5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1104
София, 05.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 51 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. А. З. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. П., против въззивното решение № 93 от 21 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 699 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г., с което е потвърдено решение № 437 от 7 юли 2009 г., постановено по гр.д. № 3213 по описа на районния съд в [населено място] за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния, на процесуалния закон и необоснованост, тъй като въпросът за действителността на сделката е решен между страните в друг спор, по който е отхвърлен иск на ищците по настоящия спор срещу касаторката за унищожаемост на сделката и е прието, че нотариалният акт е действителен със сила на пресъдено нещо, като в онзи процес ищците е следвало да изчерпят всички възражения, а пропуснатите се преклудират; противно на силата на пресъдено нещо съдът се е произнесъл и по предварителния договор между страните; не е налице и правен интерес от водене на иска за прогласяване нищожността на предварителния договор, защото имотът – предмет на предварителния договор е продаден; съдът не се е съобразил, че не може да прогласява нищожност на договор въз основа на клаузи и права и задължения на страните, уговорени в друг договор; не е налице заобикаляне на закона, защото нито договора за заем, нито договора за покупко-продажба прикриват друг договор, а уреждат начина на изпълнение на задълженията по договора; само първото предложение на чл. 152 ЗЗД е императивно, а второто е повелително и следователно несъобразяването с него не води до противоречие със закона, а и не е налице и нарушение на тази повелителна разпоредба; законът не изброява изчерпателно способите за реализиране на правата по събиране на дължими суми, които страните могат да договарят помежду си; в предварителния договор и в договора за заем няма клауза с договорка за изкупуване; сделката е сключена от лице с нотариално заверено пълномощно, което до момента на изповядването й по нотариален ред не е оттеглено, а няма мотиви защо договорното представителство е отпаднало и пороците на други правоотношения не оказват влияние върху неговата действителност. В самата касационна жалба е включено и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС по въпроса влязлото в сила решение формира ли сила на пресъдено нещо за същия предмет на спора, независимо на какво основание е предявен, като изключение са случаите, при които съдът не се е произнесъл по съществото на спора, тъй като е било направено възражение за прихващане и съдът не се е произнесъл по неговото съществуване или несъществуване (сочи се решение на ВКС); решението противоречи и на приетото в т. 18 на ТР № 1/2000 г., че в сила влиза само диспозитива, който формира силата на пресъдено нещо, но не и мотивите на съдебното решение, а в атакуваното решение съдът се е позовал на мотивите на предходно съдебно решение, без да съобрази, че с диспозитива, който формира силата на пресъдено нещо, предявеният иск на ищците в настоящото производство е бил отхвърлен.
Срещу същото решение е постъпила и касационна жалба от Роман К. Т. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. А..
В жалбата се сочи, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон, защото с влязло в сила решение, постановено между същите страни, съдът е решил както предявения спор за унищожаемост на нотариалния акт, така и предявения правен спор за действителността на процесния договор; решението по първия иск е било задължително за съда по настоящия, но той е разгледан в нарушение на процесуалните правила; Д. А. е действала от името и за сметка на продавачите, поради което не може да се счете, че това пълномощно обективира съглашение, предвиждащо различен способ на удовлетворяване от предвидените в закона. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуален и материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излагат се същите съображения за недопустимост на решението, както в касационната жалба на Д. З..
Ответниците М. М. Б. и Г. Й. Б. – двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. А. М., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъкват доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си въззивният съд приел, че спорът за нищожност на предварителния договор не е бил предмет на разглеждане по гр.д. № 674 от 2001 г. по описа на окръжния съд в [населено място] и по отношение на него липсва сила на пресъдено нещо; спорът е протичал само по отношение на евентуалната унищожаемост на сделката, оформена с нотариален акт № 189 за 1998г. и последиците от същата, но нищожността на покупко-продажбата не е била предмет на спора; искът за прогласяване на нищожността на сделката е различен по основание от иска за унищожаване на същата сделка поради извършена измама и не е създадена сила на пресъдено нещо за водене на иска за прогласяване на нищожността на сделката; от разпоредбите на договора за заем се установява, че взаимно свързаните пълномощно и предварителен договор са сключени като обезпечения на задължението на ищците по договора и носят една и съща дата, като е уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, предвиден в закона, тъй като заемателят е упълномощен да продаде имота в случай на неизпълнение – налице е хипотезата на чл. 152 ЗЗД; пълномощното на касаторката е нищожно, защото е уговорено между страните като обезпечение на договора за заем, а договорът за продажба не е породил вещноправни последици, защото липсва съгласие на продавачите, представлявани чрез нищожна упълномощителна сделка, поради което касаторката е действала без представителна власт поради липса на изрично потвърждаване от ищците, поради което нищожна е и сделката, оформена с нотариалния акт, поради което касаторът Т. не е придобил правото на собственост върху процесния имот.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване по поддържаните от касаторите основания – поради разрешаване на правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона.
К. З. поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд приел, че решението по иск за унищожаване, прекратяване или разваляне на договор не създава сила на пресъдено нещо за водене на иск за обявяване на нищожността му. Като задължителна съдебна практика се сочи решение № 45 по т.д. № 483 за 2008 г. на І ТО, постановено в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК. Твърдението за наличен порок не се разкрива от посочената задължителна съдебна практика. Това е така, защото ВКС в решението си приема, че мотивите на решението, с което съдът се е произнесъл по възражението за прихващане, формират сила на пресъдено нещо по отношение на него само ако съдът е установил неговото съществуване или несъществуване, т.е. ако има “разрешение” по него; ако съдът не е разгледал възражението по същество във връзка с наличие на компенсационно правоотношение и валидно извършване на компенсационно волеизявление, то съдът не е дал разрешение по него и сила на пресъдено нещо не е създадена. Именно в съответствие на изложената логика следва да се приеме, че след като съдът в предходен процес не се е произнасял по въведени в спора доводи за нищожност на съответната сделка, то не е налице разрешаване и оттам – преклудиране на съответните факти, поради което не е била налице пречка за разглеждане на настоящия спор.
И двамата касатори поддържат още, че съдът е разрешил въпроса с допустимостта на правния спор в нарушение на задължителното тълкуване, дадено в ТР № 1 от 4 януари 2001 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2000 г., т. 18, според което със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото и диспозитивът на решенето представлява източника на силата на пресъдено нещо; мотивите към решението не са част от него; по отношение на констатациите в мотивите относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо и те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. Напълно несъответно на изложеното разбиране касаторката З. поддържа, че в атакуваното решение съдът се позовал на мотивите на предходно съдебно решение, но не съобразил, че с диспозитива, който формира сила на пресъдено нещо, предявеният иск на ищците по настоящото производство е бил отхвърлен. Това твърдение не държи сметка за разликата в предявените искове. На свой ред касаторът Т. твърди, че решението по гр.д. № 674 за 2001 г. на окръжния съд в [населено място] е било задължително относно въпроса, че нотариалният акт за продажба № 189 за 1998 г. е действителна правна сделка, поради което съдът е разгледал вече разрешен с влязло в сила решение правен спор за действителността на договор за продажба. И това твърдение не е съобразено с духа на посоченото задължително разрешение на ВКС. Този извод следва от вида на предявения и разгледания в посоченото гр.д. иск, а констатацията на съда по процесната сделка е във връзка с неустановяването на претенцията за унищожаването й като сключена при измама. Затова и не се установява твърдението на касатора Т. по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, че е налице противоречие на атакуваното въззивно решение с други влезли в сила съдебни решения.
Изводите на съда по допустимостта на предявения иск са дадени в съответствие с трайното разбиране на съдебната практика по липсата на създадена сила на пресъдено нещо на решението по иск за унищожаване, прекратяване или разваляне на договор спрямо воденето на иск за обявяване на нищожността му. Както се приема от съдилищата, обстоятелството, че по двете дела предмет на разглеждане са едни и същи договори, не води до извода за наличие на пречката по чл. 224 ГПК (отм.), респективно – чл. 299, ал. 1 ГПК, тъй като решението на съда по искове за пороци на волята, неизпълнение или основания за прекратяване на договора, не може да валидира порока на сделката по смисъла на чл. 26 ЗЗД. С разглеждането на иска за унищожаване на договора, той не става действителен и изначалните му недостатъци не могат да бъдат заличени, нито пък могат да настъпят правни последици по нищожен договор. Затова се приема, че отхвърлянето на иск за унищожаване на договор не е пречка да се иска обявяването му за нищожен по съответните основания на закона.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 93 от 21 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 699 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: