– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 615
гр. София 18.07.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.02.2019 (тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4271 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 878/20.08.2018 година подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 2086/03.08.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 6391/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 7114/25.10.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-19 състав, постановено по гр. д. № 10 034/2016 година, при което Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ, да заплати на Я. З. П. сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на воденото срещу него наказателно производство по н. о. х. д. № 4130/2013 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 15-ти състав и сумата от 1 500.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено в наказателното производство адвокатско възнаграждение, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 17.06.2016 година до окончателното плащане.
В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от Я. З. П. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да бъде уважен до по-нисък размер съобразен с обема на реално претърпените вреди, както и с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба Я. З. П. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й..
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 08.08.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 14 878/20.08.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от събраните по делото писмени доказателства се установява, че срещу Я. З. П. било образувано наказателно производство, по което той бил привлечен като обвиняем на 20.03.2013 година, а на 19.08.2013 година му е било предявено разследването, като на 12.09.2013 година в Софийски градски съд бил внесен обвинителен акт, с който бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 1, 3, пр. 2, във връзка с чл. 198, ал. 1, във връзка с. чл. 20, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК. С присъда от 15.04.2014 година по н. о. х. д. 4130/2013 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 15-ти състав Я. З. П. бил признат за невинен в това, че на 07.12.2012 година, около 13.15 часа, в [населено място], в двора на училище НПГПТО „Л.“, находящо се на [улица], в съучастие като съизвършител с неустановени до момента лица, отнел чужди движими вещи-суитчър с качулка с надпис „U. L.“ на стойност 24.00 лева от владението на Й. В. Т., с намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила-удрял с юмруци пострадалия Т. в главата, вследствие на което му причинил средна телесна повреда-счупване на носните кости с дислокация на носния септум вляво, разкъсване на лигавицата на долната носна раковина, и бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 199, ал. 1, 3, пр. 2, във връзка с чл. 198, ал. 1, във връзка с. чл. 20, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК. С присъдата били отхвърлени предявените на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД граждански искове от Й. В. Т. за сумите 50 000.00 лева и 24.00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени и имуществени вреди. С определение на първоинстанционния съд била изменена мярката за неотклонение „гаранция“ в размер на 200.00 лева, в подписка. Оправдателната присъда била потвърдена с решение № 443/17.12.2015 година на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, І-ви състав, по в. н. о. х. д. 698/2015 година влязла в сила на 17.02.2016 година.
Въззивният съд е посочил, че не се спорело, че към момента повдигане на обвинението П. бил ученик в 12 клас. За установяване на вредите, настъпили от образуване наказателното производство, по делото бил разпитан свидетел, от чийто показания съдът приемал за установено, че Я. З. П. търпял неблагоприятни в психо-емоционален и социален план последици, като стрес, притеснение и напрежение, накърнената чест, достойнство и добро име. Тези фактически констатации не били оспорени във въззивната жалба като необосновани, в която немотивирано и противно на данните по делото-на събраните гласни доказателства-било посочено, че няма доказателства за претърпени вреди. Гласните доказателства обаче били такива, които можели да бъдат и били основен източник на информация за неблагоприятните последици, приети за настъпили с първоинстанционното решение и за които П. търсел компенсация чрез парично обезщетение и които (последиците) имали обективно проявление. От заключението на съдебнопсихиатрична експертиза, уточнено в съдебно заседание, било установено, че в резултат на повдигнатото и воденето на наказателното производство П. действително бил преживял силни негативни емоции (притеснение, напрежение, периоди с непълноценен сън и апетит, дистимно настроение). От заключението се установявало още, че воденото срещу П. наказателно производство довело до адаптационна реакция (адаптационно разстройство)-намаляване на адаптивните способности на едно лице, вследствие на понесена психотравма, което водело до нарушено функциониране, като към момента на изготвяне на заключението невротичната симптоматика била напълно компенсирана. Първоинстанционният съд бил приел за установено и това не било оспорено, че в представен в наказателното производство (приложено за послужване) договор за правна защита и съдействие било удостоверено, че от Я. З. П. било заплатено договореното адвокатско възнаграждение от 1500.00 лева на защитника в наказателното производство.
Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 7 и чл. 4 от ЗОДОВ, държавата-в лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от следния незаконен акт-обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано-независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган. С оглед спорния предмет на въззивното производство, очертан от оплакванията в жалбата и приложението на императивните норми на материалния закон по този спорен предмет, въззивният съд, изхождал от положението, че е налице незаконен акт на правозащитен орган-обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ било обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по НК и е било оправдано. Отнасяло се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниквала при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки-в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и оправдаването му. Отговорността на осъдения от първоинстанционния съд Прокуратурата на Република България се извличала от упражнените правомощия по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването, включително съставянето на обвинителен акт за предаване на обвиняемия на съд и поддържането му; от задължението на прокуратурата да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, съответно постановяването на присъда, с която е лицето е оправдано. В случая по делото било оспорено настъпването на твърдените от П. вреди, съответно причинната връзка между посочения по-горе незаконен акт и вредите. Поначало доказването на тези елементи от фактическия състав на отговорността на държавата чрез нейните органи следвало да се извърши при условията на пълно доказване от ищеца, особено що се касаело до вреди извън обичайните и присъщи като резултат от едно несправедливо обвинение. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства включително и на гласните такива, които както било посочено били основен източник на информация за неблагоприятните последици от незаконното обвинение, за каквито П. търсел компенсация чрез парично обезщетение в размер на 10 000.00 лева (за колкото бил пренесен спорът), въззивният съд намирал за установено, че в резултат на незаконното обвинение за престъплението, за което впоследствие е бил оправдан, на което е основан искът, емоционалното състояние на П. било засегнато, тъй като той бил притеснен, че ще бъде осъден-изпитвал присъщите на човек-млад пълнолетен, подложен на наказателна репресия, който не е имал досег с правосъдните органи като обект на наказателно преследване-безпокойство и страх, че ще бъде несправедливо осъден; бил в напрежение, с променен начин на живот с намаляване на адаптивните способности, с променено отношение на негови познати към личността му, и в дистимно (потиснато) настроение. Въззивният съд приел за установени тези закономерни последици-закономерен (обичаен) резултат от повдигането на едно обвинение. За тези неблагоприятни последици първоинстанционният съд бил ангажирал отговорността на ответника. За да определи размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд съобразявал, както това бил сторил и първоинстанционният съд и това не било оспорено във въззивната жалба, периода на висящност на производството и периода от време, през който спрямо П. реално са били предприети действия по наказателно преследване-период от около три години (започвайки от 20.03.2013 година), през който спрямо него била определена мярка за неотклонение-гаранция в размер на 200.00 лева, изменена в подписка; отчитал и че за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение, се предвиждало наказание „лишаване от свобода” от пет до петнадесет години свобода, като съдът можел да постанови и конфискация до една втора от имуществото на виновния (т. е. касаело се за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК), както и че срещу Я. З. П. са били предявени граждански искове. Следвало да се отбележи, че при незаконно повдигане на обвинение се засягала по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което водело до увреждане и настъпване на вреди-неблагоприятно отражение върху психиката на човек, които били пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да било в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. За да определи по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд също вземал предвид, възрастта на П., който не е бил осъждан, и особено факта, че му било повдигнато обвинение, докато е бил ученик-малко преди да завърши средното си образование и на прага на самостоятелния живот, когато му предстояла реализация в социален и професионален план, за която висящото наказателно производство съставлявало сериозна пречка. В резултат на това съставът на Софийския апелативен съд, приемал, че отговорността на държавата чрез Прокуратурата на Република България следвало да бъде ангажирана за установените неблагоприятни последици от процесния незаконен акт, чието репариране се претендирало в настоящото производство, като дължимият размер на обезщетението за исковото вреди на П., възлизал на 10 000.00 лева, на колкото било определено и от първоинстанционния съд по критериите на чл. 52 от ЗЗД. Върху посочената сума се дължала и законна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното й изплащане. При липса на оплаквания срещу уважаването на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, въззивната жалба била резултатна само при по-тежки пороци на решението от неправилност и във връзка с приложението на императивни норми на материалния закон по отношение на правилността на решението в тази част. Съставът на Софийския апелативен съд не намирал основание да отмени първоинстанционното решене в частта, в която посочения иск бил уважен, тъй като на репариране подлежали и претърпените от П. имуществени вреди-разноски, представляващи платено възнаграждение за адвокат за защита в наказателното производство, образувано срещу него, приключило с оправдателната присъда. Сторените разноски за защита срещу незаконното обвинение представлявали вреди-претърпяна загуба-претърпени по повод на това обвинение.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийския апелативен съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществените вреди по справедливост след като извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разреше от състава на Софийския апелативен съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Наред с това се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, какво е съдържанието и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 62/27.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1065/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 15/02.04.2009 година, постановено по гр. д. № 5807/2007 година и решение № 151/23.06.2016 година, постановено по гр. д. № 508/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от Я. З. П. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от П. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от П. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, какво съдържа и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2086/03.08.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 6391/2017 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 14 878/20.08.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2086/03.08.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 6391/2017 година, по подадената срещу него от ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, касационна жалба с вх. № 14 878/20.08.2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.