7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 170
София, 14.01.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря КРАСИМИРА АТАНАСОВА..……. и с участието на прокурора……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 774 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С определение № 599/1.VІІ.2013 г., постановено по делото, е било допуснато до касационно обжалване в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение № 113/2.VІІ.2012 г. на Благоевградския ОС по гр. д. № 74/2012 г. както в частта му, с която е било признато за установено по отношение на [фирма]-с. Г., обл. Б., че е било погасено по давност правото му на принудително изпълнение срещу разложкото [фирма] по изп. лист от 17.ІІІ.1999 г., издаден по гр. д. № 225/1998 г. на Благоевградския ОС в размер на 12 442.58 лв., която сума е главницата на вземането, заедно с 809.02 лв. мораторна лихва върху същата и разноски в размер на 509.54 лв., но така също и в частта на това въззивно решение, с която е било признато за установено в отношенията между тези две търговски дружества, че второто не дължи на първото суми в размер на 240 лв., както и на 2 782.52 лв., представляващи разноски по изп. дело № 56/2010 г. по описа на ЧСИ М. В. /с рег. № 797 на КЧСИ/, поради „погасено по давност право на принудително изпълнение на вземането, за което изпълнителното дело е било образувано”.
На основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК касационното производство е било спряно до произнасянето на ОСГТК на ВКС с решение по тълк. дело № 2/2013 г. по правния въпрос: „О. започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК-отм.)?”
След произнасянето на ОСГТК на ВКС с решение № 2/26.VІ.2015 г. по горното тълк. дело касационната производство по настоящето дело е било възобновено.
Единственото оплакване на касатора [фирма] е било за постановяване на обжалваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което той е претендирал частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор, с който да бъдели отхвърлени отрицателните установителни искове на разложкото [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ срещу него, вкл. с предмет недължимостта на разноски, направени по изп. дело № 56/200 г. по описа на ЧСИ с рег. № 797 в размер общо на 3 022.52 лв. /три хиляди двадесет и два лева и петдесет и две стотинки/, а като резултат от това да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция след възобновяване на касационното пр-во търговецът касатор е заявил чрез процесуалния си представител по пълномощие, че поддържа касационната жалба с основния довод, че в настоящия случай петгодишният давностен срок бил започнал да тече не от датата 30.V.2003 г., както бил приел въззивният съд, а от тридесети май две хиляди и пета година. Инвокирани са доводи както за това, че справедливо било този, който дължи пари да ги върне, така и че разпоредбите на чл. 110 и чл. 120 ЗЗД били в противоречие с чл. 17 от Конституцията на Република България, гарантиращ правото на собственост и на наследяване.
Съответно ответникът по касация [фирма] е изразило становище, че оспорва жалбата и претендира потвърждаване на въззивно решение и в двете атакувани негови части: като съответстващо на разрешението, дадено с т. 10 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 2/26.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. В тази връзка се претендира присъждането на разноски за настоящата инстанция в размер на платен хонорар за един негов адвокат от САК – съгласно приложени по делото разписка от 25.VІІІ.2012 г. и Списък по чл. 80 ГПК.
Като взе предвид оплакването и доводите на касатора, както и становището на ответника по касация и след като извърши по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за материалната законосъобразност на въззивното решение в атакуваните негови две установителни части, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното:
Касационната жалба на [фирма] e неоснователна.
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 10 на ТР № 2/26.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г.: „Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е било прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК-отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие”. Със същата точка от това ТР на ОСГТК на ВКС е било обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Точният разум на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД е, че давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането.
