О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 737
С., 22.05. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети май, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1453 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Н. К. М. от [населено място], област Л., приподписана от адв. К. Г. от АК-С., против въззивно решение № 142 от 06.06.2011 г. по в.гр.д. № 117/2011 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е отменено решение № 143 от 26.06.2009 г., постановено по гр.д. № 395/2009 г. на Троянския районен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените искове от касатора Н. К. М. и Б. И. Г., срещу областен управител – Л. и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите, за сумата от 3 750 лв., представляваща причинени имуществени вреди на Н. М. и сумата от 1300 лв., представляваща причинени имуществени вреди на Б. И. Г., и тези искове с правно основание чл. 189, вр. с чл. 79 и чл. 82 ЗЗД срещу областен управител – Л. и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството са уважени, като в останалата отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпените от него вреди от неизпълнение на договор за продажба на недвижим имот, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изведените от жалбоподателя правни въпроси са: в случай на съдебна евикция, издаден изпълнителен титул и образувано изпълнително производство, по което се извършват периодични плащания, следва ли сумата да бъде изплатена изцяло, за да се уважи предявеният иск за обезщетяване на претърпените загуби; при обективно съединяване на искове при условията на алтернативност дължи ли съдът произнасяне с отделни мотиви относно отхвърлянето на всеки един от исковете; следва ли имената на всички членове от състава да бъдат изписани изцяло в съдебния акт. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: решение № 691 от 14.11.2008 г. по т.д. № 351/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 642 от 15.09.1994 г. по гр.д. № 1573/1993 г. на ВС, V г.о. по първия въпрос и решение № 147 от 08.12.2009 г. по т.д. № 283/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на л. 290 ГПК по втория въпрос. По третия въпрос твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Ответницата по касационната жалба Б. И. Г. от [населено място], Л. област, чрез пълномощника си адв. С. С. от АК-Л., заявява, че се присъединява към касационната жалба и моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Ответниците по касационната жалба Областен управител Л., Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите, не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразяват становище по жалбата, както и по основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени оценяеми искове по чл. 189, вр. с чл. 79 и чл. 82 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в случая претендираната от ищците отговорност на ответниците е договорна и е свързана с неизпълнение на договорни задължения на основание чл. 79 и сл. ЗЗД, а именно – ответниците не са изпълнили задължението си по сключения между страните договор за продажба на недвижим имот – апартамент – частна държавна собственост, да прехвърлят собствеността му на купувачите по сделката. Вследствие на това в по-късен момент е настъпила съдебна евикция на последващите купувачи на процесния апартамент сем. Д.. След приключване на поредицата съдебни спорове между действителния собственик на апартамента и купувачите Д. от една страна и Д. и ищците по делото от друга, последните са били осъдени да заплатят, както следва – Н. М. общо сумата от 15 988,07 лв. и Б. Г. общо сумата от 15 905,97 лв. В хода на образуваното изпълнително производство длъжникът М. е внесъл по сметка на взискателите Д. сумата от 3 750 лв. като част от дължимата сума, а длъжницата Г. е внесла сумата от 1 300 лв. В тази връзка съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 79, вр. с чл. 82 ЗЗД, поради неизпълнение на договорните си задължения по сключения между страните договор за покупко-продажба на процесния апартамент, ответниците дължат на ищците обезщетение за причинените им вреди, настъпили от съдебната евикция, които обхващат претърпяната от тях загуба, а това са сумите, които ищците реално са изплатили на съдебно отстранените от имота Р. и Доля Д., а именно: Н. М. сумата от 3 750 лв., а Б. Г. сумата от 1 300 лв., които са им присъдени с обжалваното решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тя е задължителна. Посочената от касатора съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, но това не е достатъчно за да се приеме, че е налице релевираното от него основание за допускане на касационно обжалване. Изведените от него въпроси от процесуално и материалноправно естество не са решени от въззивния съд в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. В. съд е приел при установената по делото фактическа обстановка, че в случая на съдебна евикция се дължи обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнение на договора за продажба и които в случая обхващат претърпяната загуба, а тя се изразява в онези суми, които ищците реално са престирали в изпълнителното производство на съдебно отстранените от имота. Този извод не противоречи на представените съдебни решения на ВКС – № 691/2008 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК и № 642/1994 г., постановено по реда на чл. 196 ГПК/отм./, които се отнасят до различни случаи – първото по иск за обезщетение за пропуснати ползи при забавено строителство, а второто – за отговорността на продавача при недостатъци на вещта. В тази връзка съдът е изложил мотиви по всеки един от предявените искове като при квалифициране на спорното право се е съобразил със задължителните указания, дадени в отменителното решение на ВКС № 50/17.02.2011 г. по гр.д. № 762/2010 г. на ІІІ г.о. Що се касае до третия въпрос същият не е обусловил изхода на делото, тъй като не се твърди нищожност на въззивното решение, поради неизписване изцяло на имената на съдиите в обжалвания съдебен акт, още повече, че изискването на закона за валидност на съдебния акт – чл. 236, ал. 3 ГПК е той да бъден подписан от съдиите, взели участие в постановяването му, което в случая е факт.
Вън от това следва да се отбележи, че така както са формулирани въпросите от касатора от материално и процесуално естество, същите представляват правни доводи за неправилност на решението, а не въпроси, свързани с тълкуване на конкретна правна норма като в случая изложението съдържа изцяло доводи за неправилност на решението при смесване на основанията по чл. 280, ал. 1 и чл. 281 ГПК, без да е обосновано в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Поради това следва да се приеме, че не е налице релевираното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – наличието на въпрос, решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – въпрос решаван противоречиво от съдилищата.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът формулиран от касатора е свързан с приложението на чл. 236, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК и той не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по приложението на тази законова норма е налице трайно установена съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 142 от 06.06.2011 г. по в.гр.д. № 117/2011 г. на Ловешкия окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 4625 от 04.07.2011 г. на Н. К. М. от [населено място], Л. област.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: