О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
София, 19.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 594/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 70 от 18.01.2012 г. по т.д.№ 2557/2011 г. на Софийски апелативен съд. С последното е отменено решение № 20 от 18.03.2011 г. по т.д.№ 50/2011 г. на Врачанския окръжен съд, вместо което е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма], [населено място] искове за признаване за установено на основание чл.694 ТЗ, че ответникът дължи на Банката 160 000 евро с равностойност 312 933.80 лв., представляващи наказателна лихва по договор за кредит № 1060/01.09.2008 г. за периода 15.09.2009 г. до 26.03.2010 г. и в размер на 20 833.33 евро с левова равностойност 40 746.45 лв., представляваща наказателна лихва по чл.7, ал.1 от договор за кредит от 01.09.2008 г. за периода от 26.03.2000 г. до 20.04.2010 г., неприети като вземания в производството по несъстоятелност по т.д.№ 6/2010 г. по описа на ВрОС.
В касационната жалба са въведени доводи за наличие на основанията по чл.281, т.2 и 3 ГПК поради недопустимост на въззивното решение като постановяване при участието на синдика като представител на длъжника и съдържащо произнасяне „свръх петитум”, като алтернативно се поддържа и неправилност поради нарушения на материалния закон, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на всички визирани в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК основания.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, като излага и доводи за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Предмет на делото е установяване по реда на чл.694 ТЗ съществуването на неприетите вземания на Банката от [фирма] /н/ за наказателна лихва в размер на 160 000 евро, начислена за периода от 15.09.2009 г. до 26.03.2010 г. и за наказателна лихва в размер на 20 833.33 евро за периода от 26.03.2010 г. до 20.04.2010 г.
Въззиният съд, за да постанови обжалвания резултат приел за установено от фактическа страна, че между страните по спора е сключен договор за банков кредит № 1060/2008 г. от 01.09.2008 г. за сумата 3 000 000 евро, като крайният срок за погасяването на всички задължения по кредита е съответното число на 12-ия месец от датата на предоставяне на кредита, но не по-късно от 15.09.2009 г. Изрично за изплащането на главницата в. т.6, ал.1 било посочено, че следва да се издължи в пълен размер до края на договорения срок, но не по-късно от 15.09.2009 г., като било безспорно между страните, че това е датата, която би поставила длъжника в забава за цялата главница, тъй като до този момент кредитополучателят дължи заплащането само на възнаградителна лихва, но не и на главница. Според т.5, ал.1, Раздел ІІ се дължи възнаградителна лихва, определена като сбор от едномесечния ЮНИБОР + 2,5 % надбавка, а съгласно т.7, ал.1 за наказателната е уговорено да се счита договорената при забава в плащането на главницата и/или начислени лихви по каквито и да е било причини, като в тази хипотеза Банката олихвява просрочената главница с наказателна лихва в размер на основния лихвен процент плюс надбавка от 10%. Прието е за установено от заключението на ССЕ, че в периода 01.09.2009 г. до 15.03.2010 г. с осем превода длъжникът е направил плащания в размер общо на сумата 116 900.19 евро, представляваща погашения на задължението за възнаградителни лихви, чийто размер е определен по идентичен начин като за периода преди 15.09.2009 г. и със същото основание „погасяване на вноска”, които в счетоводните книги на банката са осчетоводявани също като възнаградителни лихви, като в полето за наказазателни лихви е отразена нулево задълъжение.
Посочено е, че след изтичане на падежа 15.09.2009 г. е започнала размяна на кореспонденция с предложения от длъжника за продължаване на срока, на което с писмо от 11.11.2009 г. банката отговорила, че то може да се разгледа след получаване на актуални финансови данни към края на 2009 г., а след това му предложила подписването на анекси към договор за кредит. Представено е и писмо от ответника от 25.11.2009 г. до банката, с което изразил несъгласие със значително увеличения от нея размер на вноските по кредита.
Въз основа на така приетите факти въззивният съд приел, че е фиксиран краен срок, до който кредиторът е дал съгласие предоставените парични средства да се използват срещу заплащане на възнаградителна лихва. След тази дата правото на такава лихва отпада и реципрочно се явява правото му на наказателна лихва. В настоящия случай, вместо да се възползва от това си право, кредиторът продължил да събира възнаградителна лихва. Кумулирането им според съда е недопустимо, а кредиторът не претендира разликата между тях двете. Право на длъжника е да посочи какво погасява, а това в случая са възнаградителните лихви, срещу което Банката не е възразила и е усвоявяла получаваните средства именно като такива. Прието е, че по този начин последната е манифестирала съгласие с така предложеното погасяване, както и мълчаливо съгласие /чл.293, ал.6 ТЗ/ договорът да бъде продължен, приемайки плащанията на длъжника като погасяване на възнаградителните лихви. Вярно било, че с решението по чл.630 ТЗ вземането на Банката става предсрочно изискуемо и длъжникът дължи наказателна лихва, но същевременно начина й е определен чрез препращане към договорната лихва. За нея обаче ССЕ констатирала, че кредиторът е приложил методика, включваща базисен лихвен процент, която не съответствала на уговореното в чл.5 досежно едномесечния ЮРИБОР, а с това и сумата, сочена като претенция за наказателна не съответствала на договореното, като какъв би бил нейния размер съобразно клаузите на договора Банката не е ангажирала доказателства.
Настоящият състав на ВКС намира, че възизвното решение е валидно и допустимо.
Неоснователно е твърдението на касатора, че като постановено с участието на синдика на длъжника, същото е недопустимо. Вярно е, че с цитираното в изложението Решение № 155 от 13.10.2011 г. на ВКС по т.д.№ № 652/2010 г., ТК, ІІ т.о. е прието, че синдикът не е легитимиран да представлява длъжника в производството по установителния иск по чл. 694 ТЗ. В разглеждания случай както в първоинстанционното, така и във въззивното производство несъстоятелния търговец е бил представляван от законния му представител чрез упълномощения от него процесуален представител. Обстоятелството, че на назначения му синдик е била изпратена призовка от деловодството, без да се посочи съдебния акт, въз основа на който тя е изготвена, а и такъв не е постановен от първоинстанционния съд, участието му в заседанията не му придават качеството на страна в производството, както неоснователно се поддържа от касатора.
Твърдението на касатора, че предмет на спора е вземането му за разликата между наказателната и възнаградителна лихва, с което е обоснован довода за произнасяне от въззивния съд „свръх петитум”, се прави за първи път с касационната жалба. Предмет на делото е съществуването на вземането му за наказателни лихви, който в нито един момент не е могъл и не е бил изменян от ищеца, сега касатор, доколкото той следва да бъде идентичен с предявеното, но неприето вземане, а то е именно за дължими по договора за кредит наказателни лихви.
Настоящият състав намира, че не са налице и поддържаните основания за допускане на касационно обжалване за проверка на правилността на въззивното решение.
Поставеният в изложението въпрос за поредността на погасяванията по чл.76, ал.2 ЗЗД би имал значението на определящ за изхода на делото въпрос само ако при извършените от ответника плащания не е заявил кое от задълженията погасява. Изрично в решението си съдът се е позовал на заключението на ССЕ, според което последният като основание в платежните документи е посочено „погасяване на вноска” към Банката, чийто размер е идентичен с размера на възнаградителната лихва, плащана на същото основание преди 15.09.2009 г. Освен че така формулираният въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, то не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Според касатора разрешението на въззивния съд е дадено в противоречие с практиката на ВКС, но с цитираните в изложението съдебни актове обаче е разгледан въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД по отношение на мораторната, а не на възнаградителната лихва.
Не е налице и твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поставеният въпрос може ли да се дължи едновременно възнаградителна и наказателна лихва не е правен, тъй като отговорът му е обусловен от конкретните уговорки между страните по банковия кредит и именно след тълкуване на клаузите му съдът е отговорил отрицателно. Следователно така формулираният въпрос е фактологически и доколкото същият не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на сочената от касатора допълнителна предпоставка за достъп на въззивното решение до касация.
В изложението на основанията касаторът сочи и това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за поредността на погасяванията по чл.76, ал.1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое от задълженията погасява. Въпросът е зададен във връзка с изложения като допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че плащанията на ответника са извършени за погасяване на възнаградителните лихви, осчетоводяването им като такива и от страна на Банката. Така зададен, въпросът е неотносим към изхода на спора, тъй като с разпоредбата на чл.76, ал.1 ГПК е регламентиран реда за погасяване на няколко еднородни задължения, а в случая въззивният съд е отрекъл съществуването му по съображения, че кумулирането на възнаградителна и наказателна лихва е недопустимо.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 70 от 18.01.2012 г. по т.д.№ 2557/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: