Определение №203 от 29.3.2017 по търг. дело №2429/2429 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
София, 29.03.2017 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2429/2016г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Ч. от [населено място] срещу решение № 985 от 13.05.2016 г. по гр. д. № 960/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, ГО, 13 състав решение № 4904 от 06.07.2015 г. по гр. д. № 5265/2014 г. в частта, с която предявеният от касатора срещу Застрахователна компания [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 21.09.2013 г. е отхвърлен за разликата от 20 000 лв. до пълния претендиран размер 45 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшестиве. Касаторът твърди, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен конкретните обективно настъпили вреди – черепно-мозъчната травма и другите травматични увреждания, тяхното проявление върху неговото физическо и психическо състояние. Счита, че в противоречие със задължителната съдебна практика решаващият състав не е отчел всички съществени за случая обстоятелства, в т. ч. и лимитите на отговорността на застрахователите, както и че не е извършил задълбочен анализ на същите.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение; 4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост; Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение; 5. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 3-5 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размерът и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит; 6. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретната връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 7. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“; 8. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите; 9. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост”.
В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, освен на ППВС № 4/1968 г., касаторът се позовава и на множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – представя въззивни решения на Софийски апелативен съд, за които (с изключение само на едно) липсват данни да са влезли в сила.
Ответникът по касация – Застрахователна компания [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 03.10.2016 г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на ответника – Д. Л. Ю. от [населено място], [община] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) за причинените на ищеца неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 21.09.2013 г., като по отношение на деянието, неговата противоправност и вината на застрахования при ответника водач е съобразил влязлото в сила споразумение от 26.04.2014 г. по н.о.х.д. № 147/2014 г. на Казанлъшки районен съд. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на застрахователя за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия ищец по съображения, че не е проведено пълно и главно доказване на твърдението му за непоставен предпазен колан. Освен това, възззивният съд е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение на ищеца за претърпените неимуществени вреди в размер на 25 000 лв. е прекомерно. Като обстоятелства, имащи значение за определяне обема на вредите, са взети предвид: видът и характерът на уврежданията (контузия на тялото, контузия на главата и разкъсно-контузна рана на челото, сътресение на мозъка, контузия на гръдния кош, контузия на лявата ръка и лявото бедро, охлузвания на двете коленни стави); продължителността на болничното (три дни) и домашно лечение (около два месеца) и на възстановителния период (около два месеца); здравословното състояние на ищеца към момента; възрастта му към датата на произшествието (61 години) и инфлационните процеси в страната. Съдебният състав не е споделил извода в медицинската експертиза, че замайването и болките в гърба представляват остатъчни явления от получените травми по съображения, че същите може да са вследствие от различни предходни заболявания. С оглед на това, е приел, че справедливо обезщетение в случая представлява сумата 20 000 лв., като за разликата до пълния претендиран размер 45 000 лв. е отхвърлил предявения иск.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Многобройните въпроси, които е поставил касаторът, се свеждат всъщност до това кои са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; дали лимитът на отговорност на застрахователите е част от тях и дали при определяне на дължимото на ищеца обезщетение тези критерии са съобразени.
Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че отговорът на същите е относим към правилността на обжалвания акт. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните в жалбите на страните оплаквания, доводите и възраженията им, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите от първата инстанция за релевантни за случая обстоятелства.
Що се отнася до социално-икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, твърдението на касатора, че не са взети предвид при определяне на обезщетението, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на акта, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2013 г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите от страна на въззивния съд не означава, че тези обстоятелства са игнорирани, а че решаващият състав е възприел всички посочени от първостепенния съд като релевантни за случая обстоятелства, но е направил различни изводи във връзка с тях – преценка, чиято правилност е извън предмета на настоящото производство.
С оглед изложеното, следва да се счете, че поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да е необходимо да се обсъжда наличието на конкретните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 985 от 13.05.2016 г. по гр. д. № 960/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. Г. Ч. от [населено място],[жк], вх. Ж, ет. 4 да заплати на Застрахователна компания [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 (триста) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top