В процесния случай данните по делото са, че първоначалното пр-во за принудително изпълнение, заведено на 1.VІ.1999 г. от праводателя на ответното по касация търговско д-во, а именно [фирма]-гр. Б. /сега заличено от търговския регистър след проведено срещу него производство по несъстоятелност с Р. № 20/19.ІV.2006 г. на ОС-Благоевград по т. д. № 305/2004 г./ по издадения му изп. лист срещу разложкото [фирма] от 17.ІІІ.1999 г., (на основание решение № 384/7.І.1999 г. на ОС-Благоевград по гр. дело № 225/1998 г.) е продължило до 30.V.2005 г., когато изп. дело 50/1999 г. по описа на СИС при РС-Разлог е било прекратено: на основание чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК (отм.), т. е. по причина, че последното поискано или последното предприето по него изп. действие е било извършено най-късно до датата 30.V.2003 г. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата погасителна давност е всякога пет години и това разрешение е приложимо и към настоящата хипотеза предвид обстоятелството, че изп. лист от 17.ІІІ.1999 г. е бил издаден въз основа на подлежащото на изпълнение решение на Благоевградския ОС по гр. д. № 225/1998 г. Ако до прекратяване на първото изп. дело /това под № 50/1999 г. по описа на СИС при РС-Разлог/ е изтекла погасителна давност в периода от 17.ІІІ.1999 г. и до 30.V.2003 г. с продължителност 4 г., 2 месеца и 13 дни, то пълни пет години след последното поискано /или последното предприето/ по него изп. действие са изтекли на датата 30 май 2008 г. – т.е. далеч преди датата 5.ІІ.2010 г., когато пред ЧСИ с рег. № 797 М. В. е било образувано по същия изпълнителен лист от 17.ІІІ.1999 г. изп. дело № 56/2010 г. Като е съобразила това ключово за изхода на спора обстоятелство въззивната инстанция е постановила правилно /законосъобразно/ решение за уважаване на двата обективно кумулативно съединени отрицателни установителни иска на [фирма] срещу [фирма]: за погасяване по давност на правото на последното на принудително изпълнение по издадено от ОС-Благоевград по гр. дело № 225/1998 г. изп. лист от датата 17.ІІІ.1999 г. за сума в размер на 12 442.58 лв., представляваща главница на вземане за цена на доставен му иглолистен материал, мораторна лихва върху същата главница в размер на сумата от 809.02 лв., а също и разноски по същото гр. дело в размер на 509.54 лв., както и за недължимост на сумите 240 лв. и 2 7852.52 лв., представляващи разноски по повторно заведеното изп. дело.
В заключение, защитният довод на търговеца настоящ касатор, основан на разпоредбата на § 3 от ПЗР на Конституцията на Република България, според който разпоредбите в ЗЗД относно погасителната давност били в противоречие с чл. 17 от същата – в частта от този текст, отнасящ се до неприкосновеността на частната собственост, е наведен едва в хода на устните състезания по настоящето дело, т.е. несвоевременно и поради това не следва да бъде разглеждан по същество. С разпоредбата на чл. 118 ЗЗД не се отрича възможността длъжникът да изпълни доброволно задължението си и след изтичането на давността, което обаче изключва противното разрешение /за допустимост на принудителното изпълнение/, дори то да се основава върху принципа на справедливостта, прогласен от чл. 4, ал. 1 in fine ГПК (отм.).
На основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК и като взе предвид изрично направеното от ответното по касация искане за това и приложените по делото разписка от 25.VІІІ.2012 г. и Списък по чл. 80 ГПК, касаторът [фирма] ще следва да бъде осъден за заплати на [фирма] сума в размер на 800 лв. (осемстотин лева).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 113 на Благоевградския ОС от 2.VІІ.2012 г., постановено по гр. д. № 74/2012 г. В ЧАСТТА, с която е било признато за установено по отношение на [фирма] със седалище в [населено място], област Б., че е било погасено по давност правото му на принудително изпълнение срещу разложкото [фирма] по изпълнителен лист от 17.ІІІ.1999 г., издаден по гр. д. № 225/1998 г. на Благоевградския ОС в размер на 12 442.58 лв. /дванадесет хиляди четиристотин четиридесет и два лева и петдесет и осем стотинки/ главница, мораторна лихва в размер на 809.02 лв. /осемстотин и девет лева и две стотинки/ и разноски по делото в размер на 509.54 лв. /петстотин и девет лева и петдесет и четири стотинки/, а също И В ЧАСТТА, с която е било признато за установено в отношенията между тези две дружества, че второто не дължи на първото сума в размер на 240 лв. /двеста и четиридесет лева/ и още 2 782.52 лв. /две хиляди седемстотин осемдесет и два лева и петдесет и две стотинки/, представляващи разноски по изп. дело № 56/2010 г. по описа на ЧСИ М. В. /рег. № 797 на КЧСИ/ „поради погасено по давност право на принудително изпълнение на вземането, за което изпълнителното дело е било образувано”.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], област Б. (дърводелски цех на ТПК „Н. У.”) – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], област Б., [улица], СУМА в размер на 800 лв. (осемстотин лева), представляваща платен хонорар за един негов адвокат от САК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 774 по описа за 2012 г.