3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1068
София, 29.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесет и седми юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1714 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Софийска градска прокуратура чрез прокурор Поповска, против въззивното решение без номер от 10 май 2010 г., постановено по гр.д. № 10541 по описа на Софийския градски съд за 2009 г., с което е потвърдено решение без номер от 20 март 2009 г., постановено по гр.д. № 31357 по описа на районния съд в [населено място] за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е необосновано, защото са направени погрешни изводи за обема и паричния еквивалент на търпените от ищцата неимуществени вреди и уважената част от иска е твърде завишена и несъответна на реално претърпените вреди; не е отчетено, че досъдебната фаза на производството е с неголяма продължителност – от 24 октомври 2002 г. до 14 май 2004 г., като за времето преди производството да се развива пред съда липсва основание да се ангажира отговорността на прокуратурата; значителна част от времето на досъдебното производство е била необходима за установяване на местонахождението на ищцата, като само месец и половина след установяване на местонахождението й делото е внесено в съда; на досъдебното производство не й е била определяна мярка за неотклонение; задържането на ищцата не е разпоредено от прокуратурата, а е предприето от органите на МВР. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по изложените в касационната жалба съображения. В “допълнение към изложението” се сочи, че съществен е процесуалноправният въпрос за определяне на обезщетението след преценка на всички конкретни обстоятелства от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е ППВС № 4/1968 г.; относно преценката за съпричиняване на вредите от пострадалата е налице противоречие с т. 3 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК; относно липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между наказателното производство и настъпилите вреди е налице противоречие с т. 11 на ТР № 3/2004 г.
Ответницата Н. Б. К. от [населено място] не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за неустановяване на твърдените от ищцата вреди, защото те се установяват от депозираните гласни доказателства; претърпените от ищцата вреди са пряка последица от воденото срещу нея наказателно производство, за което сочат гласните доказателства; ответникът, чиято е доказателствената тежест, не установява твърдяното съпричиняване на вредите от страна на ищцата.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване на поддържаните основания – поради разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първият поставен от касатора въпрос, определен от него като процесуалноправен, за определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди след преценка на всички конкретни обстоятелства от значение за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил именно в съответствие със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г., т. ІІІ. Въззивният съд е изложил на кои обстоятелства основава заключението си за претърпените вреди и в какво се изразяват те във връзка с посочените в исковата молба обстоятелства, както и на кои основания възприема присъдения размер на обезщетението за основателен.
По втория материалноправен въпрос относно преценката за съпричиняване на вредите от пострадалата с твърдение за противоречие с т. 3 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК, касационният съд приема, че не дължи отговор в производство по чл. 290 ГПК. Това е така, защото твърдението е изложено от касатора още с отговора на исковата молба, но не е поддържано от него във въззивната жалба. К. пред въззивният съд е твърдял недоказаност на предявения иск, поради което изложените от въззивния съд съображения по възражението за съпричиняване са дадени в нарушение на чл. 269 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че касаторът не е ангажирал общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по третия посочен проблем – твърди се липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между наказателното производство и настъпилите вреди е налице противоречие с т. 11 на ТР № 3/2004 г. Твърдението не се оправдава от фактическа страна. Макар и накратко, въззивният съд е посочил защо приема, че е налице именно оспорената причинно-следствена връзка. Затова и този въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 10 май 2010 г., постановено по гр.д. № 10541 по описа на Софийския градски съд за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: