О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1077
София ,28.09. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ……………………………. две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Г. Г. а
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 947/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Ш., приподписана от адвокат Ст. С. от АК гр. П., срещу въззивното решение № 84 от 15.01.2009 г. по гр. д. № 2020/08 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 56 от 22.04.2008 г. по гр. д. № 2481/07 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне на предявен срещу О. гр. Х. иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за установяване на право на собственост върху лозе от 1.397 дка, находящо се в землището на с. М., местността “П”, съставляващо имот № 1* по плана за земеразделяне. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по съществените за спора материалноправни въпроси дали е осъществен съставът на придобивната давност и дали ищецът е придобил собствеността върху спорния имот по оригинерен начин, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът О. гр. Х. не е взел становище.
Върховният касационен съд, състав на I-то г. о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна и е допустима.
Предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Предмет на положителния установителен иск за собственост е недвижим имот, земеделският характер на който е приет от съда в двете инстанции за безспорен с оглед неговата индивидуализация като лозе и включването му в плана за земеразделяне, както и липсата на данни същият понастоящем да попада в строителните граници на населеното място. Като земеделски и към влизането в сила на ЗСПЗЗ, съгласно чл. 10, ал. 1 от закона е подлежал на възстановяване, но реституционна процедура не е проведена. За да отхвърли иска, въззивният съд приел, че имотът е сред категорията имоти, за които по изрично разпореждане на закона е налице невъзможност да се придобиват по давност. Изтеклият период от 1992 г., когато ищецът установил владение, до 22.11.1997 г., съгласно пар. 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ /Обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г./ не се зачита и от тогава е започнала да тече нова давност, чийто срок понастоящем е изтекъл. Преди това обаче, е изменена разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ /Обн., ДВ бр. 13/07 г., в сила от 13.02.2007 г./, според което изменение останалите след възстановяване правата на собствениците земеделски земи стават общинска собственост не след изтичане на 10 години от влизане в сила на плана за земеразделяне и одобряване на картата на възстановената собственост /според предишната редакция на закона/, а с влизането в сила на плана и картата. Макар да липсват данни кога планът за земеразделяне е в разглеждания случай е влязъл в сила, безспорно е, че това е станало преди предявяването на исковата молба на 27.06.2007 г. и най-късно от тази дата имотът е общинска собственост, а за времето от 22.11.1997 г. до 27.06.2007 г. не е налице необходимият 10-годишен давностен срок. И тъй като общинската собственост не може да се придобива по давност, неоснователен е доводът на ищеца, че и след предявяването на исковата молба давността е продължила да тече и е изтекла в хода на съдебното производство.
Първият повдигнат от касатора въпрос е дали с включването на земеделските земи в ТКЗС започналият да тече давностен срок е спирал или е прекъсван и допустимо ли е изтеклият срок до включването им в ТКЗС да продължи да тече след влизането в сила н чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Твърди, че по тези въпроси липсва съдебна практика и се налага тълкуване на приложимите при разрешаването им разпоредби – чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и пар. 1 от ЗДЗС, в сила от 01.06.2006 г., което обосновава третата предпоставка за допустимост на касационното обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите се поставят с оглед развитото в касационната жалба и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК становище, че имотът е закупен от ищеца, сега касатор, с частен писмен договор през 1952 г,, владян е до масовизацията на земеделските земи през 1956 г., владението е установено отново след влизане в сила на ЗСПЗЗ и тъй като ищецът считал имота за свой, не е заявил искане за възстановяване по реда на посочения реституционен закон. Тази теза – за събирането на периодите, през които имотът е владян от ищеца, не е поддържана пред съда в двете инстанции, по нея не са излагани съображения и затова не е налице произнасяне от въззивния съд по материалноправен въпрос, който да е бил разрешен при поддържаната предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Това препятства възможността Върховният касационен съд да се поизнесе по приложението на посочените от касатора правни норми.
Следващият повдигнат въпрос е за смисъла и точното тълкуване на нормата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ след изменението на закона по ДВ, бр. 13 от 2007 г., с цел да се изясни кога след влизането в сила на за земеразделяне, съответно на одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, земите стават общинска собственост. Според касатора този въпрос е от съществено значение за определяне продължителността на давностния срок с оглед и нормите на чл. 7 от ЗОбС в редакцията му до 13.06.2008 г. и пар. 1 от ЗДЗС, в сила от 01.06.2006 г. Поставя се и въпросът дали чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ има обратно действие и прилага ли се спрямо заварени правоотношения. Касаторът счита, че по тези въпроси липсва съдебна практика, поради което следва да се приеме, че произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като поставените въпроси не са от значение за изхода на конкретното дело. Имотът, предмет на положителния установителен иск за собственост, е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, поради което ищецът е следвало да проведе процедурата по възстановяване на собствеността по реда на посочения закон. Поддържаната от него теза за придобиване на собствеността на основание придобивна давност е неоснователна, тъй като този придобивен способ е изключен по отношение на имотите, които са били част от кооперативното земеползуване – чл. 86 ЗС, в първоначалната му редакция от 1951 г. Придобивна давност е могла да започне да тече от 01.06.96 г., съгласно изменението на закона по ДВ, бр. 33/96 г., но с оглед спирането й с параграф 1 ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г. и последващите му изменения с ДВ, бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г./, същата не е изтекла и ищецът не може да се легитимира като собственик на основание придобивна давност.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 84 от 15.01.2009 г. по гр. д. № 2020/08 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: