О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 951
гр. София, 28.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3430 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на Г. И. П., с адрес [населено място], [улица], № 1, вх. А, чрез особения представител адв. Г. Д. Г., срещу решение № 232/25. 01. 2017г. по в. гр. дело № 949/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е отменен установителния диспозитив на решение от 31. 08. 2015г. по гр. дело № 10560/2009г. на СГС по иск с правно основание чл. 26 ЗЗД и вместо това е призната за установена недействителността по иск с правно основание чл. 42 ЗЗД спрямо Е. А. М., Г. Г. Ч.-М., А. А. Л., М. А. Л. (наследници на първоначалния ищец А. А. Х.) и Г. И. П., на сделката, сключена с нотариален акт № 22, н.д. 367/22.12.2006г. за продажба на апартамент в [населено място], [улица], трети надпартерен етаж, със застроена площ 96 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, клозет, кухня, баня, две антрета и балкон, ведно с таванско помещение № 7 и 9.8/100 идеални части от дворното място и сградата, застроена в УПИ X., квартал 446, местност Центъра, с площ 393 кв.м..
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, а и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост– основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по непредявен иск, служебно изменяйки основанието и петитума на претенцията?“, релевирайки противоречие на атакуваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 89/15.07.2009г. по т.д. № 700/2008г. на ТК, I т.о.; решение № 176/03.11.2010г. по т.д. № 118/2010 на ТК, II т.о.; решение № 19/30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ГК, II г.о.; решение № 110/15.11.2011г. по т.д. № 879/2010г. на ТК, I т.о. и решение № 132/05.11.2010г. по т.д. № 896/2009г. на ТК, I ТО.
Ответницата по касационната жалба /наследница на първоначалния ищец/ – Е. А. М., чрез адв. В. М., подава писмен отговор в законоустановения срок, в който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата по касационната жалба /наследница на първоначалния ищец/ – Г. Г. Ч.-М., чрез адв. В. Р., депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Моли да й бъдат присъдени направени пред ВКС съдебно-деловодни разноски, за които представя договор за правна защита и съдействие от 03.04.2017 г., инкорпориращ разписка за платено в брой адвокатско възнаграждение.
Останалите ответници по касационната жалба – А. А. Л. и М. А. Л. не подават отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 42 ЗЗД, с цена на иска над 5 000 лв., но не са налице общото и допълнителното основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 42 ЗЗД, като е намерил за основателен довода на ответника /въззивник/, че при определяне на правната квалификация на предявения иск от първоинстанционния съд по чл. 26 ЗЗД е допусната грешка. Доколкото е било безспорно между страните в процеса, че предмет на исковата претенция е договор за покупко-продажба на апартамент, материализиран в нотариален акт № 22, н.д. № 367/22.12.2006г., сключен между купувач Г. И. /ответник/ и продавач А. Х. /първоначален ищец/, от чието име е действал като пълномощник И. А., но без представителна власт за сключване на процесната сделка, то приложимата според САС правна норма като основание на заявения правен спор е чл. 42 ЗЗД, а не посочената от СГС – чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При анализиране на спора по същество относно обстоятелството дали пълномощното, легитимирало продавача, е автентично или не, въззивният съд е изследвал неговото съдържание и изводите на вещите лица относно депозирания пред нотариуса упълномощителен документ, послужил за изповядане на сделката. Намерил е за установено, че са изготвени две пълномощни с упълномощител първоначалния ищец и пълномощник И. А., като пълномощното, представено при сключване на договора за покупко-продажба на процесния апартамент, е неавтентично; същото пълномощно е иззето поради жалба на ищеца за фалшифициране на подписа му и е доказателство в досъдебно производство. Счел е, че относно този упълномощителен документ е налице единодушие на всички експерти, по всички приети експертизи, че нито подписът, нито ръкописното изписване на името на продавача са осъществени от първоначалния ищец. Относно второто пълномощно, съхранявано като оригинал от нотариуса, заверил подписа в упълномощителната сделка, е посочил, че има разноречиви становища на експерти графолози относно неговата автентичност, но безусловното и общо становище на вещите лица е, че ръкописното изписване на името на упълномощителя не е осъществено от последния. САС е преценил, че второто пълномощно, което е автентично и е съхранявано като оригинал от нотариуса, заверил подписа в упълномощителната сделка, няма отношение към другото, доказано като неавтентично, пълномощно, представено пред нотариуса, изповядал процесната сделка за покупко-продажба на апартамента. Заключил е, че е налице сделка, сключена от пълномощник без представителна власт, поради което е уважил предявения иск с правно основание чл. 42 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В изложението към касационната жалба на ответника не са формулирани относими към конкретния правен спор правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за недопустимост на въззивното решение, съставляващи касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, които биха могли да бъдат обсъдени само в случай, че бъде допуснат след предварителната селекция по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК касационен контрол на въззивното решение.
В рамките на извършената служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивния акт с оглед разрешенията в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и във връзка с наведените от касатора твърдения, че въззивният съд е разгледал непредявен иск и постановил недопустимо решение, настоящият състав не намира, че съществува вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен или недопустим. В мотивите на ТР № 2/2011г. от 29. 02. 2012г. по тълкувателно дело № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС е даден принципен отговор на въпроса за значението на правната квалификация за допустимостта и основателността на иска, възприет и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 406 от 14.01.2014г. по гр. д. № 1585/2013г. на IV г. о.; решение № 146 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 1725/2013г. на II г. о.; решение от 20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011г. на II г. о.; решение от 23.07.2010г. по гр. д. № 92/2009г. на IV г. о.; решение № 65 от 27.04.2016г. по гр. д. № 3693/2015г. на III г. о. и др./, според който отговор „правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му“.
В настоящия случай въззивният съд е приложил относимата материалноправна норма /чл. 42 ЗЗД/ към заявеното от ищеца основание на иска /изложените в исковата молба обстоятелства/, при което нито е излязъл извън предмета на делото, нито – извън обхвата на търсената защита, поради което извършената промяна на правната квалификация е относима единствено към правилността на въззивното решение, но не и към неговата допустимост.
Следва да бъде посочено също, че според цитираната по-горе практика на ВКС по чл. 290 ГПК, правната квалификация на иска се определя от съда, а посочената от ищеца в исковата молба правна квалификация не е задължителна за първия. Когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е дал неправилна правна квалификация на иска /както е по настоящия казус/, той е постановил неправилно, а не недопустимо решение, поради което въззивният съд следва да разгледа делото и разреши спора въз основа на правилната правна квалификация на иска. В този смисъл са и изложените мотиви в т. 2 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следователно дори да беше осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като атакуваното въззивно решение е изцяло съобразено със задължителната горепосочена безпротиворечива практика на ВКС.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът – ответник следва да бъде осъден да заплати на ответницата Г. Г. Ч.-М. сумата 400 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, платен съгласно разписка в договор за правна помощ, приложена към отговора на касационната жалба.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 232 от 25. 01. 2017г. по в. гр. дело № 949/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. И. П., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. А, да заплати на Г. Г. Ч.-М., ЕГН: [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 1, ап. 3 – адв. В. Р., сумата 400 /четиристотин/ лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.