ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 519
София, 06.04.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 581 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на С. Г. П. от[населено място] срещу въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд /ПОС/ от 15.І.2010г. по в.гр.д. № 938/2009г.
Ответниците по касационната жалба Надежда Г. П. и М. Б. Б., и двете от[населено място], са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС е оставил в сила решението на Пазарджишкия РС от 14.Х.2009г. по гр.д. № 1038/2009г., с което са отхвърлени предявените от С. Г.П. срещу Надежда Г.П. и М. Б.Б. искове с правно основание чл.97 ал.4 от ГПК /отм./ за установяване, че на 22.І.1999г. в[населено място] П. е отнела 20000 щ.д. от владението на ищеца без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, с което виновно осъществила съставът на престъплението по чл.195 ал.2 от НК.
С протоколно определение, постановено в проведеното по делото на 16.ХІІ.2009г. съдебно заседание, въззивният съд е оставил без уважение направеното от процесуалния представител на ищеца-касатор искане за отвод на съдебния състав поради участието на двама от членовете му /М.Т. и В.М./ в състава, произнесъл впоследствие отмененото от ВКС по гр.д. № 909/2008г. определение № 13/10.І.2008г. по ч.гр.д. № 1113/2007г. на Паз.ОС, с което /мотивирайки липсата на правен интерес от предявения иск освен с липсата на прекратено наказателно преследване на някое от основанията по чл.24 ал.1 т.2 – 5 от новия НПК и с това, че дори да бъде установено престъпно обстоятелство, то само по себе си няма да доведе до промяна в правата на ищеца, на ответниците или до разместване на имуществени блага/ е оставено в сила определението на Паз.РС от 30.Х.2007г. по гр.д. № 1707/2005г., с което е оставен без разглеждане като недопустим предявеният иск с правно основание чл.97 ал.4 от ГПК /отм./ и производството по делото е прекратено. Въззивният съд е приел, че произнасянето с определението касае само въпроси, свързани с допустимостта на исковата претенция, но не и по такива по съществото на спора, поради което не са налице предвидените в чл.12 ал.2 от ГПК за отвеждането му. Видно е от протокола за посоченото съдебно заседание изричното изявление на процесуалния представител на ищеца, че не прави отвод на съдебния състав поради обстоятелството, че отв.Б. е служител в съда.
За да постанови атакуваното решение, въззивният съд приел, че по делото не са представени преки или косвени доказателства за извършено престъпление кражба на процесната сума, че автор на това деяние е П. /сестра на ищеца/ и че сумата е собственост на ищеца. Събраните доказателства са в насока да установяват, че семейството на ответницата не е разполагало с доходи по трудово правоотношение, с които би могло да се закупи жилището на ответницата Б. /дъщеря на отв.П./. Но това само по себе си не е индиция, още по-малко пряко или косвено доказателство за извършване от ответницата на вмененото й престъпно обстоятелство. Не е установено нито едно от твърдяните в исковата молба обстоятелства – че ответницата П. е присъствала на продажбата на апартамента в София от ищеца, при броенето на получените от последния пари от продажбата, при поставянето им в кутия в гардероба на жилището на ищеца, че тя е знаела за точното им местонахождение. Свободният достъп на П. до жилището на ищеца е бил във връзка с полаганите грижи за майка й и сам по себе си това обстоятелство нищо не доказва. Не се доказват твърденията на ищеца, че сестра му поискала процесната сума да закупи апартамент на дъщеря си, нито дали той е свел до знанието й решението си да не й я дава, което според него я мотивирало да извърши кражбата. Не се установява, че именно на 22.І.1999г., когато е закупен апартамент на отв.Б., П. е посетила дома на ищеца, че ответницата впоследствие признала, че тя е взела парите, за да закупи апартамента и обещала да го ипотекира. Извършването на твърдяното престъпно обстоятелство не се установява и от разпитаните по делото свидетели, нито от техническите и оценителни експертизи за извършените в апартамента на Б. ремонти и подобрения и за стойността им, както и за стойността на обзавеждането. Съдебно-социално-икономическата експертиза е проследила цялото финансово състояние на семейството на ответниците от момента на съществуването му, като изводите са, че доходите не могат да покрият разходите за периода март 1993г. – 22.І.1999г. Изследван от вещото лице е и въпроса защо след приключване на делбеното дело между П. и бившия й съпруг тя му продала възложеното й семейно жилище и има ли това връзка със закупуването на жилището на Б.. Прието е, че всички тези обстоятелства са неотносими към предмета на спора. Не може по пътя на изключването на отделни каузални фактори да се направи извод за виновността на едно лице в извършване на престъпление. По делото не са събрани достатъчно доказателства, тежестта за което е на ищеца, въз основа на които да се направи единствено възможен и обоснован извод, че П. е автор на твърдяната кражба.
В изложението на С. Г. П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК и в допълнителното такова като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасянето от въззивния съд по процесуалноправния въпрос, че социално-икономическата експертиза, поискана от ищеца за насрещно доказване на правоизключващото възражение на отв.П., че са имали с бившия й съпруг спестени 5000 щ.д., без основание и конкретни мотиви е оценена като неотносима към спора и е изключена от доказателствата. Сочи се в тази връзка ТР № 5/1970г. на ОСГК, според което “Не е необходимо да се събират доказателства за обстоятелства, които могат да се изяснят с допуснати доказателства или които са вече изяснени от събраните доказателства”, пояснявайки, че в случая се ползва обратният смисъл на този процесуален принцип – че е необходимо да се събират относими за делото доказателства, които не са изяснени или не могат да се изяснят с вече събраните доказателства. Като процесуалноправен въпрос е релевиран и отказът на въззивния съд да се отведе от разглеждането на делото, въпреки изразеното в посоченото по горе определение по ч.гр.д. № 1113/2007г. становище вън от основния предмет на частното производство, с което създал основателно предположение за проявено пристрастие към интересите на втората ответница Б., служителка в същия съд. Твърди се, че с евентуалното произнасяне по проблема би се обогатила практиката на ВКС, което е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Развити са съображения и по въпрос, по който се сочи, че въззивният съд не се е произнесъл, но който бил релевиран от ответниците във възражението им по въззивната жалба – за неправилно конституиране като страна в процеса на втората ответница. Сочи се в тази насока ТР № 20/20.03.1968г. на ОСГК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за правните му изводи и за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд – оценяването като неотносими към спора на установените със социално-икономическата експертиза обстоятелства – не е от съществено значение за изхода на спора. Това е така, тъй като дори този въпрос да бъде разрешен по различен начин, това не би довело до промяна на резултата по спора, защото би установило само едно косвено обстоятелство, което само по себе си не може да обоснове несъмнен извод за извършване от П. на твърдяното от ищеца престъпление. Следва да се отбележи в тази връзка, че ответникът не релевира като основание за допускане на касационно обжалване останалите въпроси с решаващо значение, по които въззивният съд се е произнесъл и които не може да бъдат изведени служебно от настоящата инстанция и подложени на такава преценка.
Не са налице твърдяните основания по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втория релевиран в изложението процесуалноправен въпрос. С представените по делото съдебни актове /решение № 3053/09.ІІ.2006г. по гр.д. № 2769/2004г. на ВКС ІV ГО, според което “основание по чл.12 ал.2 от ГПК /отм./ за отвод на съдебния състав е налице, когато членовете му са взели участие при решаване на спора, което означава да са формирали правни изводи относно разрешаване на висящия спор, като са постановили обжалвания съдебен акт”, решение № 379/18.ІХ.1989г. по гр.д. № 316/89г. на ВС І ГО, според което “когато второинстанционният съд разглежда жалба срещу постановено при повторно разглеждане на делото решение от първоинстанционен съд, в състава му не може да участва съдия, взел участие при постановяване на отмененото решение”, Постановление № 1/10.ХІ.1985г. на ПлВС, според което “аналогичен е и случаят, при който при разглеждане на делото и постановяване на решението е участвал съдия или съдебен заседател, който е трябвало да се отстрани съгласно чл.12 от ГПК. Няма значение кое от основанията за отстраняване е било налице.”, и решение № 205/12.ІV.2001г. по гр.д. № 147/2000г. на ВКС ІV ГО, според което “въззивният съд не може да се произнася в решението си по обстоятелства, които страните не са въвели като предмет на техните искания и възражения, и особено не може да преразглежда тези обстоятелства, по които страните не са спорили. Въззивният съд не може да излиза извън пределите на спора по делото така, както са били очертани от страните.”, не се обосновава наличие на противоречива практика по релевирания въпрос, тъй като той не е бил предмет на разрешаване по тях. Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касаторът не е обосновал наличието в случая на нито една от съдържащите се в тази разпоредба хипотези /такава не представлява обогатяването на практиката на ВКС, каквото е релевираното съображение/ за допускане на касационно обжалване – за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателството и обществените условия /Така т.4 от ТР № 1/2009г. от 19.ІІ.2010г. на ОСГТК/.
По третия поставен в изложението въпрос /във връзка с възражението на ответниците по конституирането на Б. като ответник/ въззивният съд не се е произнесъл, поради което не е налице основната предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени по 350лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, № 17 от 15.І.2010г. по гр.д. № 938/2009г.
ОСЪЖДА С. Г. П. от[населено място] да заплати на НАДЕЖДА Г. П. и М. Б. Б., и двете от[населено място], по 350лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: