1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
гр. София, 25.02.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 300 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] баня чрез процесуален представител адв. В. Н. Н. срещу решение № 1841 от 30.11.2011г. по гр. дело № 2400/2011г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 3 състав, с което е потвърдено решение № 47 от 19.04.2011г. по гр. дело № 32/2010г. на Софийски окръжен съд, търговско отделение, 1 състав в обжалваната му част, с която е прието, че ответниците следва да заплатят сумата от 23 633 британски лири вместо 26 000 британски лири и в частта за разноските за двете инстанции.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който се решава противоречиво от съдилищата: „дали споразумението от 11.12.2007г., което споразумение е сключено след всички извършени от длъжника плащания по договора, следва да се счита като последна и окончателна воля на страните и следва ли тя да бъде зачетена от съда при решаването на спора, дори когато тази воля изменя създадени до този момент правоотношения между страните“. Според касатора този въпрос е от значение за изхода на спора, тъй като съдът в нарушение на чл. 20а ЗЗД се е произнесъл по размера на оставащото неизплатено парично задължение на ищцовото дружество, без да вземе предвид съгласието за размера на това задължение, постигнато между страните в посоченото споразумение. Касаторът релевира доводи, че материалноправният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 20а ЗЗД: ТР № 2/01.12.1997г. по гр. д. № 2/1997г. на ОСГК на ВКС, определение № 114/26.02.2010г. по т. д. № 888/2009г. на ВКС, II т. о. и цитираните в него решения на ВКС; решение № 267/21.02.2000г. по гр. д. № 1349/1999г. на ВКС, V г. о., решение № 267/26.05.2004г. по гр. д. № 1699/2003г. на ВКС, I т. о., решение № 1166/27.11.2008г. по гр. д. № 3354/2007г. на ВКС, IV г. о., решение № 586/03.11.2008г. по т. д. № 282/2008г. на ВКС, I т. о. В изложението са направени оплаквания за необосновани изводи и допуснатги съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Ответниците [фирма], [населено място], А. Р. и Р. Е. Р., двамата граждани на Обединено кралство Великобритания и С. И. не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
Въззивният съд е установил наличието на сключен на 28.02.2006г. между [фирма] като продавач и А. Р. и Е. Р. като купувачи предварителен договор за строителство и покупко-продажба на недвижим имот, съгласно който ответното дружество се е задължило да построи и прехвърли правото на собственост върху описания в договора недвижим имот срещу продажна цена в размер 49 450 британски лири с включени ДДС, разходи за проектиране и строителство до степен годен за обитаване имот, с довършителни работи, определени в проекта и съгласувани между страните. По делото е констатирано, че между страните е подписано на 11.12.2007г. споразумение към предварителния договор, с което страните са се съгласили, че като купувач на имота в окончателния договор ще фигурира учреденото от първоначалните купувачи дружество [фирма], както и че към момента на подписване на споразумението са изплатени общо 23 450 британски лири от общата продажна цена, като разликата от 26 000 британски лири ще бъде изплатена от [фирма] съобразно условията на договора. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че към момента на изготвяне на заключението изплатената част от продажната цена на ответното дружество е общо в размер 25 817 британски лири /13 450 бр. лири – на 05.12.2006г., 10 000 бр. лири – на 18.04.2007г. и 2 367 бр. лири – на 05.11.2007г./. Възражението на въззивника [фирма], че постъпилото на 05.11.2007г. плащане в размер 2 367 бр. лири не е относимо към цената на договора е прието за неоснователно, тъй като не е подкрепено с никакви доказателства, че представлява допълнително плащане на обзавеждането на сградата, каквото не е предвидено в договора. Поради това е направен извод, че с посочената сума е погасена част от цената на недвижимия имот и е останала неиздължена част в размер 23 633 бр. лири, която е определена за плащане в двуседмичен срок от влизане в сила на решението за обявяване на предварителния договор за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Посоченият от касатора материалноправен въпрос е относим към предмета на делото и е свързан с правилността на въззивното решение, а отговорът му е обусловен от всички събрани по делото доказателства. В случая въззивният съд е обсъдил споразумението заедно с останалите доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите правни норми. Относно приложението на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД е формирана трайноустановена съдебна практика в смисъл, когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. Тълкуването на волята на страните, изразена в договора, респективно споразумението, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай въззивната инстанция съобразно трайноустановената съдебна практика е обсъдила клаузите в споразумението и останалите събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, въз основа на които е приела, че след като не са представени доказателства, установяващи, че платената на 05.11.2007г. сума в размер 2 367 бр. лири представлява допълнително плащане на обзавеждането на сградата, каквото не е включено в договора, то плащането е относимо към цената на договора. Доколко приетите за установени факти относно плащането съответстват на доказателствата и доколко последните са обсъдени и възприети съобразно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на решението и представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат, а на ответниците не се присъждат разноски, тъй като такива не са поискани и не са налице доказателства, че са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1841 от 30.11.2011г. по гр. дело № 2400/2011г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.