Р Е Ш Е Н И Е
№ 82
гр. София, 11.03. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на десети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при секретаря Т. Кьосева
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 1610/08г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.218а и сл. ГПК/отм./, вр. с § 2, ал.3 ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Х. С., Х. И. С. и Д. И. С. от гр. В. срещу въззивно решение № 520 от 16.01.2008г. по в.гр.д. № 723/07г. на Пловдивския апелативен съд. Жалбоподателите са поискали да се отмени решението като поддържат, че същото е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.218б, ал.1, б. “б” и ”в”ГПК/отм./.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в, ал.1 ГПК/отм./ и съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е частично основателна.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 271 от 27.04.07г. по гр.д. № 110/06г. на П. окръжен съд, с което С. Х. С., Х. И. С. и Д. И. С. са осъдени на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да заплатят на С. И. В. по 6 666, 66 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.01.06г. до окончателното им изплащане и с което на основание чл. 74, ал.2, вр. с чл.72, ал.1 ЗС С. С. е осъдена да заплати на С. В. сумата 4 461, 83 лв., а Х. С. и Д. С. са осъдени да й заплатят по 1 115, 46 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.01.06г. до окончателното им изплащане, както и сумата 1 878, 50 лв. разноски.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че към 21.02.01г. ищцата в първоинстанционното производство С. В. и наследодателят на ответниците И, починал на 28.11.2005г., са имали намерение да сключат договор за покупко-продажба на собствения на същия недвижим имот – първи етаж от жилищната сграда, намираща се в гр. В., бул.”С” № 1* ведно с правото на строеж върху 14 кв.м. от дворното място, съставляващо парцел ****, 4007 в кв.92 по плана на същия град и в тази връзка ищцата му е дала сумата 20 000 лв., представляваща част от продажната цена на имота, за което е била съставена разписка от 21.02.01г. Непосредствено след това ищцата е била допусната в имота и го е ползвала до 2005г., като през този период е направила в него редица подобрения – монтиране на алуминиева дограма и на нова входна врата, направа на подови настилки (дюшеме и теракот), фаянс в санитарния възел и частично в кухнята, ламперия в антрето и монтиране на шкаф, монтиране на мивка върху кухненския плот и шкаф под нея и мраморни первази. Подобренията са извършени със знанието и без противопоставянето от страна на собственика и тяхната обща стойност към деня на постановяване на първоинстанционното решение възлиза на 6 692, 74 лв. Тъй като договор за покупко – продажба на имота в предвидената в чл.18 ЗЗД форма не е бил сключен (налице е отказ на нотариуса да удостовери сделката) и дадената сума в размер на 20 000 лв. не е върната на ищцата, въззивният съд е приел, че първият от обективно съединените искове е изцяло основателен. Във връзка с втория иск е прието, че с направените подобрения ищцата е увеличила стойността на имота със сумата 6 692, 74 лв. и че съгласно чл.74, ал.2, вр. с чл.72, ал.1 ЗС ответниците дължат нейното заплащане съразмерно с правата им върху имота – 4/6 ид.части за първата и по 1/6 ид.част за останалите две ответници.
Решението е валидно и процесуално допустимо, а по отношение на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД и правилно.
Доводите на касаторите, че исковете са предявени срещу починала страна и са процесуално недопустими не се подкрепят от данните по делото и не могат да бъдат споделени, тъй като в действителност исковете са насочени срещу самите жалбоподателки, като наследници по закон на една от страните в материалното правоотношение – И. С. , която е починала преди неговото предявяване. Ето защо първото оплакване за недопустимост на постановеното решение е неоснователно.
Предвид установените по делото факти, а именно че ищцата и наследодателят на жалбоподателките са имали намерение да сключат договор за покупко-продажба на описания по-горе имот, с оглед на което първата е заплатила на втория сумата 20 000 лв., и че такъв договор не е бил сключен, въззивният съд правилно е приел, че дадената сума подлежи на връщане от ответниците съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като е получена от техния праводател на неосъществено основание. Доводите на касаторките, че дадената на наследодателя им сума е била върната от него също не кореспондират на данните по делото и са неоснователни, тъй като не е налице подписан от ищцата документ, удостоверяващ връщането на сумата и доколкото същата разполага с предадения й оригинален екземпляр от разписката от 21.02.01г. (по делото ищцата е представила нотариално заверен препис от разписката, който е бил оспорен от пълномощника на ответниците и след представянето на оригинала на същата за констатация и направената такава от съда в с.з. на 28.02.06г. оспорването е оттеглено).
Неоснователни са и оплакванията, че съдът е допуснал нарушение на чл.136 ГПК /отм./ като е кредитирал показанията на свидетелката Л, от които е установено, че същата като адвокат е консултирала наследодателя на жалбоподателките и ищцата при водените от тях преговори и е изготвила разписката от 21.02.01г. в три екземпляра, като по един от тях дала на всяка от страните, а един оставила за себе си, който впоследствие унищожила, тъй като по делото липсват данни тази свидетелка да е заинтересована от изхода на делото, нито нейните показания са опровергани от останалите събрани доказателства, поради което съдът не е имал никакво основание да не им даде вяра. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти по свое вътрешно убеждение, при формирането на което не са допуснати нарушения на логически, опитни или научни правила, поради което и направените оплаквания за допуснати нарушения на чл.188,ал.1 ГПК/отм./ и за необоснованост на постановеното решение са също неоснователни.
По отношение на втория обективно предявен иск за заплащане на извършени в имота подобрения обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е неправилно.
Съгласно разпоредбата на чл.72, ал.1 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения, като увеличението се определя към деня на постановяване на съдебното решение. С такова право разполага и недобросъвестният владелец, който е направил подобрения във владения от него имот със знанието и без противопоставянето на собственика му – чл.74, ал.2 ЗС. От това следва, че посочените категории владелци имат право на обезщетение за извършените от тях подобрения в точно определен от закона размер – увеличената стойност на имота, която представлява разликата между стойността на имота като цяло, в състоянието му, установено след извършените подобрения към датата на постановяване на съдебното решение, и стойността, която същият имот би имал към същата дата, ако дадените подобрения не бяха направени. В разглеждания случай от заключението на изслушаната по делото техническа експертиза по делото е установено, че пазарната цена на процесния апартамент към момента на постановяване на първоинстанционното решение без подобренията е равна на 45 650 лв., а заедно с тях – на 47 930 лв., т.е увеличената стойност на имота е в размер на 2 280 лв., а не в размер на 6 692, 74 лв. Втората сума в действителност представлява сборът от цените на отделните подобрения към момента на постановяване на съдебното решение, преценени поотделно и сами за себе си в рамките на имота и която съгласно посочените разпоредби не следва да се има предвид и не се държи от ответниците. Ето защо, като е уважил тази претенция в общ размер над посочената сума от 2 280 лв., въззивният съд е постановил едно незаконосъобразно решение, което подлежи на касация в тази му част.
Направеното от жалбоподателките оплакване, че изводът на въззивния съд за извършени от ищцата подобрения в имота е направен при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно преценката на доказателствата не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Преценката на доказателствата, като процесуална дейност, е предоставена единствено на решаващия съд, поради което тя не подлежи на касационна проверка, освен ако е изопачена и извършена в нарушение на процесуалните правила за това. С оглед на това, самото несъгласие на касаторките с направените от въззивния съд изводи относно доказателствата по делото не води задължително до наличие и на твърдяното от тях процесуално нарушение, след като в разглеждания случай инстанцията по същество е мотивирала според съдържащите се в закона изисквания своите крайни изводи относно приетите за установени, въз основа на доказателствените средства, правно релевантни факти. В допълнение следва да се отбележи, че въззивният съд не е имал основание да не кредитира показанията на разпитаната по делото свидетелка С. Ч. на ищцата, тъй като установените от тях факти, не само че не са опровергани, но са и подкрепени и от останалите събрани по делото доказателства. Самото оспорване на заключението на вещите лица също не е основание съдът да не го възприеме, след като страната не е поискала събирането на други доказателства, които да опровергават изводите на експертизата.
Доводите на касаторите, че ищцата не е била владелец, а държател на имота и по тази причина същата не може да се ползва от правата по чл.72, ал.1, вр. с чл.74, ал.2 ЗС също не са основателни, тъй като съгласно разпоредбата на чл.69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая оборването на тази презумпция е било в тежест на жалбоподателките, което не е сторено.
С оглед изложеното и на основание чл.218ж, ал.1 ГПК /отм./ обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която по предявения иск по чл.74, ал.2, вр. с чл.72, ал.1 ЗС ответницата С е осъдена да заплати на ищцата сумата над 1 520 лв., Х. С. е осъдена да й заплати сумата над 380 лв. и Д. С. са осъдена да й заплати сумата над 380 лв., както и в частта му за разноските пред двете инстанции и вместо него следва да се постанови друго, с което искът за разликите над посочените суми, ведно със законната лихва върху тях следва да бъде отхвърлен. В останалата му част обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото и на основание чл.64, ал.1 ГПК/отм./ ответниците по исковете следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените от нея разноски за всички инстанции в размер на 2 414 лв. изчислени по компенсация.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
Р Е Ш И :
О т м е н я въззивно решение № 520 от 16.01.2008г. по в.гр.д. № 723/07г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е оставено в сила решение № 271 от 27.04.07г. по гр.д. № 110/06г. на П. окръжен съд, с което на основание чл.74, ал.2, вр. с чл.72, ал.1 ЗС С. Х. С. е осъдена да заплати на С. И. В. сумата над 1 520 лв., Х. И. С. е осъдена да й заплати сумата над 380 лв., а Д. И. С. е осъдена да й заплати сумата над 380 лв., ведно със законната лихва върху тях, както и в частта му за разноските пред двете инстанции и вместо него постановява:
О т х в ъ р л я иска на С. И. В. по чл. чл.74, ал.2, вр. с чл.72, ал.1 ЗС против С. Х. С. за разликата от 1520 лв. до 4 461, 83 лв., против Х. И. С. за разликата от 380 лв. до 1 115, 46 лв. и против Д. И. С. за разликата от 380 лв. до 1 115, 46 лв., ведно със законната лихва върху тези суми като неоснователен.
О с т а в я в сила въззивно решение № 520 от 16.01.2008г. по в.гр.д. № 723/07г. на Пловдивския апелативен съд в останалата му част, с която първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която С. Х. С., Х. И. С. и Д. И. С. са осъдени на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да заплатят на С. И. В. по 6 666, 66 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.01.06г. до окончателното им изплащане и с която на основание чл.74, ал.2, вр. с чл.72, ал.1 ЗС С. Х. С. е осъдена да заплати на С. И. В. сумата 1 520 лв., а Х. И. С. и Д. И. С. са осъдени да й заплатят по 380 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.01.06г. до окончателното им изплащане.
О с ъ ж д а С. Х. С., Х. И. С. и Д. И. С. да заплатят на С. И. В. сумата 2 414 лв. (две хиляди четиристотин и четиринадесет лева) разноски за всички инстанции.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: