1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
С., 16.02. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр.дело № 3871/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г., е потвърдено решение № 219/10.11.2015г., постановено по гр.д. № 16 по описа за 2015г. на Кърджалийския окръжен съд, допълнено с решение № 236/01.12.2015 г., с което на основание чл. 190, ал.1 ЗЗД е развален Договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт. № 99, том IV, рег. № 5442, дело 699/07.07.2005г. на нотариус К. Д., с рег№ 020 на Нотариална камара в частта, с която И. П. К. е продал на С. М. Х. трети етаж от описаната жилищна сграда; И. П. К. е осъден да заплати на С. М. Х. и С. Ф. Х. сумата от 22 626.46 лв., включваща платената продажна цена на третия етаж от имота в размер на 7 797.46 лв. и обезщетение за вреди, в размер на 14 829 лв. от неизпълнението на договора за покупко-продажба, сключен между страните, в частта за третия етаж на сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, като същият е отхвърлен за разликата над 22 626,46 лв. до пълния предявен размер от 34 771 лв.; сумата от 1000 лв., представляваща неимуществени вреди от отстраняването на ищците от имота, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане и сумата от 1 674,96 лв. разноски пред първата инстанция; отхвърлен искът за разноски по продажбата за сумата от 135.70 лв., включваща пропорционалната такса от 129.70 лв. и обикновена такса 6.00 лв., ведно със законната лихва върху сумата 135.70 лв.
Подадена е касационна жалба с вх. № 2489/27.06.2016г. от С. М. Х. и С. Ф. Х., чрез адв. Филиз Р., срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявеният иск за разликата над 22 626,46 лв. до пълния предявен размер от 34 771 лв., представляващ платената продажна цена за третия етаж от имота и обезщетение за вреди от неизпълнението на договора за покупко-продажба, сключен между страните, в частта за третия етаж на сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, и претенцията за разноски по продажбата за сумата от 135.70 лв., включваща пропорционалната такса от 129.70 лв. и обикновена такса 6.00 лв., ведно със законната лихва върху сумата 135.70 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове изцяло.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси:
1. /„ Относно вредата, която търпят в предявения размер от осъществена евикция при продажба на чужд недвижим имот от продажната цена на имота и обезщетение за вреди от неизпълнението на задължение от страна на продавача? 2./ Относно обсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно. Позовават се на решение № 296 от 05.11.2013г. по гр.д. № 48/2013г. на ВКС и представят също Решение № 691 от 02.02.2011г. по гр. д. № 1620/2009г. на ВКС, I г.о., Определение № 67 от 21.11.2008г. на ВКС, I г.о. и ТР № 1/19.02.2010г. на ВКС по т. д. № 1/2009г. на ОСГК.
Ответната страна И. П. К., чрез адв. Е. П., взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, както и за неоснователност на касационната жалба.
Срещу въззивното решение в неговата потвърдителна част, с която като краен резултат е развален процесният договор и И. П. К. е осъден да заплати на С. М. Х. и С. Ф. Х. сумата 22 626,46 лв., представляваща платената продажна цена за третия етаж от имота и обезщетение за вреди от неизпълнението на договора за покупко-продажба, сключен между страните, в частта за третия етаж на сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, както и сумата 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди от отстраняването на ищците от имота, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, е подадена касационна жалба с вх. № 5818/12.07.2016г. от И. П. К., чрез адв. Е. П..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В раздел І от изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса 1. /„Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и направените признания, както и излагане на ясни и точни мотиви защо съдът счита за доказани или не определени факти, а определени възражения – за неоснователни?, като се позовава на решение № 212 от 01.02.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че въззивният съд в отклонение от цитираната задължителна практика не е обсъдил своевременно релевираното от него възражение за предявяване на иска след изтичане на давностния срок и относно началния момент на последния, а само е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.
В раздел ІІ от изложението си касаторът сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Счита, че същото е постановено в противоречие с Решение № 261 от 09.10.2012г. на ВКС по гр. д. № 390/2012г., II г.о., и Решение №424 от 24.01.2012г. по гр.д. №1872/2010г. по опса на ВКС, ІV го, с които по реда на чл.290-чл.293 ГПК е дадено тълкуване във връзка с приложението на института на т.н.”евентуалната евикция”, както и с Решение № 194/07.05.2009г. по гр. д. № 919/2008г. на IV г.о. на ВКС, и Решение № 922/10.12.2008г. по гр. д. № 6342/2007г. на ВКС, III г.о., постановени по отменения ГПК, които са извън обсега на задължителната за съдилищата практика и като такива са относими към основанието по чл.280 т.2 ГПК.
В раздел ІІІ от изложението си касаторът сочи, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните въпроси, свързани с приложението на института „евикция“: 2./ „За да се упражни надлежно правото на разваляне на договора по реда на чл. 189, ал. 1, изр. 1, вр. с чл. 87, ал.3 ЗЗД от добросъвестния приобретател на спорния имот, следва ли да бъде установено с ново съдебно решение по положителен начин притежаваното от третото лице право на собственост върху имота /след извършване на продажбата/ или е достатъчно това право да е основано на вече влязъл в сила съдебен акт предвид представените доказателства?“, 3./ „По силата на кой съдебен акт следва да се осъществи евикцията: влязло в сила съдебно решение по ревандикационен иск или по предходен влязъл в сила съдебен акт, ползващ се със силата на присъдено нещо?“, 4./ „От кой момент започва да тече приложимият 5 годишен давностен срок за правото на разваляне на договора по реда н чл. 189, ал.1, изр. 2, вр. с чл. 191, ал.1, предл. последно ЗЗД – от момента на узнаването за наличие на права на трети лица предвид представените доказателства /„евентуална/ предстояща евикция“/, от момента на предявяване на тези права и реализирани действия въз основа на същите тези основания и документи /„ същинска евикция“/ или от момента на приключилото последващо ново доказване на правото на собственост, чрез ревандикационен иск от страна на третите лица или купувачите?
Ответниците по жалбата С. М. Х. и С. Ф. Х., чрез адв. Филиз Р., вземат становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационна жалба с вх.№2489/27.06.2016г. е недопустима в частта, с която се атакува въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията за присъждането на сторените разноски по продажбата в размер на сумата от 135.70 лв., включваща пропорционалната такса от 129.70 лв. и обикновена такса 6.00 лв., ведно със законната лихва. Съгласно чл. 280, ал. 2, т.1 ГПК /изм. – ДВ бр. 50 от 03.07.2015г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева. Предвид това решението в частта на произнасяне по посочената претенция е изключено от касационен контрол. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.
Касационна жалба вх.№2489/27.06.2016г. в останалата й част е подадена от надлежно конституирани страни с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Касационна жалба с вх. № 5818/12.07.2016г. е недопустима в частта, с която се атакува въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията за присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, пряка последица от отстраняването от имота, в размер на сумата от 1000 лв., ведно със законната лихва. Съгласно чл. 280, ал. 2, т.1 ГПК /изм. – ДВ бр. 50 от 03.07.2015г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева. Предвид това решението в частта на произнасяне по посочената претенция е изключено от касационен контрол. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.
Касационна жалба № 5818/12.07.2016г. в останалата й част е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел за безспорно, че ищците са съпрузи и в режим на СИО на основание сключения с ответника договор за покупко-продажба са придобили процесния недвижим имот, представляващ ? ид. ч. от УПИ X., кв. 46 по ПУП на[жк]в [населено място], заедно със западната част на построената върху него триетажна жилищна сграда за сумата от 12 239,40 лв. – данъчната оценка на имота към момента на продажбата; че ответникът се легитимирал като собственик на имота въз основа на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за прогласяване нищожността на доброволна делба, извършена през 2005г.; че в предходно съдебно производство, в което ответникът участвал като трето лице-помагач бил отхвърлен предявеният от ищците против Б. Я. и Т. М. отрицателен установителен иск за собственост на спорния имот; че преди сключването на процесния договор за част от имота е водено производство по съдебна делба между бившите съпрузи Б. Я. и Т. К. и с влязло в сила решение от 14.09.2003г. на публична продан бил изнесен третият етаж от сградата, като въз основа на издаден в полза на Б. Я. и Т. К. изпълнителен лист на 18.12.2014г. ищците били отстранени от третия етаж на закупената сграда, в качеството им на трети лица по изпълнението. При тези фактически констатации съдът обосновал извод, че И. П. К. не е собственик на третия етаж от процесната сграда, поради което са налице предпоставките на чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба за този етаж. Относно релевираното от ответника възражение за погасяване на правото на ищците да искат разваляне на договора, съдът е изложил довод, че меродавният начален момент, от който започва да тече погасителната давност за упражняване на правото на ищците да искат разваляне на договора поради частична евикция е влизане в сила на решението по предявения ревандикационен иск, в производството по който е установено в отношенията между страните по настоящия спор, че ответникът не е носител на правото на собственост. След като решението е влязло в сила на 13.02.2012г., а настоящата искова молба е предявена през 2015г., то общият петгодишен срок не е изтекъл. Обосновал е, че след като е налице съдебно отстраняване – частична евикция, то за продавача се поражда задължение освен да върне цената на имота при частична евикция и да обезщети купувача за вредите по чл. 192, ал.1 ЗЗД. При това положение след като ищците са заплатили покупната цена на несобственик имат право да претендират връщане на заплатената цена и разноските по делото. Позовал се е на ангажираните гласни доказателства и е приел, че действителната воля на страните е била имотът да се закупи за сумата от 51 000лв. Приел е, че реално платената цена е била в размер на 19 942 лв., но тя била платена за целия имот, а не само за третия етаж от жилищната сграда – предмет на спора. В този смисъл е заключил, че припадащата се част от нея за третия етаж е в размер на 7 797,46 лв. Споделил е изводите на първоинстанционния съд относно дължимостта на претенцията, произтичаща от промяната на пазарните условия за продажба на жилища и невъзможността за закупуване на равностоен имот на цената към момента на продажбата и съобразявайки приетата съдебно-счетоводна експертиза е приел, че на ищците се дължи сумата от 22 6021 51 лв., представляваща разликата между заплатената сума и увеличената стойност на имота, вследствие на настъпилата промяна в пазарните условия, но доколкото са претендирани 14 829 лв., то до този размер искът следва да бъде уважен.
При тези мотиви на въззивния съд по сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира следното:
В изложението към касационна жалба с вх. № 2489/27.06.2016г. касаторите С. Х. и С. Х. поставят на първо място въпроса „ Относно вредата, която търпят в предявения размер от осъществена евикция при продажба на чужд недвижим имот от продажната цена на имота и обезщетение за вреди от неизпълнението на задължение от страна на продавача”. Така поставен въпросът не е правен по смисъла на чл.280 ГПК, а е свързан с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаната допълнителна такава.
Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната с касационната жалба на касаторите С. Х. и С. Х. част по поставения в изложението им втори, процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата и доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор. Въпросът отговаря на установеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касация, тъй като необсъждането на защитните доводи на ищеца – касатор относно действително договорената и реално заплатена цена за имота е обусловило частичното отхвърляне на иска.Осъществена е и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Като е отказал да се произнесе по доводите на страна в процеса и не е изложил съображения по повод доказателствената стойност на представени от ищците доказателства въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВС, обективирана в приложеното към изложението Решение № 691 от 02.02.2011г. по гр. д. № 1620/2009г. на ВКС, I г.о.
По изложението към касационна жалба с вх. № 5818/12.07.2016г., подадена от касатора И. П. К.:
Поставеният от касатора в раздел първи от изложението процесуалноправен въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда и обосновава извод за наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Касаторът обосновава наличието на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК с твърдението, че въззивният съд в отклонение от цитираната задължителна практика не е обсъдил своевременно релевираното от него възражение за предявяване на иска след изтичане на давностния срок и относно началния момент на последния, а само е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Видно от мотивите на въззивното решение такова противоречие не е налице. Въззивният съд е изложил становище по релевираното от касатора възражение относно погасяването на иска по давност и относно началният момент на давностния срок, препратил е към мотивите на първоинстанционното решение, но е изложил и свои констатации и изводи, макар и твърде пестеливи. Поради това не може да се обоснове извод, че е налице противоречие в правните разрешения по поставения въпрос. Относно несъгласието на касатора с крайните изводи на съда относно началото на давностния срок и за неоснователност на възражението му, следва да се има предвид, че това са доводи за процесуална незаконосъобразност и необоснованост на решението, които подлежат на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато, но сами по себе си не могат да обосноват наличие на общо основание за достъп до касация.
В раздел ІІ от изложението си касаторът не формулира конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите му изводи, а релевира единствено оплакванията си за неправилност на решението по чл. 281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка във фазата по селекция на касационните жалби. Без формулирането на конкретен правен въпрос не е възможно съдът да провери твърдението за наличие на противоречие на въззивното решение с правните разрешения, дадени с цитираните и приложени от касатора съдебни актове. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи следното: С приложените към тази част от изложението съдебни актове съставляващи задължителна за съдилищата практика, решаващите състави по реда на чл.290 ГПК са дали тълкуване във връзка с приложението на института на т.н.”евентуалната евикция”, разграничили са поняятията „осъществена евикция” от „евентуална евикция” и са приели, че „Законът не прави разлика между реализирана или предстояща евикция, защото и в двата случая става въпрос за пълно неизпълнение или неточно изпълнение на задължението да се прехвърли правото на собственост,за налични права на трето лице, противопоставими на купувача,вече реализирани или които ще се реализират в бъдеще. Затова купувачът може да развали договора за продажба по реда на чл.87 ал.3 ЗЗД и да търси обезщетение за вредите, които претърпява от неизпълнението /чл.189 ал.1 ЗЗД/, стига да е добросъвестен, т.е.по време на купуването да не е знаел, че купува от несобственик или че трети лица имат права върху купуваното от него /чл.188 ЗЗД/.” Въззивното решение не е в противоречие с тези правни разрешения. В случая съдът е обосновал извод, че е осъществена частична евикция – ищците са отстранени от процесния трети етаж от жилищната сграда, предмет на договора за продажба; че същите са добросъвестни и към момента на сделката не са знаели, че купуват от несобственик или че трети лица имат права върху купуваното от тях; че поради това същите могат да развалят договора за продажба по реда на чл.87 ал.3 ЗЗД и да търсят обезщетение за вредите, които претърпяват от неизпълнението. Останалите два съдебни акта, представени от касатора са неотносими, доколкото са постановени при фактическа обстановка, различна от процесната. На следващо място същите представляват казуална практика, относима към основанието по чл.280 т.2 ГПК, а последното не е налице когато по правния въпрос има формирана задължителна практика и въззивното решение е съобразено с нея.
Следващите три формулирани въпроса, за които касаторът счита, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото касаят преценката на съда на конкретните факти по делото – специфични предхождащи взаимоотношения между страните. Не касаят принципен правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда, а значението на конкретните обстоятелства в процеса, чиято неправилна оценка води до неправилност на решението. Същевременно не се мотивира наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не се съдържат твърдения приложимата правната уредба да е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или че разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или да се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Следва да се посочи и това, че първите два въпроса, свързани с предпоставките за надлежно упражняване правото на разваляне на договор поради частична евикция са формулирани от касатора общотеоретично, а не в контекста на приетите от съда правни разрешения, и са привързани към собственото му разбиране за установените по делото факти, а по въпроса за началото на давностния срок е формирана задължителна за съдилищата практика, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, с които въззивното решение е съобразено.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на И. П. К..
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационна жалба вх. № 2489/27.06.2016г., подадена от С. М. Х. и С. Ф. Х., чрез адв. Филиз Р., срещу въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г., в частта, с която като краен резултат е отхвърлен предявеният от тях против И. П. К. иск за разноски по продажбата за сумата от 135.70 лв., включваща пропорционалната такса от 129.70 лв. и обикновена такса 6.00 лв., ведно със законната лихва, и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№3871/2016г. по описа на Върховен касационен съд, ІІІ ГО, в тази му част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационна жалба вх. № 5818/12.07.2016г., подадена от И. П. К., чрез адв. Е. П., против въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г., в частта, с която като краен резултат И. П. К. е осъден да заплати на С. М. Х. и С. Ф. Х. сумата от 1000 лв., представляваща неимуществени вреди от отстраняването на ищците от имота, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№3871/2016г. по описа на Върховен касационен съд, ІІІ ГО, в тази му част.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г. в частта, с която е потвърдено решение № 219/10.11.2015г., постановено по гр.д. № 16 по описа за 2015г. на Кърджалийския окръжен съд, допълнено с решение № 236/01.12.2015 г., в частта, с която предявеният от С. М. Х. и С. Ф. Х. против И. П. К. иск по чл.190 ал.1 във вр. с чл.189 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 22 626,46 лв. до пълния предявен размер от 34 771 лв., представляващ платената продажна цена за третия етаж от имота и обезщетение за вреди от неизпълнението на договора за покупко-продажба, сключен между страните, в частта за третия етаж на сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г. в останалата му част.
УКАЗВА на касаторите С. М. Х. и С. Ф. Х. в едноседмичен срок от съобщението да представят в съда вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 695,42лв., както и, че при неизпълнение на указанието в срок, касационната им жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
При изпълнение в срок на даденото указание делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
В случай, че в дадения срок указанието не бъде изпълнено, делото да се докладва на съдията – докладчик.
Определението в частта, с която се прекратява производството по делото, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: