О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 767
София, 19.09.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 299/2012 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Н. П. като пълномощник на И. П. Д.- М., против решение № 22 от 23.01.2012 г. по в.гр.д. № 1038/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Жалбоподателката поддържа, че решението следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС. Материалноправният въпрос е за това, че съдът не е приел възражението й за липса на идентичност на процесния недвижим имот, предмет на иска за ревандикация, с този, който се е владее от нея, а процесуалноправният въпрос касае разпределението на доказателствената тежест между страните в гражданския процес.
Ответниците по касация Ц. Т. Д.- А. и М. Д. Т. в писмен отговор на касационната жалба изразяват становище, че не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване. направили са искане за присъждане на направените от тях разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 847 от 07.06.2011 г. по гр.д. № 999/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, с което И. П. Д. – М. е осъдена на основание чл. 108 ЗС да предаде на Ц. Т. Д.- А. и М. Д. Т. владението върху следния недвижим имот: втори жилищен етаж с обща застроена площ 208 кв.м, в който са обособени две жилища , представляващи самостоятелни обекти с идентификатори № 56784.520.1067.1.4 и № 56784.520.1067.1.5, които се намират в сградата с административен адрес [населено място], ул. ” Д-р Г. В.” № 12, означена с идентификатор № 56784.520.1067.1, построена в дворно място с идентификатор № 56784.520.1067 по КК на [населено място], както и да им заплати сумата 2 400 лв. , представляваща обезщетение за ползване на жилището за периода 01.04.2009 г.- 31.03.2010 г., съобразно притежаваните от тях идеални части, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
Прието е за установено от фактическа страна, че наследодателят на ищците е бил собственик на дворното място, ведно с построената в него четириетажна сграда, състояща се от партерен- магазинен етаж и три надпартерни жилищни етажа. П. етаж, както и вторият и третият от жилищните етажи, са били одържавени от наследодателя им по реда на ЗОЕГПНС. През 1964 г. вторият жилищен етаж, със застроена площ 208 кв.м, бил продаден от КЕЧ – МНО на С. Д. Ш., като впоследствие от него били обособени две жилища чрез изграждане на вътрешен преграден зид, но без необходимите строителни книжа.
С влязло в сила решение по гр.д. № 7729/74 г. на Пловдивския районен съд е бил обявен за окончателен предварителен договор, сключен през 1971 г. между С. Ш. като продавач и И. и М. Я., с който последните закупили обособеното като отделно жилище южно крило на третия етаж от сградата, състоящо се от 1 стая, кухня, антре, клозет и коридор, ведно с 1/6 ид. част от дворното място. През 1997 г. М. Я. продала този имот на жалбоподателката И. Д.- М..
През 1971 г. С. Ш. и съпругата му дарили на И. Д. 1/10 ид. част от жилището, след което между тях била извършена делба, по силата на която цялото жилище / без продадената на сем. Я. част/ било възложено на И. Д..
С решение № 116/09 от 20.03.2009 г. по гр.д. № 5959/07 г. на ВКС, І г.о., е било признато за установено на основание чл. 7 ЗВСОНИ по иска на М. Д. Т. и Ц. Т. Д.- А. срещу И. П. Д.- М. и С. Д. Ш., че сключеният на 16.02.1964 г. договор, с който С. Ш. е закупил от МНО- КЕЧ втория жилищен етаж от сградата, построена на [улица] [населено място], с обща застроена площ 208 кв.м, избено помещение и съответните общи части на сградата и 1/3 от дворното място, е нищожен поради нарушение на нормативни актове.
С гласни доказателства е установено, че жалбоподателката М. ползва целия втори етаж.
При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че по наследяване и реституция по ЗВСОНИ ищците М. Д. Т. и Ц. Т. Д.- А. се легитимират като собственици на втория надпартерен етаж от сградата, целият с площ 208 кв.м. Жалбоподателката владее този имот без основание, поради което дължи предаването му на собствениците, както и заплащане на обезщетение за ползването му по чл. 59 ЗЗД.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за идентичността на имота, който владее касаторката с този, предмет на предявения против нея ревандикационен иск. Въпросът за идентичността на имотите е фактически, а не правен и се разрешава в зависимост от установените по делото факти. Предмет на иска за ревандикация е целият втори жилищен етаж, с площ 208 кв.м. По делото е било установено от събраните писмени доказателства и от заключението на съдебно- техническата експертиза, че в жилището, предмет на договора за покупко- продажба, сключен между С. Ш. и МНО- КЕЧ, са били обособени фактически две отделни жилища, разделени със стена с врата, поради което е направен обоснован извод, че не е възникнал нов обект на собственост.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос за разпределяне на доказателствената тежест между страните. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС. В срока по чл. 131 ГПК с отговора на исковата молба жалбоподателката не е навела конкретни доводи и възражения срещу предявения иск, нито е представила или поискала събирането на доказателства. Съгласно чл. 133 ГПК когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал.1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В този смисъл поставеният от жалбоподателката процесуален въпрос не е съобразен с въведената с ГПК от 2007 г. нова процесуална уредба, предвиждаща последователно преклудиране на правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава и да представя доказателства.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на спора касаторката следва да бъде осъдена да заплати на М. Д. Т. и Ц. Т. Д.- А. направените от тях разноски за тази инстанция за адвокатска защита в размер на 300 лв., съобразно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 22 от 23.01.2012 г. по в.гр.д. № 1038/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА И. П. Д.- М. да заплати на М. Д. Т. и Ц. Т. Д.- А. направените от тях разноски пред ВКС в размер на 300 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: