5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
С., 24.02. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6715 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [община], представлявана от кмета Г. Г., приподписана от гл. юрисконсулт Л. М., против въззивно решение № 311 от 08.07.2014 г., постановено по в.гр.д. № 453/2014 г. на Софийски окръжен съд, ГО, втори състав, с което като е потвърдено решение № 87 от 15.04.2014 г. на Ботевградския районен съд, постановено по гр.д. № 1468/2013 г., са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, предявени от М. Д. Д. от [населено място] срещу [община]. Релевират се отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените материалноправни въпроси са за приложението на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, и по-конкретно – съществува ли задължение за работника или служителя с оглед предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ да уведоми работодателя, когато страда от болестите, посочени в Наредба № 5/1987 г. на М. и следва ли да представи на работодателя необходимите медицински документи, удостоверяващи наличието на заболяване, както и какъв е способът за работодателя да установи обстоятелствата, обосноваващи предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ при уволнение, в случаите, когато той не е бил информиран изрично от работника и не е могъл по друг начин да узнае за наличието им.
Ответницата по касационната жалба М. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Д. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от с тях оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове за защита срещу незаконно уволнение въззивният съд е приел, че трудовият договор със служителката, страдаща от онкологично заболяване в кръга на посочените в Наредба № 5/1987 г. на М., е прекратен от работодателя на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – дисциплинарно уволнение, в нарушение на правилата за предварителна закрила – без предварително разрешение на инспекцията по труда, т.е. в нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, поради което заповедта за уволнение подлежи на отмяна на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, поради неспазване на предварителната закрила преди уволнението. Съдът е приел, че закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и не зависи от субективното отношение към нея на която и да е от страните по трудовото правоотношение като за приложение на закрилата няма значение дали работникът е изпълнил задължението си по чл. 2 от Наредба № 5/1987 г., а значение има единствено дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът или служителят е страдал от заболяване по чл. 1 от посочената наредба, което в случая е установено по отношение на ищцата. Единственото изключение от това правило касае случаите, при които работникът умишлено е въвел в заблуждение работодателя, че не страда от такова заболяване.
Във връзка със заявеното основание за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените от касатора материалноправни въпроси за приложението на чл. 333 КТ, и по-конкретно – съществува ли задължение за работника или служителя с оглед предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ да уведоми работодателя, когато страда от болестите, посочени в Наредба № 5/1987 г. на М. и следва ли да представи на работодателя необходимите медицински документи, удостоверяващи наличието на заболяване, както и какъв е способът за работодателя да установи обстоятелствата, обосноваващи предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ при уволнение, в случаите, когато той не е бил информиран изрично от работника и не е могъл по друг начин да узнае за наличието им, са от значение за изхода на делото, но разрешаването им не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по тях е установена задължителна съдебна практика. Така, според приетото в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения, а именно – решение № 492 от 17.06.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 191 от 25.04.2012 г. по гр.д. № 606/2011г. на ВКС, ІV г.о., решение № 247 от 23.06.2011 г. по гр.д. № 960/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. е, че преди да пристъпи към уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ работодателят е длъжен да изпълни задълженията си по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5 на М., като неизпълнението на задължението за вземане на предварително разрешение от районната инспекция по труда води до незаконност на извършеното уволнение. Прието е също така, че закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии, поради което за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл. 2 от Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал.1 КТ, а има единствено значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. Практиката допуска само едно изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е, когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, за което се предвижда закрила. Във всички други случаи неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ. Тя се прилага независимо от това, дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него. В случая тази задължителна съдебна практика по приложението на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, поради което и дисциплинарното уволнение на ищцата се явява незаконосъобразно и е отменено.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, ако произнасянето на съда по този въпрос би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата. В случая нормите на чл. 333 КТ, във вр. с разпоредбите на Наредба № 5/1987 г. на М. са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по приложението им е налице задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, факт, изключващ приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 250 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 311 от 08.07.2014 г., постановено по в.гр.д. № 453/2014 г. на Софийски окръжен съд, ГО, втори състав, по касационната жалба с вх. № 1760 от 14.08.2014 г. на [община].
ОСЪЖДА [община] да заплати на М. Д. Д. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 250/двеста и петдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: