О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
С., 30.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осми април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 593 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 295 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 1938 от 8.V.2012 г. на Частната обслужваща производствена кооперация „Б.”-гр. П., област В. Т., подадена чрез процесуалния й представител по пълномощие против постановено по реда на чл. 294 ГПК решение № 95 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 3.ІV.2012 г. по гр. дело № 532/2011 г., с което е бил отхвърлен осъдителен иск на този търговец с правно основание по чл. 320, изр. 2-ро ГПК (отм.), предявен срещу ответната [фирма]-С. – за присъждането на сума в размер на 138 600 лв., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 20.ІІ.2007 г. и до окончателното й изплащане, както и обективно съединен с него осъдителен иск на кооперацията срещу същата банка с правно основание по чл. 49 ЗЗД за присъждането на направени в производството по изп. дело № 334/2006 г. по описа на Ч. с рег. № 728 разноски в размер на сумата от 10 650 лв.
Единственото оплакване на кооперацията касатор е за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което се претендира неговото касиране, като неправилно, и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който обективно кумулативно съединените два осъдителни иска на Ч. „Б.”-гр. П. с правно основание по чл. 320, изр. 2-ро ГПК (отм.) и съответно по чл. 49 ЗЗД срещу ответната [фирма]-С. да бъдат уважени в предявените по делото размери, ведно с присъждането на разноски, направени в настоящето касационно производство по чл. 295 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК кооперацията от [населено място] обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1, ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по общо четири въпроса, които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид липсата на съдебна практика по същите, а именно:
1./ Допуска ли българското законодателство възможността кредитор на парично вземане, който едновременно е и бенефициер по договор за банков акредитив, разкрит от трето лице, за да престира вместо длъжника му, да обезпечи своя иск срещу последния чрез запор върху сумите, налични по акредитивна сметка при банката платец и преведени в същата по валидно разкрития банков акредитив?;
2./ Допуска ли българското законодателство възможността кредитор на парично вземане, който е осъдил с влязло в сила решение своя длъжник, да насочи принудително изпълнение към суми, налични по акредитивна сметка на банката платец, разкрита в съответствие с клаузите на договор за банков акредитив с цел погасяване на задължението от банката издател, вместо от осъдения длъжник?;
3./ При валидно наложен като обезпечение на иск запор върху суми по акредитивна сметка, освобождава ли се банката платец от задължението си на „пазач” на тези суми в зависимост от обстоятелството изпълнени ли са условията за усвояване на акредитива, както и разполага ли същата банка с възможността да преценява основанията за изпълнение на запора или е длъжна при валидното му налагане да не се разпорежда с наличните по запорираната с/ка парични средства?;
4./ При фактическата обстановка, очертана в горните три въпроса, има ли кредиторът бенефициер право на иск по чл. 320 ГПК (отм.) спрямо банката платец, неизпълнила обезпечителния запор?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма] – С. писмено е възразила чрез процесуалния си представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на адвокатско възнаграждение. Инвокирани са доводи, че във връзка с четирите формулирани в изложението на касатора към жалбата му въпроси, по които се твърди, че липсвала съдебна практика, не се изтъкват каквито и да е аргументи за непълнота, неяснота или противоречие в приложимите към случая закони. Отделно от това нито един от тях не е бил квалифициран било като материално- или като процесуалноправен.
Конституираното в процеса като трето лице-помагач на страната на ответната [фирма]-С., а именно [фирма]-С., не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, развити в жалбата на Ч. „Б.”-гр. П..
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на Ч. „Б.”-гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отхвърли исковата претенция с правно основание по чл. 320 ГПК (отм.) въззивната инстанция е констатирала от фактическа страна валидното възникване на акредитивни отношения на плоскостта на приложението на чл. 435 и сл. ТЗ между следните 4 страни: а./ Наредител- [фирма]-гр. В. – като трето лице, задължило се спрямо длъжника [фирма] от [населено място] да престира вместо него на кредитора Ч. „Б.”-гр. П. цената на всички доставени от кооперацията на ЕТ количества хлебна пшеница по две данъчни фактури от датите 15 и 16 октомври 2002 г.; б./ Б. издател на акредитива [фирма]-С. /сега с фирмено наименование „F.”/, конституирана в процеса като трето лице-помагач на страната на ответната кредитна институция; в./ Кооперацията ищец като бенефициер по акредитива; г./ Ответната [фирма]-С. като банка платец на заделената по акредитива сума в размер на 138 600 лв. Съответно от правна страна е било прието, че при клауза, уговорена в отклонение от диспозитивното правило на чл. 438 ТЗ, според която процесният акредитив от 11.Х.2002 г. бил неделим, докато реално извършените от кооперацията на ЕТ доставки на хлебна пшеница – частични /спрямо договорените с ЕТ купувач/, правото на бенефициера се е погасило с изтичането на срока по акредитива – в 12.оо часа на датата 18.Х.2002 г., както и че е било недопустимо извършеното непосредствено преди този час налагане на запор върху едно бъдещо вземане на кооперацията настоящ касатор и затова е ирелевантно последвалото „предоставяне” на веднъж погасеното вземане по реда на чл. 393 ГПК (отм.). Изрично съставът на Великотърновския апелативен съд е посочил във финалната част от мотивите си към атакуваното решение, че достатъчно за отхвърляне на иска с правно основание по чл. 320 ГПК (отм.) е установеното по делото обстоятелство, че врачанският едноличен търговец „не е имал вземане към ответната банка” /банката платец в отношенията относно акредитива от 11.Х.2002 г./, поради което „решаващият извод не се базира на последиците от неизпълнението на запора, каквато е тезата на ищеца, а на обстоятелството, че никога ЕТ не е имал вземане в размер на 132 600 лв.” към [фирма]-С..
Изложеното налага извод, че нито един от 4-те формулирани в изложението към жалбата въпроси няма естеството на такъв, който да е обусловил решаващия правен извод на въззивния съд по делото, като включен в предмета на спора по същото. Следователно всички те имат изяло хипотетичен характер и затова обективно не са годни да обосноват приложно поле на касационния контрол. Липсва правен извод на въззивния съд за „валидно наложен запор”, а и по собственото признание на търговеца касатор първите три въпроса в изложението към жалбата му имат фактическо естество, т.е. не са правни, а на четвъртия, който е с процесуалноправен характер, въззивната инстанция е отговорила положително, отхвърляйки иска по чл. 320 ГПК (отм.): като неоснователен.
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. След като при единственото си оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение – поради нарушаване на материалния закон, кооперацията касатор не очи в изложението към жалбата си, кои са законите, които счита, че са непълни, неясни или противоречиви, ще следва да се преценява като неоснователен доводът й за наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване при липса на съдебна практика.
Предвид липсата на доказателства за реално извършени от ответната по касация кредитна институция разноски за настоящето касационно производство по чл. 295 ГПК, такива не следва да й се присъждат.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 95 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 3.ІV.2012 г., постановено по гр. дело № 532/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2