– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 654
гр. София, 01.08.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.03.2019 (двадесети март две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 653 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9998/18.12.2018 година, подадена от Д. Р. Д. и Н. Р. Д., срещу решение № 196/08.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 288/218 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 595/27.04.2018 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско исково отделение, ІІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1898/2016 година, с което е уважен предявения от „Европът-2000” АД [населено място] срещу Н. Р. Д. и Д. Р. Д. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относително недействителен по отношение на дружеството на договора за дарение на недвижим имот от 15.07.2013 година, сключен между Н. Р. Д., в качеството й на дарител и Д. Р. Д., в качеството й на дарена, договор за дарение на недвижим имот, оформен с нотариален акт /№/, том ІІ, рег./ №/, дело № 202/2013 година на С. Х.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под/ №/ в регистъра на Нотариалната камара.
В подадената от Д. Р. Д. и Н. Р. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу тях от „Европът-2000” АД [населено място] иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторките твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Европът-2000” АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 677/24.01.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 196/08.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 288/218 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Д. Р. Д. и Н. Р. Д. са били уведомена за обжалваното решение на 23.11.2018 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 9998/18.12.2018 година, като е подадена по пощата на 17.12.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че „Европът-2000” АД [населено място] се легитимира като кредитор на Н. Р. Д. с влязла в сила на 19.06.2017 година присъда от 28.11.21016 година на Районен съд Пловдив, V-ти наказателен състав, постановена по н. о. х. д. № 8264/2015 година, с която Д. е призната за виновна за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, във връзка с чл. 201 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, за това,че за периода от 11.05.2011 година до 27.02.2013 година в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице „Регионален директор” при „Европът-2000” АД [населено място] е присвоила чужди движими вещи-пари в общ размер на 4800.00 лева, собственост на „Европът-2000” АД [населено място], връчени й в това й качество и поверени й да ги пази и управлява. Със същата присъда бил уважен и предявения от „Европът-2000” АД [населено място] граждански иск като Н. Р. Д. е осъдена да заплати на дружеството сумата от 40 800 лева, представляваща обезщетение за претърпените от дружеството вследствие на престъплението имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.02.2013 година до окончателното заплащане.
С договор за дарение, сключен на 15.07.2013 година и оформен с нотариален акт /№/, том ІІ, рег. /№/, дело № 202/2013 година на С. Х.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под /№/ в регистъра на Нотариалната камара, Н. Р. Д. била дарила на сестра си Д. Р. Д., притежаваната от нея 1/2 идеална част от имот с идентификатор /№/ по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].
Въззивният съд е разгледал твърденията за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при връчването на препис от исковата молба и доказателствата към нея на Д. Р. Д. като е приел, че такива действително са допуснати, но не са се отразили върху правилността на първоинстанционното решение. Наред с това е приел, че първоинстанционният съд неправилно е отказал да разгледа направеното от Д. Р. Д. възражение, че договора за дарение, оформен с нотариален акт /№/, том ІІ, рег./ №/, дело № 202/2013 година на С. Х.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под /№/ в регистъра на Нотариалната камара, е относително недействителен като прикрива договор за покупко-продажба и е приел възражението за разглеждане. При това е прието, че представеният във връзка с него документ, изходящ от Н. Р. Д., не доказва симулацията като обратно писмо, но следва да му се придаде значението на начало на писмено доказателство, с оглед на което е допуснато изслушването на свидетелски показания. След извършване на преценка на събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд Пловдив е достигнал до извода, че направеното от Д. Р. Д. възражение за относителна недействителност на атакувания договор не е доказано, поради което не следвало да се разглежда и направеното от нея възражение, че не е знаела за увреждането на кредитора. Дори и условно да бъдело прието, че възражението за относителна недействителност е основателно, то от събраните по делото доказателства, включително и показанията на разпитаните по делото свидетели не била оборена презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Поради това, независимо от основателността на част от поддържаните във въззивната жалба оплаквания за неправилност, както били законосъобразни оспорените крайни изводи на първоинстанционния съд, че са били доказани и били налице всички кумулативни предпоставки по чл. 135 от ЗЗД за възникване и съществуване на потестативното право на „Европът-2000” АД [населено място] за обявяване за относително недействителна по отношение на него, като кредитор на парично вземане спрямо Н. Р. Д. на атакуваната разпоредителна сделка, дарение, сключена между нея и Д. Р. Д. след възникване на вземането на дружеството, която го уврежда, като били без значение за спора предназначението на сделката, тъй като сделката не била сключена преди, а след възникване на вземането на дружеството, както и било без значение и знанието на Д. Р. Д.. за увреждането на „Европът-2000” АД [населено място], тъй като сделката не била възмездна.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Р. Д. и Н. Р. Д. са поискали допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по следните правни въпроси:
1) Как следва да бъдат обсъждани от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречивите показания на две групи свидетели и как следва съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 от ГПК?
2) Длъжен ли е съдът да направи свои фактически и правни изводи, да формира вътрешното си убеждение, след обсъждане поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, както и да обсъди всички възражения и доводи на страните?
3) Длъжен ли е въззивният съд като втора инстанция по съществото на спора да формира и изложи собствени мотиви в хипотезата на потвърждаване на първоинстанционното решение?
4) При заявено възражение за относителна недействителност, като защитен довод срещу предявен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, кои обстоятелства относно твърдяната относителна симулация следва да бъдат доказани, с оглед на търсената защита срещу предявения „П. иск” и какво е значението на цената, като елемент на прикрита сделка за покупко-продажба, за разкриването на относителна симулация при явно манифестирано дарение?,
Изложени са твърдения, че по всеки един от четирите правни въпроса съставът на Апелативен съд Пловдив се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика, поради което са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При това по отношение на всеки един от въпросите са посочени множество от решение на ВКС, които според касаторката обосновават твърдяното от нея противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, а оттам и допускането на решението до касационно обжалване.
Третият от посочените по-горе правни въпроси обаче не обуславя допускането на касационно обжалване на постановеното от състава на Апелативен съд Пловдив въззивно решение. От мотивировката в изложението по е видно, че значението на въпроса се обосновава с това, че въззивният съд нито е изложил собствени мотиви, нито е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция относно направените възражения и доводи, касаещи установяване на една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а именно субективната такава относно знанието на Н. Р. Д. за увреждането на кредитора с оспорваната разпоредителна сделка. В тази връзка съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил в решението си точно какви са направените във въззивната жалба оплаквания. Същите са за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при връчване на препис от исковата молба на Д. Р. Д., обусловили изрично оспорените във въззивната жалба изводи, че подаденият от Д. Р. Д. писмен отговор на исковата молба е след изтичане на срока по чл. 131 от ГПК, за това, че неправилно е прието, че е недопустимо предявяване чрез възражение на недействителността на дарението, като привидна сделка, прикриваща действителната възмездна сделка между ответниците, както и че за установяване на тази недействителност ответниците нямат правен интерес, за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в отказ за допускане на своевременно поисканите от ответниците гласни доказателства, които се поддържа да са били относими, допустими и необходими, което довело до постановяване на решението при неизяснена фактическа обстановка и до необоснованост и за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички събрани по делото писмени доказателства. Затова въззивният съд, при спазване на разпоредбата на чл. 269, ал. 2 от ГПК, е трябвало да се произнесе само по тези оплаквания, като не е била длъжна служебно да извършва проверка дали Н. Р. Д. е знаела за увреждането на кредитора. Без значение е обстоятелството, че първоначално въззивната жалба е била подадена само от Д. Р. Д., а Н. Р. Д. се е присъединила към нея с молба 5272/21.06.2018 година, тъй като при това присъединяване не са направени допълнителни оплаквания относно неправилността на първоинстанционното решение. Предвид на това е недопустимо този въпрос да се повдига пред касационната инстанция, след като не е бил предмет на разглеждане от въззивната такава.
Горепосоченото води до липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и по втория от посочените по-горе правни въпроси, тъй като същият е обоснован с твърдение, че не е обсъдено възражението относно знанието на Н. Р. Д. за увреждането на кредитора с оспорваната разпоредителна сделка и доказателствата в тази насока. Освен това обосновката на въпроса е свързана пряко с първия и четвъртия от посочените по-горе правни въпроси, които също не обуславят допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Тези въпроси са свързани и се отнасят до направеното от Д. Р. Д. възражение за относителна симулация на договора за дарение, като такъв прикриващ договор за покупко-продажба и искането последиците от обявената относителна недействителност да бъдат приложени в производството по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, като се изследва и това дали тя е знаела за увреждането на кредитора и й се даде възможност да обори презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Поначало относителната симулация може да бъде предявена не само с иск, но и чрез възражение, но само по отношение на насрещната страна по сделката като в този случай между страните ще се прилагат правилата на прикритата сделка, което изрично произтича от чл. 17, ал. 1 от ЗЗД. Различно е положението по отношение на третите лица, каквото в случая е „Европът-2000” АД [населено място]. Съгласно чл. 17, ал. 2 от ЗЗД правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността. Въз основа на разпоредбата е налице установена практика съгласно, която дори да е налице относителна симулация, тя не може да бъде противопоставена на трети добросъвестни лица (включително на кредитора, който е предявил иска си по чл. 135 от ЗЗД, преди длъжникът или третото лице да впишат исковата молба за разкриване на симулацията), ако са налице условията на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. Симулацията може да бъде противопоставена на третите добросъвестни лица само ако вписването на исковата молба за установяването й, предхожда придобиването на правата върху недвижимия имот от третото лице, а в случай на предявен иск по чл. 135 от ЗЗД предхожда вписването на исковата молба за обявяване на относителната недействителност. В случая възражението за относителна симулация е направено след предявяването на иска по чл. 135 от ЗЗД и вписването на исковата молба, поради което не би могло да бъде противопоставено на „Европът-2000” АД [населено място], а оттам и да обуслови изхода на спора.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Р. Д. и Н. Р. Д. са поискали обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 196/08.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 288/218 година, по подадената срещу него от Д. Р. Д. и Н. Р. Д., касационна жалба с вх. № 926/07.02.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Д. Р. Д. и Н. Р. Д. ще трябва да заплатят на „Европът-2000” АД [населено място] сумата от 1130.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196/08.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 288/218 година.
ОСЪЖДА Д. Р. с ЕГН [ЕГН] и Н. Р. Д. с ЕГН [ЕГН], двете със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат А. К. да заплатят на „ЕВРОПЪТ-2000” АД [населено място], [улица] сумата от 1130.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.