10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 23
София, 17.01.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2703/2018 г. и ч. гр. д. № 2702/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3408/23.04.2018 г. на „Арсенал“ АД гр. Казанлък, представлявано за нуждите на процеса от адв. Д. Д., срещу решение № 72 от 27.02.2018 г. по т. д. № 550/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което решение № 185 от 05.06.2017 г. по т. д. № 134/2015 г. на Старозагорския окръжен съд в частта, с която са уважени отрицателни установителни искове за право на строеж, е обезсилено, исковете са оставени без разглеждане, а производството е прекратено, а в частта, с която частично са уважени искове за наем и неустойка по договори, решението е отменено и исковете са отхвърлени.
С определение № 140 от 19.07.2018 г. на ВКС, I-во г. о., по ч. гр. д. № 2702/2018 г. към гр. д. № 2703/2018 г. е присъединено за общо разглеждане производството, образувано по частна жалба вх. № 3908/09.05.2018 г. на „НИТИ“ ЕАД срещу определение № 181 от 25.04.2018 г. на Пловдивския апелативен съд по т. д. № 550/2017 г., с което искането на дружеството за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските е оставено без разглеждане като недопустимо.
С касационната жалба на „Арсенал“ АД се навежда като порок на въззивното решение недопустимост поради произнасяне от съда по допустимостта на първоинстанционното решение в нарушение на чл. 269 ГПК извън заявеното с въззивната жалба. Поддържа се и неправилност на съдебния акт на трите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се, на първо място, изводът на съда да приеме, че правото на строеж с построяване на сградите се е трансформирало в право на собственост върху тях, поради което искът за установяване на несъществуването му е недопустим поради липса на правен интерес. Твърди се незаконосъобразно подменяне на предмета на спора от въззивния съд чрез елиминиране на правото на строеж, въведено от ищеца, и заменянето му с право на собственост, както и че за собственика на терена е налице правен интерес от предявените искове. Сочи се нарушаване на чл. 64 ЗС, като се оспорва приетото, че правото на владение и ползване на суперфициарния собственик е обусловено от цитираната разпоредба, докато правото на разпореждане с терена остава в патримониума на собственика на терена. Изтъква се, че в нарушение на процесуалния закон е прието, че по въпроса за собствеността на постройките е формирана сила на пресъдено нещо и те са в патримониума на ответника предвид приключилото между страните исково производство по ревандикация на терените. Във връзка с произнасянето по облигационните искове се сочи нарушаване на чл. 228 и сл. ЗЗД, като противно на приетото се твърди, че сключените договори за наем не са лишени от основание, така са валидни и произвели действие. Твърди се и нарушаване на чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК при преценката на доказателствата поради необсъждането им в тяхната съвкупност, а оттам и погрешност във фактическите изводи на съда.
В отделно представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се извеждат четири въпроса, за които страната счита, че са обуславящи изхода на делото и са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практика на ВКС, която се цитира и прилага. Навеждат се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК за недопустимост и очевидна неправилност на решението.
„НИТИ“ ЕАД, като ответник по касационната жалба, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адв. А. А., с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, а при евентуалност – нейната основателност.
Върховният касационен съд, състав на I-во г. о., намира касационната жалба за допустима, като подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, като постановено по обективно съединени искове за ограничено вещно право и искове за вземания, всяко от които над 5 000 лева.
По въпроса за наличие на основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното:
Производството пред инстанциите по същество се развива по исковете на „Арсенал“ АД срещу „НИТИ“ ЕАД за признаване на установено в отношенията им, че ответникът не е носител на право на строеж върху общо седем самостоятелно обособени недвижими имоти, находящи се в землищата на [населено място], [населено място] и [населено място], за които ищецът претендира да са негова собственост по силата на решение № 153 от 07.04.2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 847/2009 г., по спор за ревандикация на същите имоти между същите страни, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца неиздължената наемна цена и неустойка за забава по сключени между страните договори за наем на имотите, а именно договор № 26 от 12.07.2010 и договори № 27 и № 28, и двата от 19.07.2010 г., за периода 12.07.2010 г. – 31.03.2015 г. по първия от тях и за периода 19.07.2010 г. – 31.12.2015 г. по останалите два.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил допустимостта и основателността на исковете за право на строеж поради наличие на отвод за сила на пресъдено нещо по въпроса кой е суперфициарен собственик на сградите в процесните имоти, позовавайки се също на решение № 153 от 07.04.2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 847/2009 г., в отхвърлителната му част относно предаване на владението, което решение, бидейки ответник по него, го легитимирало като суперфициарен собственик на сградите, по силата на апорт в капитала му от държавата при преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество по реда на чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Въвел е като придобивен способ на отричаното от ищеца право и изтекла в негова полза обща придобивна давност. Оспорил е и основателността на исковете за изпълнение на наемните договори с възражения за нищожността им поради липса на предмет и на основание, а също и като недействителни поради сключването им от управителя на „НИТИ“ ЕАД във вреда на представлявания. Въвел е и възражение за частичното погасяване на претендираните вземания поради изтекла тригодишна давност за периода преди 22.04.2012 г., както и възражение за недължимост на част от сумите поради прекратяване на наемните договори с изтичането на срока им, който в случая бил една година предвид липсата на клауза за срок и невписването им, което било елемент от фактическия им състав.
С определение № 394 от 02.10.2017 г. по т. д. № 550/2017 г. апелативният съд дал указания до ищеца, ако твърди, че правото на строеж е реализирано, да индивидуализира постройките, по отношение на които твърди, че то не е налице, и да направи изложение относно интереса от предявяване на отрицателните установителни искове с оглед решението на ВКС по гр. д. № 847/2009 г., както и относно интереса да не оспорва притежанието от страна на ответника на вещното право на собственост спрямо постройките.
С определение № 450 от 26.10.2017 г. е поискано да се уточнят постройките спрямо терените, за които ищецът твърди и се легитимира, че е собственик.
Пред въззивния съд е прието за установено, че в процесните терени е реализирано строителство и са налице постройките, за които ищецът твърди ответникът да не е носител на право на строеж. Прието е за установено и наличието на влязло в сила решение № 153 от 07.04.2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 847/2009 г., с което искът на „Арсенал“ АД срещу „НИТИ“ ЕАД за ревандикация на процесните сега терени, е уважен в установителната част и отхвърлен в осъдителната, като е прието, че ревандикираните терени се явяват прилежаща по смисъла на чл. 64 ЗС площ към постройките, прехвърлени от държавата на държавното предприятие праводател на ответника – търговско дружество, по реда на чл. 63, ал. 2 ЗС.
Апелативният съд обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която исковете за ограниченото вещно право на строеж са уважени и е отречено съществуването му в патримониума на ответника, с два мотива – липса на правен интерес и отвод за сила на пресъдено нещо. След анализ на разпоредбите на чл. 63, ал. 1 и чл. 64 ЗС, както и на чл. 180 и чл. 181 ЗУТ, и при позоваване на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и на ТР № 4 от 6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, съдът посочил, че интерес от предявяване на отрицателни установителни искове за право на строеж ще е налице, доколкото това ограничено вещно право съществува самостоятелно в правния мир към момента на предявяването им, а това съществуване е факт до момента на построяването в груб вид на сградата, за която същото е учредено. Предвид на това, че към момента на предявяване на исковете правото на строеж е било упражнено и се е трансформирало в право на собственост върху постройките, съдът приел, че за ищеца е налице правен интерес единствено ако оспорва собствеността върху тях, а не върху вече трансформираното ограничено вещно право на строеж, което губи своята самостоятелност и се съдържа в правото на собственост върху постройките. Съдът приел още, че решение № 153 от 07.04.2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 847/2009 г. в осъдителната част, с която е отхвърлена претенцията на „Арсенал“ АД за предаване на владението върху процесните сега терени, е формирало сила на пресъдено нещо по въпросите, че ответникът упражнява фактическа власт на противопоставимо правно основание, както и по отношение на самото правно основание, в случая – право на собственост върху изградените постройки, придобито по реда на чл. 63, ал. 2 ЗС, така въпросът със собствеността е окончателно решен и домогването на ищеца до пререшаването му е недопустимо. Аргумент за формирана сила на пресъдено нещо е почерпен и от установителния диспозитив на решение № 153 от 07.04.2010 г., в който е посочено, че ищецът е признат за собственик на земята без находящите се в имота сгради.
По исковете за неплатена наемна цена и неустойка за забава, за да отмени първоинстанционното решение, с което те са уважени частично поради погасяване на част от вземанията по давност и вместо това да ги отхвърли изцяло, апелативният съд изходил от силата на пресъдено нещо, формирана в приключения ревандикационнен спор и тъй като в него е признато правото на ответника да ползва постройките на годно основание и не следва да предава владението върху тях на ищеца, а доказателства за новонастъпили факти след постановяване на решението от 07.04.2010 г. липсват, то липсва основание на наемните договори, тъй като към датата на сключването им за наемателя е липсвала нуждата да му се предостави ползването на терените. Приемайки, че договорите са нищожни поради липса на основание, апелативният съд направил извод за невъзникнали по тях вземания за наем и неустойка за забава и отхвърлил исковете за тези вземания.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд, по поставените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като втори /р. І, т. 2 от изложението/ и като четвърти /р. ІІ, т. 1 от изложението/ въпроси, касаещи двете групи искове /установителни за право на строеж и осъдителни за изпълнение на договори/, касационно обжалване не може да се допусне. По съдържание тези въпроси се свеждат до това: ползват ли се мотивите на влязло в сила съдебно решение по ревандикационен иск със сила на пресъдено нещо с оглед на чл. 299 ГПК и представляват ли „годно правно основание”, въз основа на което да премине правото на собственост върху вече съществуваща постройка и да се предостави ползването върху описаните терени. Въпросите са поставени в контекста на оспорените от касасатора изводи на въззивния съд да приеме, че решението по водения между страните ревандикационен спор е формирало сила на пресъдено нещо и за основанието за държане на постройките от страна на ответника в хипотезата, когато претенцията за предаване на владението върху имотите е оставена без уважение. За да приеме, че е налице сила на пресъдено нещо, апелативният съд не се е позовавал на мотивите на съдебното решение по ревандикация между същите страни, нито ги е квалифицирал като правно основание за ползването на собствените на ищеца терени, както погрешно смята касаторът. Съдът се е позовал на диспозитива на решението в отхвърлителната му част по претенцията за предаване на фактическата власт върху терените. По тази причина въззивното решение не влиза в противоречие с т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 на ОСГК на ВКС, решение № 134/08.10.2009 г. по т. д. № 38/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 89/11.07.2011 г. по т. д. № 716/2010 г. на ВКС, І-во т. о., т. 2А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, на които касаторът се позовава. Апелативният съд е приел, че решението по ревандикационния иск в осъдителната част формира сила на пресъдено нещо относно въпросите дали ответникът упражнява фактическа власт върху имотите, за които ищецът претендира да е собственик, както и дали я упражнява на противопоставимо на претендиращия собственик правно основание, поради което не следва да предава владението върху имотите на ищеца. Така възприетото разрешение не влиза в противоречие и с практиката на ВКС по въпроса за предмета и обективните предели на силата на пресъдено нещо по ревандикационен иск /напр. решение № 463 от 20.12.2011 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 109/2011 г., решение № 236 от 03.10.2014 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 2972/2014 г./, в която е прието, че при иск по чл. 108 ЗС сила на пресъдено нещо се формира по всички елементи от фактическия му състав /предпоставки за уважаване или отхвърляне на иска/, а именно придобивното основание на ищеца, упражняване на фактическата власт от ответника и липсата или наличието на основания за това, като същевременно незаявените възражения на ответника, основани на факти, осъществили се до момента на формиране на силата на пресъдено нещо, се преклудират. При ревандикационен иск активната и пасивната легитимация са въпроси по съществото на спора, като по въпроса е ли ищецът собственик силата на пресъдено нещо се формира от установителния диспозитив на решението, а по въпроса за предаване на фактическата власт, което по своя характер е едно притезание на собственика на вещта, силата на пресъдено нещо се формира от осъдителния му диспозитив. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по разгледаните два въпроса.
Въпросът, поставен като първи /р. І, т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/, за това налице ли е правен интерес от предявяването на отрицателен иск за установяване на несъществуването на право на строеж в патримониума на ответника в случаите, когато е реализирано, не е обуславящ по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото, макар и въззивният съд да се е произнесъл, че такъв интерес не е налице, с отговора на този въпрос не би могъл да се преодолее вторият мотив на съда за недопустимост на установителните искове – за сила на пресъдено нещо, тъй като, както вече бе изтъкнато, касационно обжалване в тази насока не следва да се допуска. Отделно от това приетото от апелативния съд не влиза в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, защото в обжалваното решение изрично е посочено, че макар да е налице една от разглежданите в тълкувателното решение хипотези – когато ищецът заявява свое право върху имота, различно от спорното /в случая право на собственост, различно от отричаното право на строеж на ответника/ и последното ограничава упражняването на собствеността в пълен обем, то правен интерес не е налице, защото правото на строеж е реализирано и така се е трансформирало в право на собственост върху постройките. Не може да се изведе противоречие на въззивното решение и с представените с изложението решения на тричленни състави на ВКС, защото фактите по тях са различни от тези в настоящата хипотеза: видно от решение № 147/17.06.2013 г. по гр. д. № 1810/2013 г. на ІІ-ро г. о., правата на ищеца са били оспорени чрез снабдяването на ответника с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, и макар към момента на предявяване на иска ответникът да се е разпоредил с правото си в полза на трети лица, искът срещу него е приет за допустим; решение № 166/03.01.2017 г. по гр. д. № 209/2016 г. на І-во г. о., е по спор, при който правата на ищеца са оспорени чрез съставен от ответника акт за общинска собственост на имота. Ето защо и по този въпрос касационното обжалване не следва да се допуска.
До правилността на обжалваното въззивно решение, а не до изводите, обусловили решаващата воля на съда, се отнася третият въпрос /р. І, т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/: задължението на съда служебно да се произнесе по допустимостта на решението в обжалваната му част, включва ли в обхвата си възможността съдът да се произнесе относно обстоятелства, на които страната не се е позовала. Въпросът е основан на твърдението на касатора, което не съответства на мотивите и диспозитива на обжалваното решениие, а именно, че въззивният съд се е произнесъл относно право на собственост върху постройки, без да е изрично сезиран с такъв иск. Освен това въпросът, така, както е поставен, не е и решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като преценката за допустимост въззивният съд извършва служебно, съобразявайки всички относими обстоятелства, независимо от това дали са изтъкнати или не от страните по делото, но при ограничението по чл. 269 ГПК – само в обжалваната част на решението. Не се разкрива и противоречие с цитираните от касатора: решение № 247 от 05.10.2012 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., по гр. д. № 1644/2011 г., решение № 337 от 05.10.2012 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 1269/2011 г., решение № 226 от 03.08.2011 г. на ВКС, III-то г. о., по гр. д. № 1470/2010 г. и решение № 77 от 08.03.2011 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 127/2010 г. В тях, най-общо казано, са разглеждани въпросите от какво изхожда съдът при определяне предмета на делото и квалификацията на иска, но съдът по настоящото дело не се е произнесъл извън предмета на делото, определен чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
По основанието за вероятна недопустимост на обжалваното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК /р. ІІ от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/, за което ВКС следи и сам, при това с оглед на всички възможни основания, същото не е налице. Наведените от касатора оплаквания, чрез които се поддържа тезата, че когато въззивният съд незаконосъобразно обезсилва един съдебен акт, това прави и неговия акт недопустим, в подкрепа на която са цитирани пасажи oт решение № 147 от 17.06.2013 г. на ВКС, ІI-ро г. о., по гр. д. № 1810/2013 г., корелират не с недопустимостта, а с неправилността на съдебния акт. Използваният в цитираната практика израз „недопустимо е отказал да реши спора между страните“ е в смисъл на незаконосъобразно, а не в смисъл на недопустимо съдебно решение и това се подкрепя от диспозитива на цитираното решение, видно от който обжалваният пред ВКС съдебен акт е отменен като неправилен, а не е обезсилен като недопустим.
Не е налице и очевидна неправилност на решението – чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК /р. ІІІ от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ в частта по исковете за вземанията за наем и неустойка за забава по договорите за наем. Това основание е наведено с оглед на оплакването за обърната доказателствена тежест при оборване на презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. 2-ро ЗЗД за наличие на основание /кауза/ на сключените между страните договори. Презумпцията е опровергана с позоването от ответника на решение № 153 от 07.04.2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 847/2009 г., с което е признато негово противопоставимо на собственика на терените право по чл. 64 ЗС да ги ползва като прилежаща част към постройките, за които се е легитимирал като титуляр на право на строеж, учредено при условията на чл. 63, ал. 2 ЗС вр. чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Поради това съдът не е процедирал в противоречие с решение № 721/03.01.2011 г. по гр. д. № 401/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о. Неотносимо към разглеждания случай е решение № 121/15.10.2009 г. по т. д. № 312/2009 г. на ВКС, І-во т. о., което е по иск чл. 233, ал. 1 ЗЗД, докато предявените от ищеца и разгледани от апелативния съд искове са по чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
В обобщение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на спора поисканите с отговора на касационната жалба разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 20 000 лева, чието извършване е доказано с представените платежно нареждане от 14.06.2018 г. за кредитен превод на [фирма] – клон [населено място] и платежно нареждане за кредитен превод от с. д. на Fibank, следва да се възложат в тежест на касатора.
По частната жалба на „НИТИ“ ЕАД срещу определение № 181 от 25.04.2018 г. на Пловдивския апелативен съд по т. д. № 550/2017 г., с което искането му изменение на постановеното решение по делото в частта за разноските е оставено без разглеждане, съставът на ВКС, I-во г. о., я намира за допустима, но неоснователна. Апелативният съд е приел, че с решението си се е произнесъл по разноските и поради това искането на страната за допълване на решението е недопустимо. Искането за изменение в частта за разноските също е счетено за недопустимо поради непредставен по делото списък на разноските.
Данните по делото сочат, че „НИТИ“ ЕАД е поискало с молба от 07.08.2017 г., както и в откритото заседание на 26.01.2018 г., присъждането на разноски, но списък за същите не е представило. Съгласно приетото в мотивите на т. 2 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС представянето на списък на разноските е условие за допустимост на искането за изменение на решението в частта за присъдените разноски. Така, макар и заявено в срока за обжалване на постановеното по делото решение, искането по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение се явява недопустимо и правилно е оставено от апелативния съд без разглеждане.
Неоснователно е оплакването за дадена от въззивния съд погрешна правна квалификация на заявеното от „НИТИ” ЕАД искане като такова по чл. 248 ГПК, вместо действителното по чл. 250 ГПК за постановяване на отхвърлителен диспозитив в частта, с която съдът не е уважил изцяло искането за присъждане на разноски. По реда на чл. 250 ГПК може да се иска допълване на решението само относно непроизнасяне от съда по част от предмета на делото, но не и при непроизнасяне в частта относно искането за разноски, по което не се постановява отхвърлителен диспозитив в случай, че същото не бъде уважено изцяло. Ето защо правният интерес на ответника по иска, в чиято полза е постановеното от въззивния съд решение, е да поиска изменение на въззивното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. Затова частната касационна жалба с вх. № 2389/16.03.2018 г. правилно е приета и разгледана като молба по чл. 248 ГПК. Освен това в ГПК, в сила от 01.03.2008 г., липсва разпоредба като чл. 70 ГПК /отм./, според която решението на съда относно разноските може да бъде обжалвано с частна жалба, ако не се обжалва самото решение.
По изложените събражения Върховният касационен съд, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 72 от 27.02.2018 г. по т. д. № 550/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 181 от 25.04.2018 г. по т. д. № 550/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Арсенал” АД с ЕИК 833067612, със седалище и адрес на управление: гр. Казанлък, ул. Розова долина” № 100, да заплати на „НИТИ” ЕАД с ЕИК 833066695, със седалище и адрес на управление: гр. Казанлък, ул. Розова долина” № 102, сумата 20 000 /двадесет хиляди лв./ лева разноски за производството пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: