О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 893
гр. София, 11.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1927 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], срещу решение № 26 от 20. 01. 2017г., постановено по в. гр. дело № 574/2016г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 814 от 15.06.2016г. по гр. д. № 1049/2016г. на Русенски районен съд в частта му, с която са уважени предявените от Л. К. К. срещу касатора искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване на незаконно и отмяна на уволнение, извършено със заповед № 47/30. 12. 2015г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ, и за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „кондуктор“ в отдел „Планиране“, направление „Транспортна дейност и бизнес развитие“, и иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 2 413.04лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, за периода: 31. 12. 2015г. – 30. 06. 2016г., ведно със законната лихва от 01. 07. 2016г..
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси:
1/ „Кога настъпва процесуалната преклузия за представяне на писмени доказателства от страна на ищеца при разглеждане на делото по реда на бързото производство?“, по който сочи противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 11.03.2014г. по гр. дело № 1425/2012 г. на ІІІ г.о. и решение № 69 от 07.05.2013г. по гр. дело № 372/2012 г. на ІV г.о.;
2/ „Трябва ли задължително да се спази производството по възстановяване на срок, предвидено в ГПК, с подаване на молба в определени срокове и обосноваване на предпоставките за възстановяване на срок, включително, необходимо ли е произнасяне на съда по тази молба с конкретен съдебен акт?“, по който навежда противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно с определение № 181 от 08.03.2013г. по ч.гр. дело № 1208/2013г., определение № 222 от 25.03.2013г. по ч.гр. дело № 1484/2013г. и определение № 160 от 05.04.2013г. по ч.гр. дело № 2191/2013г.;
3/ „Налице ли са особени непредвидени обстоятелства, когато само пълномощникът на страната е пътувал извън границите на държавата, а това пътуване е насрочено почти месец преди конкретното му осъществяване?“, по който твърди противоречие с: решение № 315 от 12.03.2014г. по гр. дело № 6752/2013г. на ВКС, І г.о., определение № 39 от 278.03.2014г. по ч.гр. дело № 5299/2013г. на ВКС, определение № 652 от 11.12.2012 г. по ч.гр. дело № 522/2012г. на ВКС, определение № 526 от 17.11.2011г. по ч.гр. дело № 497/2011г. на ВКС, определение № 507 от 04.11.2011г. по ч.гр. дело № 492/2011г. на ВКС, определение № 247 от 01.06.2010г. по гр. дело № 178/2010г. на ВКС, І г.о. и определение № 498 от 29.09.2009г. по ч.гр. дело № 530/2009г. на ВКС, ІІІ г.о.;
4/ „Допустимо ли е представянето на нови доказателства във въззивното гледане на делото, с въззивната жалба, ако в доклада си първоинстанционният съд не е указал доказателствена тежест на страната по отношение на факти и обстоятелства?“, по който сочи противоречие с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 371/2013 от 05.03.2014г. по гр. дело № 1906/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 32 от 10.03.2016г. по гр. дело № 4741/2015г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 304 от 01.10.2015г. по гр. дело № 2460/2015г. на ВКС, ІV г.о., решение № 66 от 30.06.2016г. по т.д. № 3803/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 7 от 27.01.2015 г. по гр. дело № 2427/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 223 от 13.10.2014г. по гр. дело № 1945/2014г. на ВКС, І г.о., решение № 63 от 05.04.2013г. по гр. дело № 558/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 40 от 13.095.2011г. по т.д. № 384/2010 г. на ВКС, І т.о., решение № 107 от 13.07.2016г. по т.д. № 764/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 20 от 09.03.2011г. по т.д. № 311/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 700 от 06.12.2010г. по гр. дело № 304/2010г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 50 от 04.07.2016г. по гр. дело № 5163/2015г. на ВКС, ІІ г.о.;
5/ „Задължително ли въззивният съд трябва да се произнесе по въззивната жалба като я уважи или отхвърли изцяло или частично и може ли да не разгледа насрещната въззивна жалба, но да формира диспозитив по отношение на претендираното в нея?“, по който навежда доводи за противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 67 от 24.03.2016г. по гр. дело № 5264/2015г. на ВКС, І г.о., решение № 77 от 17.03.2015г. по гр. дело № 2040/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение № 73 от 21.08.2015г. по гр. дело № 4704/2014г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 101 от 03.06.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на ВКС, І т.о.;
6/ „Какви са правомощията на въззивния съд, ако първоинстанционният е уважил предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за целия шестмесечен период, а последният не е бил изтекъл към постановяване на първоинстанционното решение?“, по който релевира противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: решение № 77 от 17.03.2015г. по гр. дело № 2040/2014г. на ІV г.о., решение № 67 от 24.03.2016г. по гр. дело № 5264/2015 г. на І г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. дело № 5264/2015 г. на І г.о., решение № 73 от 21.08.2015г. по гр. дело № 4704/2014г. на ІV г.о. и решение № 101 от 03.06.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на І т.о.;
7/ „Извършва ли процесуално нарушение въззивният съд, ако приеме, че са налице пороци във връзка с доклада на първата инстанция, станали повод за въззивното обжалване, но не даде изрични указания на страните във връзка с констатираните нередовности?“, по който твърди противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 81 от 27.02.2014г. по гр. дело № 114/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение № 358 от 19.12.2012г. по гр. дело № 956/2011г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 158 от 01.07.2013г. по гр. дело № 1008/2012г. на ВКС, ІV г.о..
8/ „Относимо ли е наличието на служебно правоотношение или граждански договор за полагане на труд на уволнения работник/служител при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ през шестмесечния период по чл. 225, ал. 1 КТ? Дължи ли се обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, ако уволненият работник/служител е реализирал доходи от труд от такива правоотношения през цитирания период?“, по който сочи, че липсва съдебна практика, а цитираната такава е по частични въпроси / решение № 483 от 18.05.2005г. по гр. дело № 31/2003г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 166 от 21.08.2015г. по гр. дело № 4468/2014г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 971 от 03.07.2006г. по гр. дело № 2811/2003г. на ВКС, ІІІ г.о./, поради което допускането на касационно обжалване ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и
9/ „Трябва ли документите, с които се заявява и удостоверява заемане на съответната синдикална длъжност по смисъла на чл. 333, ал. 3 КТ, да бъдат актуални към датата на уволнението на работника/служителя и, за да бъдат актуални, в какъв времеви период назад те трябва да бъдат издадени?“, по който поддържа отсъствие на съдебна практика и значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба /ищца в производството/ – Л. К. К. представя писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, но не са налице сочените общо и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Въззивният съд е приел предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ за основателни, признавайки процесното уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ /съкращаване на щата/ за незаконно поради непреодоляна закрила по чл. 333, ал. 3 КТ – недадено съгласие от национален синдикат „Защита“ за прекратяване на процесния трудов договор с оглед обстоятелството, че ищцата е председател на секцията на този синдикат в ответното предприятие. Намерил е за установен по делото факта, че преди и към момента на уволнението служителката на длъжност „кондуктор“ е член на синдикалното ръководство на горепосочената синдикална организация, поради което се ползва от специалната закрила на чл. 333, ал. 3 КТ при съкращаване на щата, който факт е признат извънсъдебно от ответника в отправеното до синдиката искане за даване на съгласие за уволнението на ищцата и в разменена писмена кореспонденция, приложени към исковата молба. Представените в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства от ищцата в хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК досежно ръководните й функции в НС „Защита“, приети от първоинстанционния съд, само подкрепят фактическият извод, изведен от представените към исковата молба изходящи от работодателя писмени документи, за качеството на ищцата на председател на съответната синдикална секция и за знанието на ответника за този факт преди процесното уволнение. В този смисъл формулираните от касатора в касационната му жалба горепосочени първи, втори, трети и девети въпроси, не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обуславящи за решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение.
По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ Русенски окръжен съд е отстранил допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в уважаване на иска за период, изтичащ след постановяване на първоинстанционното решение, като в съдебно заседание е извършил служебна справка с оригинала на трудовата книжка на ищцата, от който е установил, че след прекратяване на процесния трудов договор няма вписан друг трудов договор. Приел е и удостоверение № 17-00044362/30. 11. 2016г. на НОИ, ТП – Р., удостоверяващо че за периода 31. 12. 2015г. – 01. 07. 2016г. на ищцата не е изплащано парично обезщетение и/или помощ. Намирайки, че за целия процесен шестмесечен период / 31. 12. 2015г. – 30. 06. 2016г./ ищцата е била без работа, въззивният съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, с който ответникът е осъден да й заплати обезщетение за оставане без работа на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 2 413.04 лв.. Горепосоченото разрешение, дадено от Русенски окръжен съд, е изцяло съобразено с безпротиворечивото разрешение на формулирания от касатора шести правен въпрос, съдържащо се в задължителната практика на ВКС по чл. 290 и чл. 274, ал. 3 ГПК /решение № 326 от 03. 08. 2010г. по гр. д. № 1498/2009г. на 3 г.о.; решение № 149 от 08. 06. 2011г. по гр. д. № 1884/2009г. на 4 г.о.; определение № 252 от 18. 05. 2010г. по ч. гр. д. № 264/2010г. на 3 г.о.; определение № 273 от 26. 05. 2010г. по ч. гр. д. № 278/2010г. на 3 г.о. и др./. Според последното когато съдебното дирене в първоинстанционния съд е приключило преди изтичане на 6 – месечния период по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както е по процесния казус, във въззивното производство е допустимо съгласно чл. 266 ГПК събиране на нови доказателства за новонастъпили обстоятелства – оставане на ищеца без работа до края на 6-месечния период и уважаване на иска въз основа на тези доказателства за целия 6 – месечен период. Следователно шестия поставен от ответника в касационната му жалба правен въпрос, макар да осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не удовлетворява релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като даденото разрешение в атакуваното въззивно решение е в съответствие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което обстоятелство от своя страна изключва и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото/.
Останалите поставени от касатора въпроси не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са формулирани абстрактно и не са от значение за изхода по конкретното дело. Освен това даденото от въззивния съд разрешение по тях е изцяло съобразено с формираната задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, цитирана от касатора, вкл. ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на петия въпрос следва да бъде посочено и че, произнасянето на въззивния съд по насрещната въззивна жалба на ищцата е извън предмета на настоящото касационно производство, образувано само по касационна жалба на ответника. Осмият поставен от касатора въпрос въобще не е обсъждан от Русенски окръжен съд, тъй като не е бил въведен в предмета на доказване по делото нито от една от страните /служебно или друго трудово правоотношение през процесния 6 – месечен период след процесното уволнение нито е твърдяно от страните, нито за такова някоя от тях е искала или представяла доказателства/.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 800 лв. – хонорар за един адвокат, чието плащане е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 27. 04. 2017г..
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 26 от 20. 01. 2017г., постановено по в. гр. дело № 574/2016г. на Русенски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], представлявано заедно от Н. С. К. и А. Д., чрез адв. Б. М., със съдебен адрес: [населено място], да заплати на Л. К. К., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], сумата 800 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.