ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 393
София, 20.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1374 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационните жалби на Прокуратурата на Република България и К. Ц. К. от [населено място], страни по възивно гражданско дело №2521/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Х-ти с-в, срещу постановеното по него решение №2354/30.11.2015г. в частта, с която искът по чл.2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ е уважен, съответно-отхвърлен.
С обжалваното въззивно решение е отменено решение №92835 от 29.04.2015г., постановено по гр.д.№15952/2013г. по описа на Софийски градски съд, І-во г.о., 18-ти с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. К. срещу Прокуратурата иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно воденото наказателно производство извършено престъпление по чл.149, ал.2 от НК до размер от 5 000 лв. В останалата част, с която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв., както и е уважен предявеният иск за обезщетение на имуществени вреди в размер на 1420 лв., първоинстанционното решение е потвърдено.
Решението е обжалвано от К. Ц. К., чрез пълномощника му адв.Н. А., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част до пълния предявен размер на обезщетението за неимуществени вреди от 50 000 лв.
Жалбоподателят поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от него отхвърлителна част. В изложението по чл.284, ал.3 сочи основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Извежда процесуалноправен въпрос относно задължителната преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта. Счита, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с т.ІІ от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС.
Извежда и материалноправен въпрос относно справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Счита, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи и прилага решение №467 от 18.05.2010г. на САС по в.гр.д.№232/2010г.; решение №18474 от 21.11.2014г. на СГС по в.гр.д.№3068/2014г.; решение №1453 от 10.07.2014г. на САС по в.гр.д.№1727/2014г.; решение №551 от 06.03.2013г. на ВКС по гр.д.№203/2012г., ІV г.о. и решение №88 от 12.06.2014г. на АС-Варна по в.гр.д.№148/2014г.
Решението е обжалвано и от Прокуратурата на Република България, чрез М. Д.-прокурор в Софийска апелативна прокуратура, в осъдителната част относно обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от Прокуратурата част. Сочат се касационите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
На първо място Прокуратурата счита, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Според него по този въпрос обжалваното решение противоречи на т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., на т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Счита, на второ място, че с решението си САС се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща чл.4 от ЗОДОВ, който въпрос според касатора е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи и прилага следните съдебни решения: решение № 115 от 05.04.2012г. по гр.д.№593/2011г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 9 от 07.02.2012г. по гр.д.№733/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №49 от 27.04.2011г. по гр.д.№697/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №229 от 15.07.2013г. по гр.д.№1179/2012г. на ВКС, ІV г.о.; решение №270 от 23.05.2013г. по в.гр.д.№407/2013г. на АС-Пловдив.
Срещу касационната жалба на Прокуратурата е постъпил отговор от К. К., чрез пълномощника му адв.Н. А., в който оспорва жалбата по съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационните жалби са процесуално допустими. По заявените от страните основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с постановление от 27.07.2000г. срещу ищеца е било образувано досъдебно производство №440/2004г. на ССлС пр. пр.№27629/1999г. на СРП, пр. пр.№4014/2004г. на СГП за извършено престъпление по чл.149, ал.1 от НК. С постановление от 27.07.2005г. му е наложена забрана за наускане пределите на страната. С постановление от 20.10.2005г. на СРП е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.149, ал.2 от НК, извършено спрямо собствената му малолетна дъщеря и му е наложена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 24.06.2008г. на СРП наказателното производство е прекратено поради недоказано участие в престъпление и е отменена наложената мярка за неотклонение. С определение на СРС по НЧД №2510/2008г., влязло в сила на 18.12.2008г., постановлението на СРП е изменено, като е прието, че не са събрани данни, от които да се направи обоснован извод за съставомерно деяние по чл.149, ал.2 НК, извършено от ищеца.
От правна страна въззивният съд е приел, че предвид прекратяването на воденото срещу ищеца наказателно производство поради несъставомерност на деянието, действията на органите на Прокуратурата срещу ищеца са били незаконни по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ. Те са довели до търпени от ищеца страдания, изразяващи се в ограничаване на личната му свобода, правото му на свободно придвижване, довели са до изпитвани негативни емоции и субективно чувство на срам и вина, които от своя страна формират търпени от ищеца неимуществени вреди. Било е дискредитирано доброто име на ищеца, уронени са били честта и достойнството му, както в професионалната му среда, така и в обществото като цяло. Продължилото повече от три години незаконно обвинение е довело до влошаване на здравословното му състояние, провокирано от силните отрицателни емоции и непрекъснатия стрес-обостряне на хипертоничната болест и бронхиалната му астма. Воденото наказателно производство се е отразило изключително негативно върху отношенията на ищеца с дъщеря му.
Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК, поради следните съображения: Поставените в изложението към касационните жалби на ищеца и на ответника правни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, което е в съответствие с ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, т.19, която не е загубила сила и при действието на ГПК от 2007 г. Според дадените разяснения в тълкувателното решение, при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие от наказателното преследване върху неговия живот в личен и професионален план не се доказва да е била с изключително висок интензитет. Предвид обществения статус на ищеца и възможностите му за професионална реализация, както и липсата на доказателства в подкрепа на твърденията за интензитета на негативните изживявания от повдигането на незаконните обвинения срещу него, съдът е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
В тази връзка, поставените в изложението към касационните жалби въпроси за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД не обуславят допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. Посочената в този смисъл практика на ВКС от касатора-ответник е неотносима към настоящия случай, тъй като наказателното производство срещу ищеца е било прекратено още на досъдебна фаза. Въззивният съд е извършил преценка за причинно-следствената връзка между действията на Прокуратурата и настъпилия вредоносен резултат с оглед на особеностите на конкретния случай, съобразявайки установената практика на ВКС да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на дължимото обезщетение – вида и продължителността на наказателното преследване, което не е приключило в разумен срок, реално преживяните страдания и безпокойства, както и отражението върху социалния му живот, включително, взетите по отношение на него мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда. Съдът е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщените по делото доказателства за релевантните по случая факти, от които не се установява изключително висок интензитет и негативни проявления в здравословното състояние и семейния живот на ищеца, включително от разпространената информация за воденото наказателно производство. Тези доказателства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил претенцията за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 5000 лева. Решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения от касаторите в изложенията им материалноправен въпрос за определянето на справедливия размер на обезщетението при сходни случаи, тъй като съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме, че поставеният въпрос е разрешен противоречиво с обжалваното въззивно решение и посочените съдебни решения, когато в тях е определен размер на обезщетение за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства за вида и продължителността на наказателното преследване, както и конкретно установените по всяко от делата негативни проявления във физическата и емоционална сфера на пострадалите и техните семейства.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания да се допусне касационно обжалване поради липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2354 от 30.11.2015г., постановено по в.гр.д.№2521/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, Х-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.