3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.455
София, 04.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч.т.дело № 120/2011 година
Производство по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма] срещу определение № 1954 от 18.10.2010 г. по ч.гр.д.№ 1521/2010 г. на Софийския апелативен съд с което е потвърдено определението от 23.08.2010 г. по гр.д.№ 1290/2010 г. на Софийски градски съд. С последното първоинстанционният съд е отказал да приеме за разглеждане предявеният от [фирма] инцидентен установителен иск.
Частният жалбоподател подържа, че обжалваното определение е неправилно, постановено при наличието на всички основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] изразява становище за недопустимост на касациононното обжалване по съображения, изложени в депозирания по реда на чл.276, ал.1 ГПК писмен отговор.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят е обосновал достъпът до касационно обжалване с наличието на противоречива практика по въпроса за наличието на правен интерес при предявяването на инцидентен установителен иск – чл.280, ал.1 т.2 ГПК, както и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното определение със задължителната съдебна практика.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след като обсъди данните по делото намира следното:
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Производството пред Софийски градски съд е образувано по предявени от К.” ООД срещу [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.76, ал.1, т1 и т.4 и чл.76, ал.2, т.2 и т.3 ЗМГО с въведени твърдения, че ответникът произвежда месни продукти и по-конкретно „пастет”, който предлага на българския пазар под знак, идентичен с притежаваната от ищеца марка „М.”. В отговора по чл.133 ГПК ответникът [фирма] е поискал съдът да се произнесе по недобросъвестността на [фирма] при регистрирането на марката „М.”, поради противоречие с чл.11, ал.1, т.3, т.6 (bis) и с чл.12, ал.1, т.1 ЗМГО.
Първоинстанционният съд е квалифицирал искането по чл.212 ГПК и отказал да приеме за разглеждане инцидентният установителен иск по съображения, че за установяване недобросъвестността на заявителя на търговска марка е предвиден иск по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, който е иск за факт, чиято допустимост е предвидена със закон. Предметът на този иск е счетен за несъвместим с производството по чл.212 ГПК и без значение за изхода на производството по иска с правно основание чл.76 ЗМГО.
С обжалваното определение въззивният съд също е приел, че искът по чл.26, ал.3, ЗМГО не следва да бъде приет за разглеждане по реда на чл.212 ГПК, но не поради специалния му характер, а поради липсата на правен интерес. Изложени са аргументи, че не всяко трето лице, позоваващо се на по-ранна марка има интерес за предявяването на иск за установяване на недобросъвестност, а само лице, което е поне заявител на спорната търговска марка, което би обусловило процедура по заличаване на регистрацията й, каквито твърдения не били наведени от [фирма] в исковата му молба.
Въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК не е налице, тъй като соченото от частния касатор определение № 94 от 24.11.2008 г. по т.д.№ 470/2008 г. на Второ търговско отделение на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване е постановено по реда на чл.288 ГПК и не съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С представеното с изложението определение № 676 от 27.11.2009 г. е допуснато касационно обжалване по т.д.№ 571/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о. Постановеното по него по реда на чл.290 ГПК решение № 41/27.05.2010 г. съставлява задължителна съдебна практика, но то е неотносимо към настоящия спор, тъй като правният въпрос, по който се съдържа произнасяне е този за съдържанието на понятието „недобросъвестност” в хипотезата, в която бивш съдружник и съуправител на заявителя – ЮЛ, е заявил от свое име регистрацията на търговската марка, съдържаща наименованието (фирмата) на дружеството.
Твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК също не е налице, тъй като с изложението не е представена съдебна практика, съобразно критериите на т.3 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, която да е в противоречие с посочения по-горе правен въпрос.
Съгласно т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС липсата на съдебна практика по даден правен въпрос не съставлява самостоятелно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а други аргументи за наличието му не са изложени, което позволява да се обобщи, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното определение до касация.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1954 от 18.10.2010 г. по ч.гр.д.№ 1521/2010 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: