ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 13
София, 08. януари 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3367 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 133/20.03.2017 на Русенския окръжен съд по гр. д. № 66/2017, с което е потвърдено решение № 1452/17.11.2016 на Русенския районен съд по гр. д. № 7148/2015, като са уважени предявените искове за прогласяване на нищожност на договори за продажба на недвижим имот на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради привидност и противоречие със закона.
Недоволна от решението е касаторката Д. П. Ф., представлявана от адв. Цв. Д. от В., която го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти за всяка от отделните сделки, чиято действителност се оспорва и по материалноправните въпроси имат ли значение на признание за действителност на придобиването – декларирането на имота пред органите на съответната местна администрация и разпореждането с него чрез учредяването на договорна ипотека и за необходимостта от общо съгласие на всички страни при симулация, които (въпроси) са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата Б. С. М., представляван от адв. И. М. от РАК, я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и не следва да се да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Претендира направените разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 24.09.1993 г. ищецът е придобил недвижим имот – апартамент, преди да сключи граждански брак с третата ответница на 24.01.1998 г., прекратен с развод с влязло на 08.05.2014 г. в сила решение. На 25.01.2000 ищецът, действащ със съгласието на съпругата си е продал на втория ответник Ю. Г. този недвижим имот, който го е продал обратно на ищеца на 15.05.2000 г., като на 29.09.2000 г. ищецът, заедно със съпругата си са продали същият недвижим имот на С. Х., който на 27.02.2006 г. го е продал обратно на ищеца. Ищецът претендира, че извършените продажби (от 25.01.2000 г. и 29.09.2000 г.) са нищожни поради привидност, тъй като с тях са прикрити други правоотношения – обезпечаване на парични заеми, отпуснати от К. А. на Е. Ф. (брат на ответницата Д. Ф. – бивша съпруга на ищеца). В отговорите на исковата молба ответниците Ю. Г. и С. Х. са изразили становище за основателността на иска, като са признали истинността на фактите, изложени в исковата молба, като са посочили, че са виждали ищеца и съпругата му единствено при нотариус за изповядване на съответната сделка и имотът е служел като гаранция за даден паричен заем на Е. Ф. – брат на третата ответница от К. А., който е разпитан като свидетел и е заявил, че се съгласил да даде паричен заем, но само срещу покупко-продажба на недвижимия имот. Прието е за установено с оглед показанията на другите разпитани свидетели, че ищецът и неговата съпруга не са познавали купувачите по сделките, а след погасяването на заемите собствеността върху апартамента била отново прехвърлена обратно на семейство М., които са останали да живеят в имота. Съдът е приел, че макар да няма обратно писмо, предвид свидетелските показания и отговорите на двамата ответници, които изрично заявяват привидността на сключените сделки, е направено изцяло признание на иска. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че договорите за покупко-продажба от 25.01.2000 г. и от 29.09.2000 г. са привидни, тъй като страните по двата договора не са искали настъпването на правните им последици (прехвърляне на собственост и заплащане на продажна цена) и с тях са прикрити други правоотношения – обезпечаване на парични заеми и тези сделки са нищожни на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 ЗЗД, както и поради противоречието им със закона, тъй като противоречат на нормите на чл. 152 и чл. 209 ЗЗД.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят решението по делото, но те са решени в съответствие с установената съдебна практика. Съдът е съобразил задължението си да обсъди в мотивите на решението всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, както и че привидността на сделката не се опровергава от обстоятелството, че страните са я поддържали с част от поведението си, а с друга част от поведението си са я признавали, както и че симулативността на сделката има значение за правното действие на последващите сделки, с които сумалативността се разкрива.
При този изход на делото, на ответника по касацията Б. С. М. следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 133/20.03.2017 на Русенския окръжен съд по гр. д. № 66/2017.
ОСЪЖДА Д. П. Ф., от [населено място] да заплати на Б. С. М. от [населено място] сумата 800 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.