О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
гр. София, 12.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2765 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 36 от 12.04.2018 г., подадена от Н. Е. А., Ш. Б. А. и С. Б. М. чрез адвокат М. Ч. и адвокат Д. Г. – и двамата от АК – К., против въззивно решение № 36 от 01.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 238/2017 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което е отменено решение № 130 от 26.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 222/2017 г. по описа на Районен съд – Момчилград, вместо което е признато за установено на основание чл. 124 ГПК по отношение на Н. Е. А., Ш. Б. А. и С. Б. М., че С. Р. А., Х. А. Ю. и А. Х. Ю. са собственици на основание наследствено правоприемство от Р. Ш. Х., починал на 17.01.1953 г., на следните идеални части от имот с пл.сн.№ 726, за който е отреден УПИ * в кв. 42 по плана на [населено място] с площ от 710 кв.м., с неуредени регулационни сметки, при граници и съседи на имота: [улица], УПИ № **, УПИ № * – за жилищно строителство и общинско място, както следва: С. Р. А. – на 1/108 ид.ч. (или 3/324 ид.ч.), Х. А. Ю. – 1/162 ид.ч. (2/324 ид.ч.) и А. Х. Ю. – 1/162 ид.ч. (или 2/324 ид.ч.) – общо 7/324 ид.ч., както и е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно влaдениe и наследство № 92 от 21.05.2010 г., том II, дело № 292/2010 г. на нотариус Г. Г., вписан под № *, с район на действие РС-М., за 7/234 ид.ч., за които е признато на С. Р. А., Х. А. Ю. и А. Х. Ю. правото на собственост.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация С. Р. А., Х. А. Ю. и А. Х. Ю. чрез адвокат Д. Х. от АК-К. са подали писмен отговор на касационната жалба, както и становище относно основанията за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че не са налице основания за допускането на касационна проверка, както и че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е приел, че ищците и ответниците по делото са наследници на общ наследодател Р. Ш. Х., починал на 17.01.1953 г., който е оставил 10 наследника: съпруга (починала на 10.04.1968 г.) и 9 деца. Един от синовете му – Р. Р. С. (починал на 09.12.2001 г.) е оставил за свой наследник ищеца С. Р. А. – негов син (наред с починалата на 22.05.2017 г. съпруга Н. И. и още 2 деца, едното от които починало). Една от дъщерите на Р. Ш. Х. е Н. Р. Ю. (починала на 21.03.1981 г.), наследници на която са Х. А. Ю. (съпруг) и 2 дъщери, една от които е А. Х. Ю. (останалите двама ищци по делото). Наследник на Р. Ш. Х. е и сина му Б. Р. Х., който починал на 14.12.1995 г. и оставил като наследници ответниците: съпругата Н. Е. А. и децата им Ш. Б. А. и С. Б. М..
С нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност с № 248 от 13.07.1979 г., том I, дело № 379 на Кърджалийския районен съдия А. Ф. Х. е признат за собственик по давностно владение и наследство на 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот, ведно с изградената в него жилищна сграда. С нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давностно владение и наследство с № 92, том II, дело № 292/2010 г. на нотариус Г. Г. (№ * в регистъра на НК) Н. Е. А., Ш. Б. А. и С. Б. М. са признати за собственици съответно: първата – на 1/3 ид.ч., втората и третия – на по 1/12 ид.ч. от същия недвижим имот. Събрани са писмени доказателства (приходни квитанции и декларации), от които е видно, че Н. Е. А. е декларирала имота и е заплащала данъци и такси. От заключение по съдебно-техническа експертиза се установява отразяването на имота в кадастралните и регулационните планове, както и че имотът, описан в нотариален акт от 1979 г. е идентичен с имота, описан в нотариалния акт от 2010 г. Съдът подробно е анализирал показанията на изслушаните в първата инстанция свидетели: Ш. А. М., И. Д., Х. М., Н. Ю. Х., С. Ю., Н. М. М.. Въз основа на установените обстоятелства е прието, че първоначално процесният имот бил собственост на тримата братя Р. Ш. Х., Б. Ш. Х. и Ф. Ш. А. при равни идеални части от правото на собственост. След смъртта на наследодателя на ответниците Р. Х. през 1953 г., неговите наследници придобили общо правото на собственост върху 1/3 ид.ч. имота, но след издаването на констативния нотариален акт на А. Ф. Х. в техния патримониум останала 1/6 ид.ч. Наследственият характер на имота не се е променил през годините. От показанията на изслушаните свидетели може да се заключи единствено, че Н. Е. А. и Ш. Б. А. извършвали действия на обикновено ползване на имота – поддържали двора, правели дребни ремонти, събирали плодовете. Съдът приел за недоказано наследодателят на ответниците Б. Р. Х. да е разполагал с цялото дворно място и къщата като единствен собственик, напротив – приел е, че той и семейството му останали в имота със съгласието на останалите сънаследници. Съдът е посочил, че липсват данни останалите сънаследници да са се отказали от дела си или да са се разпоредили с него. Следователно ответниците са упражнявали фактическа власт върху имота като държатели на наследствените части на останалите сънаследници, включително и ищците. За да е налице завладяване на чуждите идеални части е необходимо промяната в намерението за упражняване на фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си от държателя, това да бъде обективирано и да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на останалите съсобственици. Ответниците не са установили кога са манифестирали на ищците промяна в намерението си и кога е отблъснато владението на последните. За снабдяването с констативния нотариален акт ищците са узнали едва при събарянето на къщата през 2014 г. Подадените данъчни декларации от ответницата Н. А. единствено могат да се отнесат към промяна на намерението, с което упражнява фактическата власт, но то също не е оповестено на сънаследниците. Съдът изрично е приел, че липсва обективна невъзможност за манифестиранее на намерението на ответниците по отношение на ищците, тъй като първият живее в [населено място], а останалите двама – в [населено място]. В обобщение е прието, че процесният имот не е изгубил наследствения си характер, тъй като субективното отношение на ответниците, че владеят изключително за себе си наследствения дял на ищците, не е достигнало до последните, а обикновеното ползването на имота – колкото и да е продължително по време – не е достатъчно, за да доведе до придобиване на собствеността.
В представеното от касаторите изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр.д.№ 637/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 973 от 21.12.2009 г. по гр.д.№ 4321/2008 г. на ВКС, I г.о, решение № 133 от 22.11.2016 г. по гр.д.№ 2057/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942/2015 г. на ВКС, I г.о., Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 107 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 1297/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 3 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 200 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 199/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, I г.о. и решение № 43 от 12.02.2013 г. по гр.д.№ 784/2012 г. на ВКС, I г.о.:
(1) „Какви действия следва да извърши един от съсобствениците на наследствен недвижим имот, които да се противопоставят на собствеността на останалите наследници. Невръчването на нотариалния акт по наследство и давност на ищците и запознаването им със съдържанието на нотариалния акт, представлява ли бездействие, респ. противопоставими действия ?”
(2) „Действията по деклариране на имота в Общинската администрация, по вписване на нотариален акт по обстоятелствена проверка, извършени ремонти с цел съхранение на имота със знанието и без протипоставянето на останалите наследници, представляват ли противопоставими действия ?”
(3) „Налице ли е задължение за демонстриране на противопоставими действия спрямо ищците, при положение, че същите не живеят на територията на Р.България и при наличието на писмени доказателства за това и в продължителен период от време са пребивавали на територията на други държави включително и понастоящем, както и ако същите бездействат респ. не изразяват воля да упражняват правата си. Възниква ли задължение или е налице обективна невъзможност в тази хипотеза за демонстриране на противопоставими действия от страна на един от съсобствениците снабдил се с нотариален акт по наследство и давност ?”
(4) „Към кой момент от време и спрямо кого възниква задължението за демонстриране на противопоставими действия при положение, че преките наследодатели на ищците /деца на общия наследодател и по техни твърдения собственик на 1/3 ид.ч. от имота/ са били живи, ако в полза на един от съсобствениците вече е била изтекла придобивната давност, от кой момент и спрямо кого започва да тече задължението му за уведомяване на останалите съсобственици относно факта, че се е снабдил с нотариален акт по наследство и давност ?”
(5) „Важи ли презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на съсобственик снабдил се с нотариален акт по обстоятелствена проверка и в кой случай ?”
(6) „Представлява ли факта на продължителното, спокойното и необезпокоявано от никого владение в продължение на петдесет години на недвижим имот започнало преди смъртта на общия наследодател на ищците и приживе на техните преки наследодатели владение по „скрит начин” ?
(7) „Чия е доказателствената тежест в процеса на оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС. При хипотезата на разпределена в тежест на ищците доказателствена тежест следва ли ответниците да доказват противопоставими действия, ако това не е било разпределено в тяхна тежест с доклада от първоинстанционния съд приет без възражения. Следва ли в тази хипотеза въззивният съд да изготви нов доклад по делото, с който да промени разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест приета без възражения от страните, респ. да укаже на страните, че не сочат доказателства във връзка с изготвения доклад и да дадат възможност да ангажират доказателства във връзка с указанията ?”
(8) „Представлява ли фактът на продължителното, спокойното и необезпокоявано от никого владение в продължение на петдесет години над недвижим имот започнало преди смъртта на общия наследодател на ищците и приживе на техните преки наследодатели, владение по „скрит начин” ?”
(9) „Представлява ли фактът на декларирането на недвижим имот в Общинската администрация и плащането на данъците за недвижим имот, действия осъществени по „скрит начин” ?”
(10) „Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, следва ли въззивният съд да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане с участието на необходимия другар ?”
(11) „Представлява ли записът в разписния лист доказателство за наследствения характер на имота, респ. за собственост или този факт подлежи на доказване в течение на процеса и чрез други доказателствени средства , подкрепящи записа в разписния лист ?”
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Въпрос № 11 е израз на оплакването на касаторите за необоснованост на извода за наследствен характер на имота. Необосноваността на решението е порок, който се дължи на грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Този порок съставлява подвид на нарушението на процесуалните правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното положение по спора. Доколкото, обаче, с т. 1 от ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, то касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила. Отделно от това в конкретния случай се констатира, че въззивният съд е извършил анализ на доказателствата в съответствие с установените правила по чл. 12, чл. 163 – чл. 174 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като формираните изводи относно релевантните за спора факти съответстват на установеното в процеса, което означава, че посочените в тази връзка решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр.д.№ 637/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 973 от 21.12.2009 г. по гр.д.№ 4321/2008 г. на ВКС, I г.о, решение № 133 от 22.11.2016 г. по гр.д.№ 2057/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942/2015 г. на ВКС, I г.о., Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 107 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 1297/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 3 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 200 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 199/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, I г.о. и решение № 43 от 12.02.2013 г. по гр.д.№ 784/2012 г. на ВКС, I г.о. не обосновават допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросите, поставени под номера от 1 до 9 включително третират фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС в отношенията между сънаследници – относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на другите сънаследници, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници. Произнасянето по тях е съобразено със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд е приел, че не е налице в настоящия случай. В същия смисъл са тълкувателните мотиви на Р № 132 от 27.05.2016 г. по гр.д.№ 1121/2016 г. на ВКС, І г.о. и Р № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о., съгласно които преобръщането на държането частите на съсобственика във владение за себе си следва да се осъществи чрез недвусмислени действия, които са извън кръга на тези, предвидени в специалните норми за съсобствеността (чл. 31 и чл. 32 ЗС) и те да са възприети като такива от съсобственика. Тези действия следва да са такива, които преценени в съвкупност, представляват по съдържание действия на изключителен собственик. Правото на собственост е абсолютно право и отблъскването на владението на другите съсобственици означава отричане на правата им от владелеца-съсобственик и принуждаването му да се съобразяват с установеното от него владение като с права на изключителен собственик. Действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не съществува общ отговор, валиден за всички случаи – какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства следва да се установи това. Във всеки отделен случай, обаче, обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно, а това в случая не е налице. Различието между изхода на спора по настоящото дело – от една страна, и изхода по гр.д.№ 3942/2015 г. на ВКС, І г.о., по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о. и по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о. не се дължи на различно тълкуване на закона, а на особеностите на случаите от фактическа страна с оглед различията в приетите за доказани обстоятелства, което (по аргумент от т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК) не обосновава извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При отсъствието на основание да се приеме, че касаторите са завладели наследствените дялове на ищците, постановките, застъпени с постановените решения по посочените дела съставляват неотносима към случая съдебна практика. Въззивният съд правилно е приел, че фактическата власт на прекия наследодател на ответниците се основава на допускането му в имота от страна на останалите сънаследници, което определя упражняваната от него (респ. – от касаторите) фактическа власт като държане. Това от своя страна обосновава приложимостта на задължителните разяснения на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, че презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена, в съответствие с които е постановено и атакуваното решение. В практиката по чл. 290 ГПК се приема още, че предприетите действия по ремонтиране на имота, самостоятелното му ползване и деклариране като собствен не обуславят извод за манифестиране на своене, доведено до знанието на собственика или съсобственика (така – Решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951/2015 г. на ВКС, І г.о.). Не съществува противоречие и с Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, I г.о. (в смисъла на което са и Решение № 17 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 2923/2016 г., II г.о. и Решение № 70 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 3991/2016 г., II г.о.). В практиката си ВКС трайно приема, че обективна невъзможност да се демонстрира преобръщане на владението отсъства в хипотеза, когато местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред (които обстоятелства са установени от събраните по делото доказателства). В настоящия случай позоваващите се на придобивна давност касатори не са извършвали действия по упражняване на фактическа власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от техните съсобственици и не са демонстрирали открито спрямо тях намерение да своят целия имот, поради което обосновано е прието, че касаторите не са изпълнили надлежно задължението си да обективират спрямо останалите съсобственици animus domini. Различието между изхода на спора по настоящото дело и изхода по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о. също не се дължи на различно тълкуване на закона, а на особеностите на случаите от фактическа страна с оглед различията в приетите за доказани обстоятелства. Относно значението на снабдяването с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка в практиката се приема, че това действие не манифестира намерението да се свои имота пред останалите съсобственици. Този извод се основава на уредбата относно действието на вписването, което се състои в даване на гласност на подлежащите на вписване актове по начин, предвиден в Правилника за вписванията (чрез подреждане на подлежащите за вписване актове в достъпни за гражданите книги и възможност гражданите да правят справки по тези книги). В Правилника за вписванията не е предвидено задължение гражданите да следят за съдържанието на книгите за вписване, а в закона не е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на Правилника актове. Ето защо нито снабдяването с констативен нотариален акт, нито вписването на такъв не е действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на намерението да се свои целия имот (така – Решение № 7 от 10.09.2018 г. по гр.д.№ 1903/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.).
Въззивното решение не противоречи и на указанията по т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. По делата за собственост съсобствениците са обикновени, а не необходими другари, поради което съсобственикът А. Х. (чиито права не са предмет на делото) изобщо няма качеството на необходим (още по-малко – на задължителен необходим другар). Съответно – за въззивния съд не е възниквало задължение да обезсилва първоинстанционното решение с оглед осигуряване участие в процеса на съсобственика А. Х., а въпрос № 10 не представлява основание за допускане на обжалването.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 36 от 01.03.2018 г., постановено по възз.гр.д.№ 238/2017 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: