О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1051
София, 23.09.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№941 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №232 от 30.10.2008г. по гр.д. №65/08г. на Кърджалийския окръжен съд е било оставено в сила решение №98 от 30.12.05г. по гр.д. №47/05г. на А. районен съд, с което е бил уважен иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ – признато е за установено по иска на С. С. /. С. А. / и С. Ю. /С. Салиев А. / срещу А. Ю. А. и М. Ю. Х., че наследодателят на ищците – е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС на пасище в метността Ю. Д. ” с площ от 4 дка и ливада в местността „Е” с площ от 1 дка, в землището на с. Я., община А..
В. съд е приел, че процесните имоти са признати за възстановяване на ищците, в качеството им на наследници на С. А. Н. , с влязло в сила решение №327/22.08.2000г. по гр.д. №100/2000г. на А. районен съд, постановено в производство по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ. Същевременно, с решение № 5* от 23.04.97г. на ПК А. , на ответниците, в качеството им на наследници на Ю. А. А. /брат на наследодателя на ищците/ е възстановена собствеността върху ливада от 0,621 дка в местността „Е” и пасище от 4,999 дка в местността „Е”, които според вещото лице са идентични с процесните. След преценка на свидетелските показания по делото е прието, че процесните земи към момента на образуване на ТКЗС са били собственост на наследодателя на ищците –, същите били обработвани от майката на ищците К от тях самите до заминаването им в Т.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата М. Ю. Х.. В изложението към нея се поддържа, че по въпроса за допустимостта на предявения иск въззивното решение противоречи на съдената практика – решение 1109/09.07.2003г. по гр.д. №1890/02г. на ВКС, ІV ГО; определение №8/20.06.08г. на РС М. Т. , определение №4 от 15.01.08г. на РС П. Развити са доводи, че разпоредбата на чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е бланкетна и препраща към осъдителен или ревандикационен иск; че в случая няма правен интерес от установителен иск, а само от иск по чл.108 от ЗС, тъй като жалбоподателката е въведена във владение на възстановения с решението на ПК А. имот.
Ответниците в производството С. С. /. С. А. / и С. Ю. /С. Салиев А. / не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателката въпрос за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ГПК е съществен, но не е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. Неправилно е разбирането на жалбоподателката, че искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ няма самостоятелна правна природа, а препраща към установителен или към ревандикационен иск, в зависимост от това дали ответникът владее спорните имоти или не. Въпросите за същността и допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ са решени с ТР №1 по гр.д. №11/97г. на ОСГК на ВС. Изяснено е, че предмет на установителния иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е правото на собственост върху земеделските земи към момента на образуване на ТКЗС, за разлика от установителния иск по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ – сега чл.124 от ГПК или от ревандикационния иск по чл.108 от ЗС, при които се изследва правото на собственост към настоящия момент. Изяснено е също, че искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е процесуално допустим при висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 или при възможност то да бъде образувано, а също и при окончателно решение на поземлената комисия /сега ОСЗ/ за възстановяване на собствеността или за обезщетение по чл.10б от ЗСПЗЗ. В настоящия случай искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е процесуално допустим, тъй като ищците и ответниците се легитимират като собственици на едни и същи имоти, възстановени им по реда на ЗСПЗЗ – на ищците – с влязлото в сила съдебно решение по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, след което е издадено и съответно решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността, а ответниците – с решението на поземлената комисия от 23.04.97г. В производството по настоящото дело с техническа експертиза е изяснено, че въпреки известните разлики в описанието на имотите на ищците и тези на ответниците, става дума за едни и същи земи. Именно това налага провеждането на иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, който ще изясни кой е бил собственик на земите към момента на образуване на ТКЗС – бащата на ищците или бащата на ответниците и съответно – на кого принадлежи правото на възстановяване на собствеността. Въз основа на съдебното решение по това дело, поземлената комисия ще издаде последващо решение по чл.14, ал.7а от ЗСПЗЗ, с което окончателно ще бъде решен въпросът на кого се възстановява собствеността – на ищците или на ответниците. Именно това обуславя и допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ – с него се изяснява спора за принадлежността на правото на възстановяване на собствеността на земеделските земи. Посочената от жалбоподателката съдебна практика не е свързана с въпроса за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, а с допустимостта на иск по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./, който има различен предмет, както бе посочено по-горе. Ето защо тази практика е неотносима към правния спор по настоящото дело, тъй като няма противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. По тази причина не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допустимост на касационното обжалване на въззивното решение. Освен това – основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК предполага, че въззивното решение противоречи по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос на други съдебни актове – решения или определения, които са влезли в сила и са окончателни. Представените определения на районните съдилища, за които няма данни да са влезли в сила, не могат да служат като пример за противоречива съдебна практика.
По изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №232 от 30.10.2008г. по гр.д. №65/08г. на Кърджалийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: