О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр. София, 22.04.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 1348 по описа за 2019 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Х. Х. Х. и Х. Х. Х., [населено място] поляна, [община], област Б., чрез пълномощник адв. Г. К., срещу въззивно определение № І – 70/15.01.2019 год. по ч. гр. д. № 1952/2018 год. на Окръжен съд – Бургас.
Жалбоподателите поддържат, че определението е необосновано по подробно изложени съображения. Посочват, че чрез прекратяването на производството по предявения от тях отрицателен установителен иск съдът е отказал правото им да защитят фактическата си власт върху процесния имот /конкретно върху 36 кв. м. включени в него/, ако отрекат правата на ответниците. Решението по предходното дело няма сила на пресъдено нещо по отношение на настоящия спор – дали ответниците /правоприемници на ответниците по приключилото дело/ са собственици на имота. Искат отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за извършване на по – нататъшни процесуални действия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност, включително и е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Ответниците по жалбата – М. Х. М. и Х. Х. М., [населено място], [община], област Б., чрез процесуалните си представители адв. В. Х. и адв. Д. Д. – К., оспорват частната жалба по съображения в представения в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение № I – 70/15.01.2019 год. Окръжен съд – Бургас е потвърдил определение № 836/09.11.2018 год. по гр. д. № 579/2017 год. на Районен съд – Айтос. С последното на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на жалбоподателите и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск за собственост.
Производството е образувано по искова молба на Х. Х. Х. и Х. Х. Х. против М. Х. М. и Х. Х. М. за приемане за установено, че ответниците не са собственици на дворно място от 118, 44 кв. м., съставляващо УПИ **, кв. 11 по ПУП на [населено място]. Правния си интерес ищците мотивират с обстоятелството, че УПИ **, кв. 11 е образуван частично и от наследствения им имот пл. № * по плана на [населено място] от 1963 год., която част никога не била отчуждавана; наследодателите на ищците, както и самите ищци се намират във владение на цялото дворно място. С нотариален акт № 9/13.12.2011 год. Е. Ш. О. е признат за собственик по давностно владение на процесния УПИ **, с нотариален акт № 143/19.02.2014 год. Е. Ш. О. и Ф. С. О. са продали имота на С. В. М. /придобит в режим на съпружеска имуществена общност/, а с нотариален акт № 3/29.04.2014 год. С. В. М. и Х. Е. М. са продали имота на ответника М. М., придобит при условията на съпружеска имуществена общност с ответницата Х. М..
Към делото е приложено гр. д. № 263/2014 год. на Районен съд – Айтос, образувано по предявен от Х. Х. Х. и Х. Х. Х. против Е. Ш. О. положителен установителен иск за собственост за процесния УПИ **, кв. 11 по ПУП на [населено място]. С решение № 46/06.04.2016 год. по посоченото дело искът е отхвърлен на заявените основания: придобиване по давност поради осъществявано от родителите на ищците владение за целия имот пл. № * от 1963 год.; упражняване от самите ищци на самостоятелна фактическа власт от 1980 год. с намерение за своене върху целия процесен имот; ненадлежно проведено отчуждаване на 36 кв. м. от процесното УПИ, представляваща част от имот пл. № * за улица. С решение № 2 – 28/01.06.2017 год. по в. гр. д. № 1277/2016 год. на Окръжен съд – Бургас първоинстанционното решение е потвърдено и е влязло в сила.
Въззивният съд е констатирал, че ответниците по настоящето дело са частни правоприемници на ответника по приключилото такова и са обвързани от силата на присъдено нещо на решението по гр. д. № 263/2014 год. на Районен съд – Айтос. Качеството „пресъдено нещо“ по отхвърления положителен установителен иск за собственост създава състояние на определеност и безспорност относно несъществуването на спорното право в патримониума на ищците и има за последица непререшимост на спора. С влизане в сила на решението са преклудирани всички възможни оспорвания и възражения, възникнали въз основа на факти и обстоятелства, съществували до приключване на делото. Правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск би бил налице, само ако спорното право не бе отречено за ищците с влязло в сила съдебно решение или в случай, че те сочат нови факти и обстоятелства досежно процесния имот, каквито в случая не се твърдят. За ищците е без правно значение кой е собственик на процесния имот, както е и недопустимо преразглеждане на правния спор.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателите обосновават наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение по въпросите: 1. Упражняването на фактическа власт върху процесния имот от жалбоподателите, съществуваща при завеждане на първоинстанционното гр. д. № 579/2017 год. на Районен съд – Айтос и понастоящем, представлява ли ново обстоятелство в рамките на същото дело, което да обуславя предявяването на отрицателния установителен иск? 2. Налице ли е правен интерес за ищците по отрицателен установителен иск в случаите, при които в претендирания от тях недвижим имот е включен и техен наследствен имот, който никога не е бил отчуждаван и владян от другиго? Касаторите сочат противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 год. по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК, ВКС, обосновавайки правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск и упражняването на фактическа власт върху имота като ново обстоятелство, необхванато от силата на пресъдено нещо на решението по предишния спор.
Съобразявайки доводите на жалбоподателите и данните по делото, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение, касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставените от касаторите въпроси не могат да обуславят допускане до касационно обжалване на въззивното определение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Те не са предопределили изхода на делото и решаващите мотиви на съда за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск поради наличие на формирана сила на пресъдено нещо по спорното право. Въпросът за упражнявана от ищците фактическа власт върху имота не е обсъждан в обжалваното определение, а изводите на въззивния съд, че производството по предявения отрицателен установителен иск следва да бъде прекратено, изцяло съответстват на разясненията, дадени с ТР № 8 от 27.11.2013 год. по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК, ВКС. В него се приема, че ищецът има възможност да избере под каква форма да защити правото си – като установи съществуването му в своята правна сфера, или като отрече претендирано от ответника право, което го засяга. Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната претенция. Ищецът следва да докаже притежанието на правата, с които в исковата молба е обосновал правния си интерес, с което ще установи материалната си легитимация да се намеси в чуждата правна сфера, отричайки правата на ответника, съответно с което ще установи възникването на правото на собственост в своята правна сфера. Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост ще бъде налице, ако отричането на собственическите права на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца. В конкретния случай правният спор за собствеността върху дворното място от 118, 44 кв. м., съставляващо УПИ ** в кв. 11 по ПУП на [населено място] е бил предмет на исково производство между ищците и праводателите на ответниците /Е. О., Ф. О., С. М. и Х. М./, приключило с влязло в сила решение № 2 – 28/01.06.2017 год. по в. гр. д. № 1277/2016 год. на Окръжен съд – Бургас, с което е отречено правото на собственост на ищците върху имота. Обстоятелствата, от които последните извеждат правния си интерес в настоящето производство, са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по предходното дело, а предвид забраната за пререшаемост на спора между страните по чл. 299 ГПК, искът, непочиващ на възникнали след настъпване сила на пресъдено нещо обстоятелства, е недопустим. Действието на решението се разпростира и спрямо частните правоприемници на страните, каквито са ответниците по настоящето дело по арг. чл. 226, ал. 3 ГПК, които основават своето правно положение на правното положение на своя праводател, с оглед момента на прехвърлителната сделка – по време на висящността на производството по положителния установителен иск. Твърдението за упражнявана от ищците фактическа власт по отношение на дворното място не представлява ново обстоятелство, обуславящо допустимостта на отрицателния установителен иск. Владението е факт, а не право, поради което след като между страните по делото е установено със сила на пресъдено нещо, че ищецът не е собственик на процесния имот, то той няма правен интерес да установява, че ответникът не е собственик на имота само поради това, че упражнява фактическа власт върху имота /в този смисъл определение № 352 от 30.07.2012 год. по ч. гр. д. № 182/2012 год., ВКС, II г. о./.
Доводите в частната жалба, че въззивният съд не е отчел допуснатата от първоинстанционния съд грешка в изписване номера на влязлото в сила решение по предходния спор /погрешно е посочен номерът на решението за отстраняване на очевидна фактическа грешка/, както и че издаденият в полза на Е. Ш. О. нотариален акт за собственост върху процесния имот е с невярно съдържание, представляват по съществото си касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, относими към обосноваността на съдебния акт и евентуалната му неправилност. Те не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед този изход на настоящето производство жалбоподателите следва да заплатят на ответната страна направените в него разноски в размер на 300 лв. за М. Х. М. и 600 лв. за Х. Х. М., дължими за адвокатско възнаграждение, съгласно представените договори за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
Водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № І – 70/15.01.2019 год. по ч. гр. д. № 1952/2018 год. на Окръжен съд – Бургас по подадената от Х. Х. Х. и Х. Х. Х., [населено място] поляна, [община], област Б., чрез пълномощник адв. Г. К., частна касационна жалба вх. № 1488/29.01.2019 год. срещу него.
ОСЪЖДА Х. Х. Х., ЕГН [ЕГН], и Х. Х. Х., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], област Б., действащи чрез адв. Г. К., да заплатят на М. Х. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], действащ чрез адв. В. Х., сумата от 300 лв., и на Х. Х. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], действаща чрез адв. Д. Д. – К., сумата от 600 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, съобразно представените доказателства.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: