О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.248
София, 28.04.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3342/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. Г. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 584 от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 3245/2012 г. на Софийски апелативен съд. С решението е потвърдено решение от 13.07.2012 г. по гр.д. № 128/2012 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на С. С. Д. сумата 46 0000 лв. – задължение по запис на заповед, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1463/2011 г. на Петричкия районен съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, а допускането на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че като значим за изхода на делото, процесуалноправният въпрос „Допустимо ли е съдът да пренебрегва събрани в хода на съдебното производство доказателства, сочещи на наличието на определени факти, тъй като страните по делото не били направили изрични твърдения за наличието на тези факти” е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по въпросът за приложението на чл.142, ал.2 ГПК счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответната страна С. С. Д. не е изразила становище по допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.278, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамки те на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане с настъпил падеж. Изложени са съображения, че след като ищецът в хода на цялото производство се е позовавал на абстрактния характер на ценната книга, съдът следва да извърши проверка за съществуването на каузално правоотношение само ако длъжникът е направил възражение за наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден записът на заповед, като тежестта на доказване е на ищеца – поемателят по записа на заповед. В настоящият случай длъжникът по записа на заповед се позовал на липсата на каузално правоотношение, като първоначално в отговора на исковата молба е поддържал, че преди да подпише ефекта, ищецът му бил обещал заем, до какъвто договор не се стигнало, а във въззивната жалба е поддържал, че в съдебното производство последният не е доказал предаването на заемната сума. Счетено е, че показанията на свидетелите на ищеца, според които ответникът не е върнал дадената му от ищеца в заем сума от 46 000 лв. са без правно значение, тъй като ищецът не е искал допускането им за установяване на заемно правоотношение, които от друга страна са и недопустими с оглед правилото на чл.146, ал.1, т.3 ГПК и при изрично заявеното от ответника несъгласие за допускането им. Посочено е, че ищецът е искал допускането им само за установяване на уговорки между страните по делото за връщане на процесната сума, поради което другите изявления на свидетелите не следва да се обсъждат. Въз основа на изложеното е прието, че след като никоя от страните не се позовава на връзка на записа на заповед с каузално правоотношение, то следва да се сподели извода на окръжния съд, че основателността на установителния иск е обусловена единствено от доказването на формалната редовност на записа на заповед и съответствието му с изискванията на чл.533 ТЗ, което в случая е налице.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия правен въпрос – допустимо ли е при постановяване на решението си съдът да игнорира събрани по делото доказателства относно факти, които не са изрично твърдяни от страните по него. Според т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Правният въпрос е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване.
Поставеният правен въпрос от жалбоподателя касае приложение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК, които са ясни, пълни и непротиворечиви и не се нуждаят от тълкуване. По приложението на текста е формирана трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за настъпили промени в законодателството и обществените условия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос, свързан с приложението на чл.142, ал.2 ГПК. Поставеният въпрос не е обсъждан от въззивния съд, като следва да се отбележи, че освен че не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, касаторът не е посочил задължителна съдебна практика в подкрепа на изложения от него селективен критерий.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 584 от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 3245/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: