5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
С., 05.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 353/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 724 от 27.10.2010 год., по в.т.д.№ 177/2010 год. Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 457 от 23.11.2009 год., по т.д.№ 102/2008 год., с което е уважен предявения от Агенция за следприватизационен контрол [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД до размера на сумата общо от 21 764.58 лв., представляваща уговорена неустойка в т.11.2, във вр. с т.5.1.2 от договора за приватизационна продажба от 07.05.1009 год. сключен между ответното ТД и М., поради неизпълнение задължението на купувача по същия и по допълнително споразумение от 27.03.2001 год. за разсрочено плащане на дължимата покупна цена, като в останалата част до пълния претендиран размер от 71 547.07 лв. исковата претенция е отхвърлена като неоснователна.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали с оплакване за неправилност- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Всяка една от тях в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на подадената от насрещната страна касационна жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, съобразно данните по делото и правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Подадените касационни жалби, отговарящи на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността им, са в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и са процесуално допустими, но съдържащото се в тях искане за достъп до касационен контрол е неоснователно, по следните съображения:
І. По касационната жалба на Агенцията за следприватизационен контрол:
Тя касае частта на въззивния съдебен акт на Пловдивския апелативен съд, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за разликата над присъдената сума от 21 764.58 лв. до пълния заявен размер.
Конкретните въведени от този касатор оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, които обуславят исканата касация се свеждат до необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.9 и чл.20 ЗЗД и чл.25,ал.3 от ЗППДОбП/ отм./ при определяне падежите на всяка една от дължимите разсрочени вноски на цената, към които същата се увеличава и на съществените съдопроизводствени правила, свързани с преценката на събрания по делото доказателствен материал и начина на възприемане заключението на изслушаната по делото тройна съдебно- счетоводна експертиза.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поддържа се, че с обжалвания съдебен акт въззивният съд се е произнесъл по значимите за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право, разрешавани противоречиво в практиката на съдилищата, а именно: „Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение да обсъжда всички приложени по делото доказателства, съгласно чл.188, ал.1 и ал.2 ГПК/ отм./?” и „Следва ли заключението на вещото лице да има обвързваща за съда доказателствена сила или същото следва да бъде преценено заедно с другите доказателства по делото?”.
Като израз на визираното противоречие са посочени 2 решения на ВКС: от 26.01.2005 год., по гр.д.№ 1272/2003 год. на състав на ІІ-ро т.о. и № 712/18.11.2004 год., по т.д.№ 141/2004 год. на І-во т.о..
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Последователно в практиката си, формирана при действащия ГПК ВКС е застъпвал становището, че когато страната се позовава на значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК процесуалноправен въпрос, то не е необходимо въззивният съд изрично да се е произнесъл по същия в обжалваното решение, като е достатъчно да е процедирал неправилно и именно въз основа на осъществените от него процесуални действия да се е достигнало до неблагоприятния за жалбоподателя краен правен резултат по делото.
Следователно обстоятелството, че в случая въззивният съд е изградил изводите си за недоказаност на претендираната неустойка в размер над присъдената сума въз основа на ангажираните от страните доказателства, които подробно е обсъдил в съответствие с придадената им от законодателя доказателствена тежест, вземайки предвид и данните от неоспореното заключение на изслушаната по делото тройна – съдебно счетоводна експертиза,относно определяне размера на всяка от годишните вноски след увеличението по чл.25, ал.3, т.3 ЗППДОбП/ отм./, нейния падеж и извършеното от длъжника плащане, което не е възприел безкритично, съпоставяйки го със заключенията на допуснатата в тази насока единична основна и допълнителна експертизи, изключва да е налице твърдяното от касатора отклонение от процесуалното изискване на чл.188, ал.1 и ал.2 ГПК/ отм./ и чл.157, ал.3 ГПК/ отм./, въведено с аналогичните по действащия ГПК норми на чл.12 ГПК и чл.202 ГПК, при последните които е разрешен и възникналия между страните правен спор.
Следователно, доколкото с осъществените процесуални действия във вр. с изграждане на фактическите си и правни изводи въззивният съд не е допуснал несъответствие с изискването на процесуалния закон, това от своя страна означава, че обжалваното решение в частта му, предмет на подадената от този касатор касационна жалба не е постановено в отклонение от трайно установената и последователна съдебна практика на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси, изразена както в цитираните от касатора съдебни актове на отделни състави на ВКС във вр. с приложението на чл.188, ал.1 и ал.2 ГПК/ отм./ и на чл.157, ал.3 ГПК/ отм./, така и в задължителната за съдилищата съдебна практика, служебно известна на настоящия съдебен състав- ППВС № 1/65 год. и ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че по начина, по който са обосновани поставените от касатора въпроси на процесуалното право, те в същността си фактически представляват несъгласие с формираното вътрешно убеждение на съдебния състав въз основа на извършената от същия преценка на доказателствения материал по делото, която освен, че е суверенно право на решаващия съд, коректив на което е единствено проверката за спазване на процесуалния закон, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения искането на Агенцията за следприватизационен контрол за достъп до касационно обжалване следва да бъде оставено без уважение.
ІІ. По касационната жалба на „ [фирма]:
Подадената от касатора [фирма], [населено място] касационна жалба е относима към частта на въззивния съдебен акт на Пловдивския апелативен съд, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в неговата осъдителна част, като поддържаните касационни основания по т.3 на чл.281 ГПК са за процесуална незаконосъобразност, обоснована с допуснато от въззивния съд нарушение на изискванията за преценка на събраните по делото доказателства и нарушение на материалния закон –чл.26 ЗЗД, във вр. с чл.235, ал.1 ТЗ.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът- ответник по спора, позовавайки се отново на допуснатите от въззивния съд нарушения на закона и процесуалните правила, въведени с касационната жалба, поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като „настоящият случай попада изцяло” в неговото приложно поле. В подкрепа на застъпеното становище се позовава на възприетото с решение № 78 от 12.07.1973 год., по гр.д.№ 58/73 год. на ОСГК на ВС разрешение, според което в рамките на преценката си за провопораждащите факти съдът може да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това да приеме съществуването или не на определени правоотношения, както и на изразеното в решение № 125 от 24.02.2006 год., по т.д.№ 370/2005 год. на ВКС, ТК, разбиране, че при отсъствие на валидно формирано съгласие от членовете на УС на търговец, правно и структурно обособен в АД, то е налице липса на сделка, поради невалидно съгласие.
Следователно, така заявени основанията за допускане на касационното обжалване дават основание да се приеме, че в случая въобще отсъстват формулирани от този жалбоподател въпроси на материалното и/ или процесуално право, които съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/ 19. 01.2010 год. на ОСГТК на ВКС да попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК и подлежат на обсъждане в контекста на въведения критерий за селекция.
Изводът на въззивния съд относно приетата действителност на уговорената неустоечна клауза, с който касаторът изразява несъгласие, цитирайки немотивирано за относимостта му към същия съдебно решение на ВКС, свързано с осъществявания от съда косвен съдебен контрол за нищожност на административните актове, дори и да е евентуално незаконосъобразен, сам по себе си не може да обоснове наличие на основната обща предпоставка за допускане на касационен контрол, доколкото е ирелевантен за последната и подлежи на преценка едва при проверка основателността на въведените касационни основания.
Същото се отнася и за другото цитирано решение на ВКС, относимо към приложението на чл.235, ал.1 ТЗ, която норма не е била предмет на обсъждане във въззивния съдебен акт на Пловдивския апелативен съд, предвид единствено въведеното във въззивната жалба на този касатор оплакване за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието и с добрите нрави.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че към основанието по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК цитираната съдебна практика е ирелевантна, а аргументацията му не се изчерпва с бланкетното възпроизвеждане на законовия му текст, както е процедирано от жалбоподателя- арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Следователно изложеното позволява да се обобщи, че визираното основание за достъп до касационен контрол всъщност е свързано единствено и само с поддържаните от жалбоподателя касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които сами по себе си не се явяват основания за допускане на факултативен касационен контрол, поради което предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК – главна и допълнителна отсъстват.
При този изход на делото разноските за производството по чл.288 ГПК следва да останат за страните, така като са направени от тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 724 от 27.10.2010 год., по в.т.д.№ 177/2010 год, по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: