера на А. Б.,поради което не е било част от наследствената маса,преминала към наследника по закон Т. Т./първоначалния ищец/ и последният не се легитимира като собственик на това придобивно основание.Съдът е приел,че упражняваната от Т. Т. фактическа власт върху процесния имот не съставлявала владение и не са настъпили последиците по член 79,ал.1 ЗС,тъй като Т. Т. е бил допуснат да живее в процесния имот приживе от своя брат М. Т. и когато фактическата власт е придобита на правно основание,то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана.Съдът е посочил,че за да се приеме,че е налице завладяване,е необходимо промяна в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго,изключително и само за себе си,да намери външна проява чрез действия,които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик,като такива действия не са доказани в производството по делото,а напротив установява се,че А. Т. също е упражнявал фактическа власт върху имота,като след 1996г.,когато се разпоредил с имота,тя е продължена от приобретателите му.Съдът е стигнал до крайните изводи,че след като не са се осъществили твърдените придобивни основания-наследяване по закон и давностно владение,исковете се явяват неоснователни,поради което не счита за необходимо да обсъжда дали упражняваната фактическа власт от ответниците З. Г. и И. Г. е на правно основание.
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,приложено към касационната жалба,касаторът заявава/цитирам::
„На първо място,считам че е налице хипотезата,визирана в чл.280,ал.1т.1 ГПК-атакуваното решение противоречи на друго влязло в сила съдебно решение,част от задължителната практика на ВКС”,
след което се излагат изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,а именно: че въззивния съд извършил съществено процесуално нарушение като ограничил правата на касатора за участва в процеса,тъй като не уважил нито едно от доказателствените му искания,без да излага мотиви,също така не коментирал възражението му спрямо приетото от първоинстанциионния съд за периода през който Т. Т. упражнявал фактическата власт върху процесния имот.
В точка втора от изложението си касаторът посочва/цитирам/:
„2.На второ място,смятам,че е налице и основанието,предвидено в чл.280,ал.1,т.3 ГПК,а именно-произнасянето на касационната инстанция е от съществено значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Посочените нарушения и противоречива съдебна практика безспорно обуславят необходимостта от произнасяне на ВКС,което е от съществено значение за развитието на правото по правилното прилагане на съвременните норми на ГПК и ЗЗД.В противен случай необосновано би се преградил пътя за защита на доверителя ми в исковото производство посредством погрешно тълкуване на процесуалните и материални разпоредби.”
Преди всичко,съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е от значение за изхода на конкретното дело и е обусловил правните изводи на съда,като ВКС не е задължен да го изведе от изложението му,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
Видно от съдържанието на изложението на касатора,както сам и той посочва,”атакуваното решение противоречи на друго влязло в сила съдебно решение,част от задължителната практика на ВКС”,в подкрепа на което се излагат аргументи,които по своята същност представляват касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.Освен това,нито в точка първа,нито в точка втора от това изложение,касаторът формулира правен въпрос,разрешен от въззивния съд с обжалваното въззивно решение при посочените от него хипотези на член280,ал.1 ГПК.Напротив,с доводите си в изложението, касаторът изисква от настоящата касационна инстанция да се произнесе по наведените от него касационни оплаквания,които могат да бъдат предмет на обсъждане ,само след допускане на касационно обжалване на въззивното решение,в производство по реда на член 290 ГПК,но не и в настоящото производство-по член 288 ГПК.
Непосочването на правния въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
На ответниците по жалбата З. М. Г. и И. С. Г.,не следва да се присъждат,на основание член 78,ал.3 ГПК,разноски по делото за настоящата касационна инстанция,представляващи адвокатско възнаграждение,тъй като с писмения отговор е приложен само договор за правна помощ,в който се определя заплащане на ” възнаграждение дължимо на адвоката в размер на 2300 лева,платими в брой при подписване на договора”,без да се прилагат никакви доказателства,че същите са изплатени по съответен ред-в брой или чрез нареждане от банка,поради което няма данни че такива разноски реално са сторени/т.1 на Тълкувателно решение №6/2012г. на ОСГТК на ВКС/.
Водим от горното,съставът на второ гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №4197/15.06.2015г. на Софийски градски съд,ГО,ІV-В въззивен състав,постановено по в.гр.д.№13923/2014г. По описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: