4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1082
София, 03.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 8 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Х. Н. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. Ж., против въззивното решение № 146 от 3 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 170 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 31 от 1 март 2010 г., постановено по гр.д. № 189 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. за отхвърляне на предявения на правно основание чл. 45 ЗЗД иск от Н. срещу С. Т. К. от [населено място] за сумата над 700 лева до предявения размер от 2500 лева, както и в частта за определяне на разноските.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон – не са обсъдени събраните доказателства и така е нарушено правото на касатора да получи справедливо обезщетение и предвид историята на отношенията между страните, родствените им взаимоотношения и въздействието върху здравето на касатора, както и вината на ответника; съдът е несправедлив и е пристрастен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че атакуваното решение противоречи на практиката на ВКС, според която при доказани по-леки увреждания ВКС присъжда като справедливо обезщетение от 1000 лева; налице са противоречиви решения – в решение на апелативен съд за подобни увреждания с еднаква продължителност на страдание е определено обезщетение от 2000 лева, а районен съд е присъдил 3000 лева, а окръжен съд е присъдил за кръвонасядания по главата 2000 лева; не е отчетен нанесения на касатора психически тормоз и стрес, който е продължил и след преминаване на болките от травмата; следва да се стори произнасяне по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса следва ли решаващият съд при определяне на справедливия размер на обезщетението да отчете и причинени на касатора психически травми, стрес, страх и уплаха от отправените към него заплахи и посягане множество пъти на неговата физическа неприкосновеност с оглед характера и поведението на деликвента, който има множество рецидиви от деликтен характер спрямо касатора, изразяващи се в чети побои и заплахи, което се е отразило болезнено физически и психически върху здравето на касатора, който изпитва постоянен основателен страх от деликвента. Представя се съдебна практика, като тази с изключение на решение на І ГО на ВКС, не може да послужи за целите на производството по чл. 288 ГПК, тъй като не е отразено влизането й в сила.
Ответникът С. Т. К. [населено място], не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че при установено в резултат на инцидента увреждане у касатора, изразило се в кръвонасядане в областта на гръдния кош на ниво 7-8 ребро в дясно с болка при движение, но без счупване на ребрата, като увреждането не е било опасно за живота и не е имало трайни последици за здравето на касатора, се касае за увреждане, което е причинило физически болки на касатора, затруднило е осъществяването на ежедневните му трудови функции, обусловило е негативни психически изживявания, поради което обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да бъде определено общо в размер на сумата от 700 лева, а не както било определено от районния съд – 200 лева, а над тази сума искът е неоснователен, защото телесната повреда не е довела до временна опасност за живота му и няма данни за трайно разстройство на здравето и движението на тялото занапред, като деянието е извършено и почти три години преди завеждането на иска; основателна е и претенцията за заплащане на лихва от датата на деликта.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване на сочените от касатора основания – поради разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, поради противоречивото му разрешаване от съдилищата и поради значенето му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представената съдебно практика сочи, че фактически не се поддържа първото посочено основание, защото решенията на състави на ВКС при действието на отменения ГПК не попадат в обхвата на задължителната съдебна практика – така се приема в т. 2 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Поставеният от касатора проблем се свежда до определяне на обективните критерии, които следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, отнесени към критерия “справедливост”, даден в чл. 52 ЗЗД. Преди всичко е необходимо да се отбележи, че е налице противоречие между решения, с които са уважени искове за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт, когато са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са напълно сходни или сходни в основните факти, в които се изразява както видът, така и тежестта на съответното увреждане, неговата продължителност, възраст и здравословно състояние на увредения, въздействието на увредата върху здравето, психиката, семейната, социалната, работната и пр. сфери на увредения, съответната проявна форма на увредата и др., т.е. в случаите, когато има сходство на повечето установени в хода на съответните съдопроизводства факти, които представляват основанието на исковете, а определените за тях обезщетения се различават значително по своя размер съобразно преценката на решаващия съд при едни и същи или предявени по-големи от уважения размери. Тъй като касаторът не е представил съдебна практика, обосноваваща наличието на такъв пълен идентитет, или достатъчно сходство на фактите (в соченото решение № 316 по гр.д. № 1798 за 2007 г. на І ГО въздействието на травматичното увреждане е продължило до 6 месеца предвид прекарано от пострадалия заболяване на опорно-двигателния апарат), то не следва да се приема, че е налице противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата.
По съдържанието на критерия “справедливост” на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и неговите измерения съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер.
В разглеждания случай въззивният съд е посочил кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението по повод на конкретно заявения от касатора деликт и защо съдът приема този размер. Макар да е поставен правен въпрос по обуславящи изхода на спора изводи на въззивния съд, даденото разрешение е съответно на изложените принципни разбирания. Следва да се отбележи, че изводите на съда са основани на представените от касатора доказателства, преценката на свидетелските показания, родството на свидетел с касатора или липсата на преки впечатления от влошени отношения между страните у друг свидетел, както и представянето само на едно съдебно решение по ЗЗСДН срещу ответника по иска и то за същия инцидент.
В заключение ВКС приема, че липсва основание за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване, тъй като нито е установено противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата, нито разрешаването на поставен правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 146 от 3 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 170 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: