О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
София, 11.05.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 71 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по подадена на 22.11.2017г. касационна жалба от [фирма], [населено място] против решение № 276 от 24.10.2017г. по в.т.д.№ 317/2017г. на Апелативен съд П.. Въззивният съд е потвърдил решението по т.д. 27/2016г. на ОС Пловдив, с което е отхвърлен искът на [фирма] против [фирма], [населено място], обл.П. за заплащане сумата 27.016.30лв. – стойността на извършени от ищеца по възлагане от ответника земеделски услуги за периода есента на 2013г. – пролетта на 2014г. /дисковане, сеитба, оран, валиране и вложено семе люцерна/ за които е издадена проформа фактура 04/12.08.2014г. на стойност 29 796 лв., след извършено прихващане с реализиран от ищеца приход /2 779.70лв./ от прибрана суха люцерна през 2015г.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и уважаване на иска със законните последици. Оспорва се правилността на извода на апелативния съд за отсъствие на доказателства за сключен устен договор за изработка, както и правилността на извода, че разпоредбата на чл.326,ал.2 ТЗ е неприложима, предвид тезата на ответното дружество, че страните са обвързани не от договор за изработка, а от друго правоотношение – договор за съвместна дейност. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/ Валидни ли са съглашения между търговци, произтичащи от договор за изработка при липса на договореност между тях за цена, които макар и да са регламентирани от разпоредбите на ЗЗД, имат търговски характер по смисъла на чл.286 ГЗ и в този аспект, приложима ли е към тях разпоредбата на чл.326,ал.2 ТЗ като се твърди, че този материалноправен въпрос е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с решението по т.д.№ 511/2011г. на 2 т.о. на ВКС.
2/При наличие на доказателства за договор за сума над 5 000лв., допустими ли са свидетелски показания за установяване на останалите елементи на договора и прилага ли се забраната на чл.146,ал.1,т.3 ГПК като се твърди, че този процесуалноправен въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с решението по гр.д.№ 2117/2016г. на 4 г.о. на ВКС като се поддържа и основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
3/ Твърди се че въззивното решение е очевидно неправилно поради което следва касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл.280,ал.2 ГПК поради това, че съдът не е обсъдил относими към делото писмени и гласни доказателства, включително и заключението на вещото лице, а приел „на доверие“, че между страните има договор за съвместна дейност, което изключва съществуването на договор за изработка и приложението на чл.362,ал.2 ТЗ. Поддържа се, че липсват мотиви за съществуването на „договор за гражданско дружество по ЗЗД“.
В писмен отговор ответникът [фирма] оспорва основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. Претендира заплащане на разноски за производството.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В исковата молба ищецът е твърдял, че по възлагане на ответното дружество извършил земеделски услуги в стопанисвана от [фирма] под аренда земеделска земя в землището на [населено място], общ.Септември – дисковане, оране, сеитба, валиране, торене на 130 декара земеделска земя и засаждане с люцерна от 585кг., на обща стойност 29 796лв. Посочил е, че поради мотив на ответника, че няма средства за заплати сумата, двете дружества постигнали договорка ищецът да коси и балира сухата люцерна, а след приспадане на разходите, с прихода да бъде погасено вземането. От трикратното косене през 2015г., ищецът реализирал приход от 2 779лв. и извършил прихващане с дължимите от ответника суми като издал проформа фактура 04/12.08.2014г..
Ответникът е оспорил да е възлагал на ищеца обработването и засяването на земята, както и мотива за отказа за плащане /липса на средства/. Заел е позиция, идентична на обективираната в разменената между страните кореспонденция преди завеждането на иска и заявена в отговора на поканата за плащане от 12.08.2015г. изх.№ 1/09.09.2015г. Поддържал е, че ищецът е предложил и ответното дружество е приело да извършват съвместна дейност: от [фирма] – земята; от [фирма] – обработката и засяването, а от произведената продукция – люцерна и приходите от нея, да бъдат приспаднати взаимните разходи, след което ответникът да продава на ищеца люцерната по 200 лева на тон докато има реколта. Не е оспорил обработката на почвата от ищеца, но е твърдял, че посочените в исковата молба разходи са преувеличени; че ищецът укрива, че през 2014г. е извършил две коситби и е прибрал цялата продукция; че е занижил прибраното през 2015г. количество реколта. Твърдял е, че разходи във връзка със съвместната дейност са направени и от [фирма] – това дружество е платило рентата за земята, вложило е в почвата комбинирана тор през април 2014г., напръскало е люцерната през април 2915г. с препарат, извършило е коситба пред октомври 2015г., от която има приход 10 400лв., заплатило разходи за събиране и балиране /3 304лв./, поради което с оглед уговорките за съвместна дейност, следва да бъдат поделени приходите и разходите, но действителните такива.
Ответникът е признал в хода на производството извършването на разходи за подготовка и отглеждане на люцерната, извършени от ищеца в размер на 11 271.60лв. /която сума е по-голяма от установената от приетата пред въззивната инстанция експертиза/, но позовавайки се на заключението на приетата агрономическа експертиза, е поддържал, че от дейността си [фирма] е на печалба 1 260лв. – т.е. не само, че е покрил разходите си, но има печалба от дейността си, поради което искът е неоснователен. Поддържал е, че правоотношението между страните е по ненаименован договор – устна уговорка чрез съвместна дейност да бъде отгледана люцерна, като всяка от страните вложи средства в отглеждането й и да получи специфично възнаграждение след реализирането на печалба от реколтата; че така очертаното правоотношение, действително съдържа елементи на договор за изработка, но отсъства типичното за този вид договор разпределение на правата и задълженията на страните; всяка от страните е вложила средства за отглеждането на люцерната, но никоя от тях не дължи възнаграждение за вложеното, тъй като уговорката е средствата да бъдат приспаднати като разход след реализираната печалба.
По делото са били допуснати и разпитани всички поискани от страните свидетели, като тези на ищеца са установили единствено извършване на дейности по обработка на земята и засаждане на люцерната от [фирма]. Единственият свидетел, който е бил наясно с уговорката между двете дружества по повод отглеждането на люцерната е свидетелят В. – баща на съдружниците в ответното дружеството и неговите показания кореспондират на заявената от ответника защитна теза в процеса.
На база на въведените от ищеца и поддържани в хода на процеса твърдения, въззивната инстанция е квалифицирала иска по чл.258 сл.ЗЗД, като е приела, че тази разпоредба намира приложение и по отношение на сделката между търговци. Очертала е, че спорът между страните е относно твърдяното от ищеца правоотношение и от разрешаването му следва преценката дали е извършена възложената работа и дължи ли се за нея претендираното на основание чл.266 ЗЗД възнаграждение на изпълнителя. Счела е, че между страните няма писмен договор за изработка, но отсъстват и доказателства такова съглашение да е сключено устно. Обсъдила е, че показанията на свидетелите на ищеца установяват само вида земеделски работи, които са извършени и от тях не могат да бъдат извлечени данни за отношенията между страните, а важи и правилото на чл.146,ал.1,т.3 ГПК. Обсъдила е, че съставената от ищеца проформа фактура от 12.08.2015г. и данъчна фактура от 09.10.2015г., в които са посочени вид, количество и цена на извършените работи, не са подписани от ответника като получател, не са отразени в счетоводството му, а паралелно с това, свидетелят В. установява други отношения – за съвместна дейност. При преценка на доказателствата в тяхната съвкупност, съставът на апелативния съд е приел, че не се установява от ищеца твърдяното правоотношение – поето съгласие за сключване на договор за изработка, а ответното дружество се позовава на ненаименован договор за съвместна дейност, чието съществуване се потвърждава от разменената кореспонденция между страните, поради което и разпоредбата на чл.326,ал.2 ТЗ е неприложима.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно:
Първият въпрос е предпоставен от тезата на касатора, чиято основателност категорично е отречена в обжалваното решение – за установено по делото съглашение между търговци, произтичащо от договор за изработка. Поради това този въпрос е хипотетичен, а не обуславящ изводите на въззивната инстанция по въпроса за приложението на разпоредбата по чл.326,ал.2 ТЗ. Отсъствието на съществената характеристика на общата предпоставка – въпросът да е разрешен от въззивната инстанция и да е обусловил изхода на спора – т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, води до невъзможност за допускане на касационното обжалване по него. Тъй като изводите в обжалваното решение са именно за недоказаност на въведената от ищеца правна обвързаност – че източникът на правоотношението е договор за изработка, изключено е наличието на въведената от касатора допълнителна предпоставка – цитираното решение на ВКС, което е по приложението на разпоредбата на чл.326,ал.2 ТЗ към договор за изработка, сключен между търговци. Преди да бъде поставен въпрос за приложимостта на това правило, следва по делото да бъде установено именно наличието на обвързаност по чл.258 сл. ЗЗД.
По същите съображения не би могло касационното обжалване да бъде допуснато и по втория въпрос. В него отново е въведена отречената от съда теза на ищеца за наличие на доказателства за договор на стойност над 5 000лв. Изрична е констатацията в мотивите на обжалваното решение, че свидетелите на ищеца не установяват никакви релевантни факти за отношенията между страните, за характера на техните договорки и вида на правоотношението им. Становищата на страните в писмената им кореспонденция са идентични на заетите в процеса противоположни тези, фактурите са едностранно съставени и неприети от получателя, експертизите няма как да установят твърдяното от ищеца правоотношение по договор за изработка. Не е ясно за какви „останали елементи на договора за изработка” касаторът счита, че следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелите, след като техните показания не установят такава договорна обвързаност. Поради това немислимо е и приложението на практиката, изразена в соченото от касатора решение на 4 г.о. на ВКС, а наличието на практика по чл.290 ГПК, изключва възможността да е налице приложното поле на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Няма основание за преценка въззивното решение да очевидно неправилно.
Касаторът неправилно смесва това основание с необсъждане на доказателства и с немотивирания според него извод на въззивната инстанция за наличие на договор за „гражданско дружество по ЗЗД“. Необсъждането на доказателства не може пряко да доведе до очевидна неправилност, стига съдът за не посочи, че не дължи обсъждане на относимите към предмета на доказване доказателства по делото. Очевидната неправилност следва пряко да явства, да се извежда от мотивите и не предполага проверка и съпоставка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. Паралелно с това, ако съдът счете, че твърдяното от ищеца правоотношение, на което е основана претенцията, е недоказано, той не дължи отговор какви са действителните правоотношения между страните и как следва да бъдат квалифицирани, а и в обжалваното решение не се съдържа извод, че постигнатите договорки са за „договор за гражданско дружество по ЗЗД“. Въведеното от касатора основание за допускане на касационното обжалване – очевидна неправилност съвпада с първия поставен в изложението въпрос, а основанието по т.2 на чл.280 ГПК не е тъждествено с основанията по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК. Неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба- сумата 1 500 лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № № 276 от 24.10.2017г. по в.т.д.№ 317/2017г. на Апелативен съд П..
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], обл.П. сумата 1 280лв. разноски за настоящото производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: