2_302/ 02.03.2012 г.
КСО – чл.6а
Регламент № 883/2004 – чл.12(1)
Регламент № 987/2009 – чл. 14(2)
ЗКПО – чл.33, ал.1
ОТНОСНО: Осигуряване и признаване на разходи за данъчни цели при командироване на работници и служители в държава членка на Европейския съюз/ЕС/
Съгласно изложената фактическа обстановка, дружеството на което сте управител е новорегистрирано и няма обороти в България. Дружеството има сключен договор с фирма от Белгия за извършване на консултански услуги и с тази цел ще командировате в Белгия две назначени по трудов договор лица. Считате, че при подаване на искания за издаване на удостоверение за приложимо законодателство /А1/ за командированите лица, ще бъде постановен отказ, поради липса на реализиран оборот от дружеството в България. Във връзка с изложеното поставяте следнитевъпроси:
1.Може ли да изпратите работниците в Белгия ?
2.Ще се признаят ли разходите за командировка ?
3. Как следва да се осигуряват лицата и правилно ли е осигурителните вноски дасе внасят в България на база на минималния осигурителен доход за Белгия, но не по малко от максималния осигурителен доход за България, в случая – 2000 лв. ?
4. За какъв период от време имате право да ги командировате ?
С оглед на изложеното, определената компетентност на Националната агенция за приходите/НАП/ и при сега действащата нормативна база, свързана с осигурителното и данъчно законодателство, изразявам следното становище:
От01.01.2007 г. с присъединяването на Република България към Европейския съюз /ЕС/, страната ни прилага регламентите за координиране на схеми за социална сигурност (Регламент (ЕИО) 1408/71 и 574/72, а от 1 май 2010 г. Регламент/ЕО/ № 883/2004 и Регламент /ЕО/ № 987/2009).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава–членка (чл. 11(1)).
Основните последици от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004 са:
– определя се държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски и/или данъци за социална сигурност, съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави–членки;
– определя се от коя държава следва да се заплатят всички обезщетения по регламента.
Работодателите със седалище или място на дейност извън държавата–членка, чието законодателство е определено като приложимо спрямо наето от тях лице изпълняват всички задължения, произтичащи от въпросното законодателството, включително по отношение превеждане на задължителните осигурителни вноски и/или данъци за социална сигурност, така както ако седалището или място им на дейност се намираше в държавата–членка, чието законодателство е определено като приложимо (основание чл. 21(1) от Регламент № 987/2009).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата–членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава–членка са подчинени на законодателството на тази държава (основание чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004).
В Дял II от Регламент № 883/2004 са въведени и императивни разпоредби/изключения/, предвиждащи запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава–членка спрямо заетите и самостоятелно заетите лица, които временно извършват работа на територията на другадържава–членка.
Едно от тези изключения при които се запазва принадлежността на работника към схемата за социална сигурност на държавата-членка, където извършва обичайната си дейност наелото го на работа предприятие, е уредено в чл.12 отРегламент № 883/2004.
Съгласно чл. 12(1) от Регламент № 883/2004 лице, което осъществява дейност като заето лице в държава–членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава–членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава–членка, при условие, че предвиденото времетраене на тази работа не превишава двадесет и четири месеца и че не е изпратено да замества друго лице.
Като изключение от основното правило, тази разпоредба поставя редица задължителни изисквания, чието изпълнение е абсолютно условие за запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава–членка.
Едно от решаващите условия за прилагане на чл. 12(1) от Регламент № 883/2004 е командироващият работодател обичайно да осъществява дейността си на територията на изпращащата държава–членка.
Съгласно чл. 14(2) от Регламент № 987/2009, за целите на прилагането на чл. 12(1) от основния регламент, изразът „което обичайно осъществява дейността си в нея“ се отнася до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, на територията на държавата–членка, в която е установен, като се вземат предвид всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното предприятие, като например: къде се намира седалището на работодателя, броя на наетите лица които полагат труда си в България,реализирания от дружеството оборот в страната и т.н.
На основаниеизложеното, давам следните отговори на поставените въпроси:
1. Разпоредбата на чл. 12 от Регламент (ЕО) № 883/2004 не регламентира реда и условията за командироване на заети и самостоятелно заети лица. Тази разпоредба определя кое е приложимото законодателство спрямо заети лица, командировани от техния работодател на територията на друга държава членка. Тя не следва да се разглежда като правна норма, даваща характеристика на понятието командироване и установяваща изисквания за извършването му.
В националното законодателство са уредени условията и редът за командироване за лицата, които се намират в служебни или трудови правоотношения с ведомствата и предприятията. Изпълнението/неизпълнението на условията, определени в разпоредбите от регламента,не засяга правото на лицата да полагат труд в друга държава – членка, а касае единствено приложимото законодателство.
2.Съгласно чл.33, ал.1 от ЗКПО за данъчни цели се признават следните счетоводни разходи за пътуване и престой на физически лица /командировъчни разходи/, когато пътуването и престоят са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице:
– разходите за пътуване и престой на физически лица, които са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице или са наети от него по извънтрудови правоотношения, включително на управители, членове на управителни или контролни органи на данъчно задълженото лице.
Видно от посочената разпоредба са предвидени две условия, които следва да са изпълнени заедно, за да бъдат признати за данъчни цели счетоводните разходи за пътуване и престой на физически лица, отчетени за сметка на данъчно задълженото лице, а именно:
– пътуването и престоят да са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице и
– физическите лица, извършващи пътуването и престоят да са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице или да са наети от него в рамките на извънтрудови правоотношения, включително на управители, членове на управителни или контролни органи на данъчно задълженото лице.
Ако са изпълнени условията на чл.33, ал.1 от ЗКПО относно данъчно признаване на счетоводните разходи за пътуване и престой, следва да се има предвид и общият принцип на корпоративния закон за документалната обоснованост на счетоводните разходи по смисъла на чл.10 от закона.
Изхождайки от горните норми следва, че командировъчните разходи ще са присъщ разход за дейността и признати за данъчни цели за възложителя само когато командированите лица са в трудово или гражданско правоотношение с него и когато те са командировани, съгласно реда, предвиден в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/.
Спазването на изискванията на посочената наредба е необходимо условие за изпълнение на изискванията за документална обоснованост.
3. От 14.09.2010 г. е в сила нов чл. 6а от КСО /ДВ, бр. 19 от 09.03.2010 г./ с който се въвежда правна регламентация на осигурителния доход и осигурителните вноски за лица, командировани в друга държава–членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария.
Съгласно чл. 6а, ал. 1 от КСО осигурителните вноски за работниците и служителите, командировани по реда на чл. 121, ал. 3 от Кодекса на труда, се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, както и други доходи от трудова дейност в приемащата държава и в България, но върху не по-малко от минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава и върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход.
Както бе изяснено и по горе, европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност въвеждат правила за определяне на приложимото законодателство, основната последица от което е, че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно законодателството на тази държава. Поради това по отношение на командированите работници за които е определено, че е приложимо, законодателството на друга държава-членка, следва да се прилагат нормите на осигурителното законодателство на тази държава-членка, а не българското осигурително законодателство.
С оглед на изложеното следва да се има предвид, че осигурителният доход се определя по реда на чл.6а, ал.1 от КСО единствено за командировани работници и служители, спрямо които е приложимо българското законодателство на основание европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност.
4. Националната агенция за приходите не е компетентна да дава становища по въпроси свързани с условията за командироване на лица в чужбина. По всички въпроси, свързани с трудовите правоотношения, компетентния орган е Министерството на труда и социалната политика, респективно Изпълнителна агенция „“Главна инспекция по труда““.