О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 431
София, 01.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3602/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба от К. Ж. Б. и Вихър К. Н., и двамата от [населено място] срещу въззивно решение № 595 от 20.06.2013 г. по в. т. д.№ 675/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 784 от 27.02.2013 г. по гр.д.№ 15235/2011 г. на Варненския районен съд, 30 състав. С последното е прието за установено в отношенията между страните по предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, че касаторите дължат на [фирма] при условията на солидарност като поръчители по договор за кредит №11/14781670/09.11.2007 г. сумата 18 889.37лв. – главница., сумата 7 100.24 лв. – договорна лихва за периода 03.06.2010г. до 24.02.2011г., сумата 1 080.24 лв. – наказателни лихви за периода 29.10.2010г. до 24.03.2011г., сумата 50 лв. – заемни такси за периода 09.11.2009г. до 24.03.2011г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 25.03.2011г. по ч.гр.дело №4585/2011 г. по описа на В. до окончателното й изплащане, както и сумата 1 263.40 лв., представляваща направени в производството съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба са въведени касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, а в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение № 52 от 10.09.2010 г. на ВКС по т.д.№ 62/2009 г., ТК, ІІ т.о. и Решение № 80 от 05.04.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1262/2009 г., ГК, ІV г.о., като в него се излагат твърдения, че защитната теза на касаторите и в двете инстанции е привидност на сключения между ищеца и кредитополучателя договор за текущо потребление, с която сума считат, че е погасено задължение на последния по предходно сключен между тях договор за банков кредит от 2006 г. Излагайки подробно хронологията на сключване на договора между кредитополучателя и ищцовата страна, касаторите поддържат, че въззивният съд не е отговорил на въпроса какъв е характера на обезпечения от тях договор – новация на предходния договор за кредит (вероятно необезпечен), договор за встъпване в дълг от страна на поръчителите или действителен трети договор за кредит за текущи нужди.
Ответникът по касация [фирма] не е изразила становище по допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено, че между страните по спора е възникнала валидна облигационна връзка по силата на договор за поръчителство, обезпечаващ договор за кредит за текущо потребление №11/14781670/09.11.2007 г., по който ищцовата банка е предоставила на Х. К. М. кредит в размер на 20 000 лв. Според заключението на съдебно графологична експертиза, подписите положении под поръчители са на двамата ответници, от което е направен извод, че не е проведено успешно доказване на възражението им за нищожност на договорите поради липса на съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД. Предоставеният кредит в размер на 20 000 лв. е усвоен чрез разплащателна сметка с титуляр Х. М. на 09.11.2007 г., а с допълнително споразумение от 30.10.2009г., кредитът е разрочен, като към същото са приложени и договори за поръчителство, подписани и от ответниците. Въз основа на заключението на ССЕ е прието, че кредитополучателят е изпаднал в забава за период повече от 90 дни (последно плащане през 03.06.2010г., и на основание чл.19,т.2 и чл.20 от ОУ към договора банката-ищец е упражнила правото си да превърне целият кредит в предсрочно изискуем, ведно с начислените договорни лихви и наказателни такива, каквато воля е демонстрирана с подаването на заявлението по реда на чл.417 от ГПК. По делото безспорно бил установен размера на дължимите суми, като главница, договорни и наказателни лихви и настъпилата предсрочна изискуемост на целия кредит, а по договора за кредит по силата на чл.141 ЗЗД ответниците Б. и Н. като солидарно задължени с главния длъжник Х. М. дължат цялата сума по кредита, ведно с договорните и наказателните лихви.
Възражението на ответниците за нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД на договора за кредит и допълнителното споразумение, обосновано с твърдението, че банката не е следвало да отпуска кредит на Х. М., тъй като не е разполагал с доходи за покриването му, както и поръчителите, с което нарушила вътрешните си правила е счетено за неоснователно. Посочено е, че съгласно чл.74, ал.3 ЗКИ банките приемат правила относно организацията и дейността на вътрешния контрол и създават системи за контрол, съобразени с обема на извършваните операции, разнообразието на сделките и видовете рискове, произтичащи от тях, в съответствие с наредба на БНБ, но нарушаването им, ако се установи такова, доколкото не представляват нормативен акт, в никакъв случай, не съставлява нарушение на императивна правна норма, което да влече след себе си нищожност на договорите за кредит и поръчителство поради противоречие със закон. Посочено е, че в тежест на ответниците е да докажат твърдяната симулация на договора за кредит, но нито пред първата, нито пред въззивната инстанция са представени доказателства в тази насока.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Те не са формулирали конкретен материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Твърденията за неправилност на решението са ирелевантни към производството по чл.288 ГПК, тъй като са относими към общите оплаквания за незаконосъобразност на постановения съдебен акт и се квалифицират по чл.281 ГПК.
За да е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК, който селективен критерий се извежда от позоваването на решения на ВКС, следва поставеният релевантен въпрос да е разрешен със задължителна съдебна практика, в противоречие, с която се е произнесъл по същия въпрос въззивният съд /ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Посочването, че решението противоречи на постановени по реда на чл.290 ГПК решения следователно не е достатъчно, за да бъдат установени предпоставките на нормата, след като не е поставен конкретен правен въпрос.
В обобщение не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 595 от 20.06.2013 г. по в. т. д.№ 675/2013 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: