О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 912
София 04.07.2011 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май, две хиляди и единадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1816/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Ж., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Д. Б., срещу въззивно решение №1074 от 09.07.2010 г. по гр. дело №1257/2010 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е оставено в сила решение №45 от 10.04.2008 г. по гр.дело №3216/2007 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне на иска с правно основание чл.200, ал.1 КТ за разликата над 3 000 лв. до пълния предявен размер 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 24.08.2005 г.
Ответникът по касационната жалба И. по к. п., [населено място], не е заявил становище.
Касационна жалба е постъпила и от И. по к. п., [населено място], срещу същото решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и на ищеца е присъдено обезщетение на основание чл.200, ал.1 КТ за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 24.08.2005 г., в размер на 3 000 лв.
Ответникът по тази жалба И. К. Ж., [населено място], е заявил становище по оспорване.
Въззивният съд е приел, че на 24.08.2005 г. ищецът е претърпял злополука, която е призната по надлежния ред за трудова. Вследствие на нея е получил счупване на втори лумбален прешлен, заздравяло с деформация и му е призната трайно намалена работоспособност 20 %. Бил е на легло три месеца. За период от около шест месеца е изпитвал болки и страдания, както и дискомфорт поради ограничените му възможности за движение. За обезщетяване на болките и страданията са необходими 6 000 лв. по делото е установено съпричиняване на вредоносния резултат. Злополуката е станала при слизането на ищеца от бетонен перваз, на който се е покачил да регулира щорите. Това не е влизало в трудовите му функции. Преди това е отказал да бъдат ремонтирани щорите или да се премести в друг кабинет. Ето защо той е осъзнавал вероятността от настъпване на неблагоприятните последици вследствие предприети от него действия. Съпричиняването е 50% и с толкова трябва да бъде намалено обезщетението.
Според касатора И. К. Ж. в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, отнасящи се до задължението на съда да обсъди всички обстоятелства относно размера на присъденото по реда на чл.52 ЗЗД обезщетение и до това кои факти и обстоятелства трябва да се вземат предвид при определяне наличието на съпричиняване на трудовата злополука. Тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и се решават противоречиво от съдилищата. Представени са ППВС №4/68 г. и решения на ВКС.
Касаторът И. по к. п., [населено място], твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси за това дали се дължи обезщетение по чл.200, ал.1 КТ при трайно намалена работоспособност под 50 % и за това дали обезщетението по чл.52 ЗЗД трябва да съответства на обществения критерий за справедливост. Тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и се решават противоречиво от съдилищата. Посочени са ППВС №4/68 г. и решения на ВКС.,
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №1074 от 09.07.2010 г. по гр. дело №1257/2010 г. на Пловдивския окръжен съд. Повдигнатите въпроси обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не се разрешават противоречиво от съдилищата. По тях има трайно установена съдебна практика, включително и посочената от касаторите, която е съобразена от въззивния съд. Според нея временната неработоспособност, трайната неработоспособност над 50 % или смъртта на работника или служителя, макар формулирани отделно в разпоредбата на чл.200, ал.1 КТ не са отделни и изчерпателно изброени вреди, които само следва да се обезщетят от работодателя. Те не са отделни предпоставки за задължението за обезвреда, което е задължение за репариране на всички вреди от трудова злополука или професионално заболяване. Това произтича от препращащата норма на чл.212 КТ към правилата за деликтната отговорност – чл.51, ал.1 ЗЗД – на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и по аргумент на чл.200, ал.3 КТ. Отговорността на работодателя е договорна – на основание трудовото правоотношение с увредения. Това изключва приложението на деликтната отговорност по ЗЗД с изключения на правилата, към които препраща КТ с разпоредбата на чл.212. Трайната неработоспособност под 50% също е увреждане на здравето на пострадалия работник или служител и затова е приложима защитата на КТ. Недопустимо е наличието на два различни реда на защита при увреждане на здравето от трудова злополука. Единият – обективната отговорност на работодателя – при временната неработоспособност и трайната неработоспособност над 50 % и вторият – гаранционно – обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД, елемент от фактическия състав на която е виновното деяние на служители на работодателя, при трайна неработоспособност под 50%. Изменението на КТ през 2004 г. само е заменило понятието „инвалидност” с „трайна неработоспособност над 50%”, уеднаквявайки терминологията по КТ и КСО. Тази промяна обаче не изключва отговорността на работодателя за всички причинени на работника вреди от трудова злополука или професионална болест.
Съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставените от касаторите процесуалноправни въпроси в противоречие с трайно установена съдебна практика.
В случая той е приел в съответствие с нея, че разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ трябва да се приложи, тъй като е установено по несъмнен начин, че ищецът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в аналогична обстановка.
Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда в съответствие с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. За да се приеме, че така поставеният въпрос е решен в противоречие на сочената съдебна практика и размерът на присъденото обезщетение е завишен или съответно занижен, трябва да бъдат представени решения, при които при сходни случаи са присъдени различни значително по-ниски или съответно по-високи обезщетения за неимуществени вреди. Това не е направено.
Съобразно изхода на спора деловодни разноски не трябва да се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1074 от 09.07.2010 г. по гр. дело №1257/2010 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.