О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
София, 05.03. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. аргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1522/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от “Р” АД гр. С. срещу въззивното решение № 120 от 21.04.2009 г. по в. т. д. № 516/08 г. на С. окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 354 от 06.08.2008 г. по гр. д. № 1459/07 г. на К. районен съд, с което е уважен иск по чл. 108 ЗС, предявен от “К” Е. гр. К. за ревандикация на кафе /снек-бар/ със застроена площ 128.00 кв. м., със смесена метална и масивна конструкция, разположено в източната част на масивна двуетажна сграда – автогара, находяща се в УПИ I от кв. 132 по плана на гр. К.. П. се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите за правната характеристика на спорния имот като самостоятелен обект на собственост и за наличие по отношение на същия на предпоставките на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и на чл. 79 ЗС.
Ответникът “К” Е. гр. К. не е взел становище.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че спорният имот е изграден през 1990 г. и представлява част от помещенията на съществуващата сграда на автогарата, а след преустройството през 1997 г. към масивната част е пристроена пристройка от метална конструкция. По делото не е установено по несъмнен начин имотът да е включен в активите на праводателя на ответника, поради което същият неоснователно се позовава на разпоредбата на чл. 17а от ЗППДОбП /отм./ – заведен е по баланса му и фигурира като основно средство от 1998 г., т. е. след преобразуването. Затова съдът приел, че държавното имущество, предоставено за стопанисване и управление на държавните предприятия – праводатели на страните, съобразно разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и предвид акта от 1966 г., е станало собственост на едноличните търговски дружества с държавно участие: “Д” Е. гр. К. на ДАП с. гр., от когото чрез покупко-продажба на публична продан по реда на чл. 717 ТЗ имотът бил възложен на ищеца с постановление № 162 от 24.04.2002 г., и “РСВ” Е. гр. С. праводател на ответника. Така, първото дружество придобило собствеността върху сградата-автогара и прилежащия терен към нея, включително и върху процесния обект, с изключение на сладкарницата на първия етаж, която е собственост на второто.
По другото заявено от ответника правопрекратяващо възражение – за придобиване на имота по давност, съдът приел, че от 1990 г. ответникът владее имота, но го държи по уговорка с ищеца, а към 24.11.1997 г. – когато е издадено разрешението за ползуване на преустроения обект, не е установено да е променил държането във владение за себе си, записан е като основно средство едва 1998 г., няма данни промененото му намерение да е достигнало до знанието на ищеца и да му е противопоставено, така че до датата на исковата молба 16.07.2007 г. не е изтекъл давностният срок.
Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и сочи на първо място, че от значение за точното прилагане на закона е задължението на съда, произнасяйки се за правната характеристика на самостоятелен недвижим имот /обект/, пълно и цялостно да изследва процесите по възникване на правото на построяване; установяване субекта на това право; въвеждането на обекта в експлоатация; кога е налице годен самостоятелен обект.
По така поставените въпроси въззивният съд е извършил пълно и цялостно изследване на релевантните факти и обстоятелства. Спорът е за собственост на обслужваща постройка – кафе /снек-бар/ със застроена площ 128 кв. м., обособена на първия етаж под перголата в източния край на автогарата в гр. К.. С. се от изградена в 1966 г. масивна част със застроена площ 68 кв. м., към която впоследствие е изпълнена пристройка от метална конструкция със застроена площ 60 кв. м. Строителството е извършено, след като със заповед № 1* от 10.08.1965 г. на Министерството на транспорта и съобщенията е разпоредено в новостроящите се автогари всички помещения, предназначени за търговско обслужване на пътниците, като ресторанти, бюфети, павилиони, лавки и др., свързани с производството и складови помещения, да се предоставят за експлоатация от ДСП “Р”, като при строителството на такива обекти посоченото предприятие следва да участва със средства, съответстващи на кубатурата на предвидените за търговска цел помещения и идеалните части от общата сграда в % на ползуваните помещения. В изпълнение на заповедта е сключен договор от 09.02.1966 г., според който ДСП ЖП “РСВ” клон С. З. се задължава да внесе сумата 24 900 лева и да извърши цялостно обзавеждане на търговската част. Съставен е акт за държавна собственост № от 08.07.1966 г., видно от който на ЖП “В” е предоставена за ползуване сладкарницата, находяща се на първия етаж, на стойност 24 000 лева, а останалата част от автогарата е предоставена на ДАП К. Представен е и протокол-опис от 15.03.1967 г., видно от който на основание заповед № 175 от 05.02.1967 г. на председателя на ИК на ГН- К. , на ЖП “РСВ” е предаден държавен имот бюфет-сладкарница, разположен в северозападната част на горния етаж на автогарата.
С оглед на тези данни въззивният съд правилно е приложил закона, като е отрекъл основателността на заявеното от ответника възражение за собственост, придобита по реда на чл. 17а от ЗППДОбП /отм./. На праводателя на ответника е бил предоставен за стопанисване и управление обект, различен от спорния, а именно сладкарница, находяща се на първия /горния/ етаж на сградата, данни за което се извличат от акта за държавна собственост от 1966 г. и протокола-опис от 1967 г. Стойността на този обект е част от вложените в строителството собствени средства на ДСП “Ж”.
У. е, че първоначално построената част на спорния обект е с площ 68 кв. м., новопостроеното е от 60 кв. м., двете части са функционално и комуникационно свързани. Съгласно утвърдения архитектурен проект не е предвидена тоалетна, а ще се ползува тази на автогарата, бюфетът ще бъде свързан с ОВ инсталация на котела на автогарата, а само захранването му с питейна вода се отделя с отделен водомер. Обектът е с отделен вход, но е свързан с ВиК и ел. инсталацията с автогарата. Дали така изграденият обект съставлява самостоятелен строеж или реална част от строеж по смисъла на пар. 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, не е от определящо значение за изхода на спора за собственост. Това е така, защото въззивният съд не е отрекъл принадлежността на обекта към имуществото на касатора по съображения, че същият не съставлява самостоятелна вещ, която може да е обект на правото на собственост.
На следващо място касаторът счита, че въпросът за прилагане на института на придобивната давност също е разрешен от въззивния съд при предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се допусне касационно обжалване при основание от посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът не само да възпроизведе нормата, на която се позовава, но и да формулира точно и мотивирано изложение на съответното основание. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК това не е сторено, а касационната жалба по този въпрос съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, които съставляват касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В обобщение, предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 120 от 21.04.2009 г. по в. т. д. № 516/08 г. на С. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: